Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 9 февруари 2016 г.

Публицистика - ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

Иван Костов, превърнат в символ на демокрацията 

ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

 
    Тома Спространов* бил сътрудник на Татовата Държавна сигурност, научавам тая сутрин от новините. Томата – лъчезарният, сладкодумният, интелигентният и, по мое мнение, възпитан да се държи в стила на някогашната пловдивска бохема, трудно си го представям приведен над белия лист прилежно да ниже доноси. Не помня да е идвал в някогашната редакция на младежкия вестник „Комсомолска искра”, докато редакцията първо се помещаваше на последния етаж на една от двете сгради, завещани от Димитър Кудоглу – дар „на ползу роду”, но разрушени от новите управници заради разширението на местната централна поща. Не съм го виждал Томата и на първия етаж, когато в същата сграда захванах кариерата на назначен лит. сътрудник от края на 1972 година, но е твърде вероятно и тогава да ни е навестявал...

    Когато редакцията беше прехвърлена в помещенията на бившия Спортен диспансер над хлебарницата, известна със старото си име „Корона”, баш на ъгъла срещу местния Радио-телевизионен център, обаче, Томата се явяваше, кажи-речи през седмица или две, през месец или два сред нас и това винаги внасяше атмосферата на "оная Европа на свободолюбието", която и тогава, и сега тъй малко познавам. За мен лично Тома Спространов бе светъл човек – общителен, умен, от него лъхаше доброжелателност и тъй типичната около естрадните певци шарения и екзотика. От него, например, и аз узнах за Мими Иванова и Развигор Попов що за талантливи артисти и хора са и не помня за някого от артистичния свят Томата пред нас лоша дума да е казал.


    Кръстосал крак върху крак в стаята на главния редактор Петър Кошутански или в стаята на спортния отдел, при Иван Карабов, приседнал на чаша кафенце, около него се събираха колегите и той обикновено разправяше за шетанията си до Полша и въобще на запад от България. Може и да се лъжа, но съм останал с впечатление, че именно Томата ни свърза с редколегията на списание „Тиджен” (забравил съм как се изписва на полски), та препечатки, преведени от "Тиджен", пускахме понякога на цяла страница, богато илюстрирани, винаги придружени от професионален коментар. Стигна се дотам, че по едно време някой отгоре, от Партията май, обвини „Комсомолска искра”, че прекалява с тия материали от Полша… от оная Полша, която вече в началото на 1980 година вреше и кипеше: работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня излизаха масово да стачкуват, и както научавахме от оскъдната и яко промита информация по българските вестници, там се вихреше "идеологическа диверсия" от страна на "загнилия Запад".

    И като се замисля сега, след трийсетина години почти, за мене Томата си остава широко скроена личност, типичен български интелектуалец, който ни откриваше други хоризонти към широкия свят, към модерния тип мислене извън идеологическите клишета. Фактът, че съпругата му е англичанка, и това му открива недостижим за нас, обикновените майнички, шанс да се разхожда отвъд "желязната завеса", според метафоричния лаф на Уинстън Чърчил (1874-1965), правеше в моите очи на млад вестникар тоя изпълнен с добронамереност, готов да те изслуша, да ти влезе в положението... мил човек.

    Да!... И след всичко дотук, питам се: има ли светло местенце в моята тъй ошмулена, рай за тарикати и мародери, докарана до просешка тояга в 2009 година България, местенце, което да не е оцапано от слухтене, от подмолно заничане в мислите и мечтите на моето поколение българи, родени, кажи-речи, непосредствено след Втората световна война?

    Когато вече ме бяха "преустроили" от журналист в учител заради критична статия от май 1981 година, мой доста близък приятел от онова време – 76-годишният бай Андон Тодоров, опак характер, та чак противен за повечето ми съкварталци, един от т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, на четири очи строго ме беше навикал: "Какво искаш! Да пишеш критично за нашите безобразия и да те оставят да си вееш байряка ли? Я си кротувай, не рови, не се интересувай що са те изритали от вестника, баш когато в Полша работниците по улиците вдигат барикади срещу властта".

    Имаха респект, притеснявани от ужасния му език местните партайци, че не бе склонен да им цепи басма. Не смееха да му се противят, понеже бил някога си, десетина години преди да се родя, сред организаторите на стачка на ямболските работници, за която в учебника от 1988 г. по История за Х клас пише: "През 1931 г. хиляди текстилци в Ямбол издържаха на продължителен и упорит двубой с капиталистите". И за тая негова дързост със сапове за мотика го били младия Андон в полицейско управление на Пловдив, в едноетажната мижава сграда срещу величествения Дом на народната армия, преди да го осъдят. Шест месеца живял с метален корсет, докато му зараснат потрошените кокали.

    И от тоя сърцат, но в повечето време тъмен като градоносен облак човек, не изгубил младежкия си дух и на стари години, дето виждал какъв наивник съм относно властта изобщо, чух назидателното: "Кротувай, да не ти се случи нещо по-лошо. Имаш жена и две хубави дечица, за тях мислиш ли!"

     Да поясня. До май 1981 година бях сред може би най-активно пишещите журналисти на Пловдив. Публикуваха ми есетата в местния всекидневник "Отечествен глас", търчах из пловдивските заводи за интервюта и репортажи с магнетофон за три отдела на местното Радио Пловдив ("Икономика и време" на Елена Чакалова, "Литература, изкуство, култура" на Киркор Папазян и "Младежка редакция" на Пенка Калинкова). Статии, стихотворения, есета ми печатаха и в някои софийски издания, като в. "Народна култура", сп. "Септември", сп. "Младеж".


    Защо припомням това! От тщеславие ли?! Припомням го, за да го имат на ум поколението млади журналисти, които с лека ръка биха отправили тежки упреци към по-възрастните си колеги в занаята. Комунистическата химера в България имаше и все още има много лица, и не всяко от тия лица носи кървава петолъчка на чело. "Хора, бдете!" – възкликва в друго време, току преди екзекуцията му, в края на завещанието си "Репортаж, писан с примка на шията", чешкият публицист Юлиус Фучик (1903-1943). Макар и преодолели сякаш разделението на Европа от ерата на ония четири-пет десетилетия след Втората световна война, днес с не по-малка тревога подир изритването от властта на БСП и ДПС – "Хора, бдете!". 


     Защото както чумния бацил, фанатизмът – независимо с кафяв, червен, черен, розов, педерастки шарен, пембян, син или тъмносин цвят ни се представя, винаги е в състояние да изпълзи от старите шкафове и – по израза на родения в Алжир французин Албер Камю (1913-1960), за нещастие и поука да събуди своите плъхове и да ги прати да умрат в някой обзет от празнична еуфория щастлив град. 


Plovdiv, 4 avg. 2009 – redact. 10 fev. 2016
______
* Роден през 1941 г., определян днес като „жива легенда” на музикалната журналистика у нас. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар