Story - ЛЮБОВ ДО ПОЛУДА

ЛЮБОВ ДО ПОЛУДА     

    

       Огромният транспортен самолет прелиташе на десет хиляди метра над Адриатическото крайбрежие в посока Триест-Венеция-Рим. На летището в Сараево към пътниците с бохчи и такенца се присъедини група бошнаци, която изпълни с глъч салона, та на моменти двигателите чак не се чуваха.

     Сред ръкомахащата гмеж от умирисани на чесън и пот хорица се присъединиха и две католишки кюрета: едното – аскет, слязъл сякаш от средновековна икона (дялани скули, пристиснати устни, бухалски вежди), другото – двайсетинагодишен, възмургав, розовобузест, с меланхолични очи, сини като метличина, същински красавец.

      В тоя полет участва и наша културна делегация, съставена от оклюмали безлични чиновници, самодоволни новобогаташи, две късо подстригани грозновати журналистки от софийски седмичник – по-грозни и от Жана д'Арк, зализан травестит – представител на модна агенция, двайсетина хористки от провинциален камерен хор, трима провинциални писатели и две застарели повяхнали поетеси. Сред тях като червено мънисто върху булченски гердан се мъдри вечният Тутуруткин. Тутуруткин спеше.

      Хористките – по на двайсет-двайсет и пет, и други, по-възрастни – по на четирийсет и повече години, заничаха през илюминаторите въодушевени, притихнали, очаровани от гледката, която се разстилаше под облаците. Сред хористките е и героинята на тая историйка, да я наречем Фани, макар много да ми се ще да я кръстя по името на оная библейска грешница, която евреите пожелали да убият с камъни, ако Иисус не ги възпрял.

      Такива шарени-марени миш-маш делегации Нова България разпраща във всички посоки на света. В тях непременно ще се набута я някой Тутуруткин, я дружина просяци, маскирани като финансисти. От името на Българския народ тия просяци шетат с паничка из офисите на могъщите западни компании, за да се върнат в България с порция трохи или поредния заробващ заем, който и правнуците на днешния българин ще изплащат с фантастични лихви.

      По време на полета, който траял пет-шест часа, с продължителни или по-кратки престои на туй и онуй летище, пасажерите от двата салона успели да се опознаят, да обменят приказка, да понаучат един от друг и един за друг туй-онуй, пък неколцина щастливци – и нещо повече...

      Още от качването му в Сараево Фани устреми очи към младото кюре. В черното си расо той й се стори одухотворен, странен, а бялата лентичка на якичката го правеше, направо казано, божествен в нейните очи. Няколко пъти улови мекия му поглед и кръвта й завираше, докато той, свенливо изчервен, свежда глава: muy jovencito, muy quaro, y muy santo (много младичък, много хубав и много свят – исп.).

      – Погледни го, мила! – сбута с лакът приятелката си. – Не е ли чудесен? Ух, направо ще го изхрускам!

      – Чудесен е, ама е католишки чернокапец, от най-ревностните слуги на Църквата! – равнодушно рече цоцоланата, солистка на хора. – Религиозният обет, драга, им забранява да се докосват до жена. Бият чекии на провала.

      – Чела съм.

      – Е, тогава радвай му се, бленувай, но не си въобразявай! То е все едно сладолед през джам да ближеш.

      На летището в Триест диригентът Агоп Префърцунян успя да побъбри на немски с по-възрастното кюре и тъй установи, че двамата отци се готвят за аудиенция при главата на Римокатолическата църква – привилегия, за много, ама особено ревностни служители на католицизма.

      – Избрани сме измежду хиляда и седемстотин монаси на Хърватско. Брат Йосип е осемнайсетгодишен, ала Негово Високопреосвещенство пожелал да го види лично. Има вероятност брат Йосип да бъде въздигнат в по-горен сан. Предстои му блестяща кариера, и ние в манастира се гордеем с крепката му всеотдайност към Светата църква.

      – Доста млад е наистина – кимна диригентът. – Не е ли твърде зелен, че да го хвалите толкоз?

      – Въвел е в Христовата вяра стотици мюсюлмани-бошнаци.

      – Фиу-у! – подсвирна Агоп, български арменец с присъщи за етноса си жизнелюбие и прозорливост. – Не е ли все тая пред Корана ли се молиш или пред Евангелието! Светът е село, господине, нима не сте чували? А сега и Интернет, джиесеми, сателитна комуникация...

      – Братко – усмихна се ледено отецът, – едва ли знаете колко пагубен за душата е ислямът. Кажат ли Аллах, тия хорица забравят и род, и родина. А войната ги направи още по-твърдоглави.

      – Значи, казвате, вашият брат Йосип успял с твърдоглавите бошнаци...

      – Viribus unitis (с общи сили – лат.) – кимна отецът.

      След половин час боингът набираше скорост по пистата, за да поеме към Венеция-Цюрих-Милано, и докато корпусът му страховито вибрираше, Фани успя да докара работите дотам, че младичкият йезуит вече не само седеше в креслото до нея, но и се захвана прилежно да й обясни в коя част на ада ще попаднат грешниците, несъзнателно пренебрегнали Бог.

      Беседата си водеше според високия стил на теософията, поясненията – на развален сърбо-хърватско-полско-чешко-руско-български, тоест, ползваше всички ония прастари думи и фрази, които са понятни за славянското море на Европейския континент. Тя пък попиваше не толкоз обясненията, колкото уханния лъх на евтин одеколон.

      – Извините меня – хвърли му лъстив поглед, – въй с что бричите ся? Я слъйхала, что “Жилет” лучше всех не ли!

      – Ах, госпожице, ви существо земное – нажали се той.
 
      – А что! Ета плоха может бъйт според вами?!

      Той прихвана ръката й над лакътя и тя полека склони главица на рамото му. Засмърдя й на нафталин.

      – Можна ета паправит?

      – Разумем... разумем... – задъха се той.

      – Ами тогава?!  

       – Ми сме овде на десет хилядо метара над земле, ви присутност Богу не сечате?!

      – Сечам, сечам. И що, като го усещам!

      В предната част на салона между други двама пасажери в тоя миг течеше сладък мухабет на немски.

      – При нас в Хърватска някои затворници от инат си зашиват с игла и рибарско влакно устата, предпочитат от глад да умрат.

      – Не може да бъде! Но това е жестоко, много жестоко. Ужасно, господине, разберете. При вас изглежда задържаните нещастници ги третирате по-строго от допустимото.

      – Ех, господине, тия хора не са за жалене. Те са мародерствали, когато хърватите напущаха домовете си.

      – А религията? А всемирната Любов? А посланията на апостол Павел?!

      – Но при нас е война, господине. Вие какво очаквате!

     И тук разговорът се запече.

     Отзад другите двама вече бяха минали на ти. Зад високите облегалки като в уютно гнездо Фани му позволи скришом да й надзърне в деколтето, където розовееше напращяла плът, а ореолът около зърното й мамеше ли, мамеше. Синеокият се разтрепери, крие ръце в черното си расо, криви очи тъй неестествено, че я разсмя.

      – Я сейчас паехала в тоалетну – надигна се. – Како кавалер и как сущий мужчина не сакаш паехат са мной?

      Тоалетната бе в опашката на самолета, та докато се провираха сред двете редици седалки, колежките й вирят палец, изпровождат тия двама с коварни, окуражителни погледи. В случая палецът не е знак на пребоядисан комунист, нито е знакът на римски заможен велможа, склонен да помилва живота на ранения на сцената гладиатор, а е по-близо до жеста на стопаджийката или магистралната жрица, която лъстиво заголва бедро към препускащите бясно мъжкари с двусмисленото предложение “Ще ме качиш ли, миличък?”

      ...Три пъти стигаха докрая. Три пъти тя учтиво го отстраняваше и клякаше да се подмие, а той я съзерцава потресен, че точно в такъв важен миг, когато според висшата теософия би трябвало да се почувства омърсен и жалък, нищо подобно не усеща. Напротив, чува ангелски хорал в душата си.

      Фани го гушва гальовна, оставя го да й се любува, да шари с пръсти по тялото й, да пие от устните й, застанал сякаш пред олтар, пред неочаквано оживялата сякаш Дева Мария. После като животно се впива в нея, причинява й болка, но тя го трае. С тънка усмивчица слуша как разгоненият жребец мучи на майчиния си диалект от албанските чукари. И никак, ама никак не му се ядоса, че цялата я олигави.

      В това време възрастното кюре притеснено обхожда с внимателен поглед салона, бързо-бързо мрънка латински молитви...

      Върху дълбоките кожени фотьойли в чакалнята за транзитни пътници на цюрихското летище, докато Фани отпива глътки кафе, младият последовател на Игнаций Лойола й предложи да се оженят в цюрихската община, а сетне да уговори с колегата ритуална венчавка, демек, да узаконят пред Господа Бога тая внезапна, по никое време бликнала плътска любов.

      – Дарагой мой Йоско – изгледа го с любопитство, – мая работа да правит изкуство, па земле с ногами да буду ходит. А тъй, дарагой, не нада с меньой кариеру и жизню сасъипат.

      – Кохам те! Сакам те! Очень люблю тебя! Их либе дих! Ай лав ю! Жьо т’ем! Аморе мио! – шепне той в екстаз, милва й ръката, предано се взира в очите й на дяволица, благоговее като пред Богородица, все едно е коленичил пред Йоан Павел Втори или дори пред самия Иисус. 

      Бавничко приближи старото кюре.

      – Комен зи! – рече на младия йезуит. Докато го отвеждаше като провинил се ученик по-далече от Фани, в предната част на самолета, обърна се към зяпачите:

      – Я, юбер ден зееленфриден, зер гут. Зер гут, них фар, майне херен! (Да, за душевния мир, много добре. Много добре, нали така, господа! – нем.)

      От Цюрих нататък, през Милано та чак до Рим възрастният неотлъчно и плътно съпровожда своя разтерзан колега, отваря му път сред шаренията и нескончаемата глъч на тълпата или седи, плътно приведен над него, нещо му шепне настойчиво. Много нарядко дискретно обаче отправя бърз поглед към пухкавата хористка, докато последната –весела, разхубавена, не престава да се кикоти с дружките си... 

      – И аз знам подобна – рече Манчо, като изслушаха поучителния разказ на Вичо и дълго цъкаха с език. – Чували ли сте за монаха Разпопов... Твърд съм – викал Ристю Разпопов, – глух съм за дяволската съблазън. Жената е чрево адово. Молитви си баел против мерак. Добре, обаче явява се гъркиня една в Куклен, хубавица за чудо и приказ, току покрай портите на манастира "Козма и Дамян", моли да я преведе до съседно село.

      Таман превалят баира, камъче й влязло в сандала. Рекла да се изуе там, дето поляната дъхти на омайниче, а от прекършените клони бисерна мъзга капе, наложило се и чорапогащника да свали. Зърва Ристю голичко женско, вчепкват се двамца на тучната морава и… сетне хвърля расото, запокитил в храстите и калимявката дори, хукнал, моля ви се, българо-гръцката граница да минава.

      Едвам се отърва от граничните власти. Простили му, като разбрали, че това е от любов. Ала старият игумен дядо Инокентий не му прости. Наложил му два месеца строг пост: на вода и молитва. За таквиз работици, драги, не съм сигурен молитвата помага ли, ами си речете: "Пази, Господи и ти, Света Богородичке, да не ми се случва!"

      – Айде, бе! –  наежиха се мъжкарите. – Тоз грях кой го не желай!*

 Пловдив, фотография: Здравко Йончев

Plovdiv, 7 uli 1999 – redact. 23 noe. 2015 

______

* Епизод от книгата „Историйките на ученика Ламски” (1994-2004).

Публицистика - ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

      Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару, всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил – всички, мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха същите. Но в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувства , че се присъединява към тях.

      Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесния простор, доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

      Но той все пак знае, че този разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които, не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.

      И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.

      Албер Камю, краят на романа "Чумата", 1947

Албер Камю (1913-1960) 

ЦЕНАТА

      Цената, т.е. пазарната стойност, на някои хора се чете върху смръщените им вежди, изпъчената гръд, вирнатия нос. То е цена, която искат; можеш да ги купиш и да ги продадеш... и не винаги на загуба. Цената на демокрацията се заплаща от обикновените спазващи закона граждани, а не от политическите примадони и шмекери от всякакъв род, които са галеници на медийното пространство.

      Комунизмът е преди всичко насилие над интелекта. Затова понятието учител е тъй печално понятие днес.

      Съвест не се купува с пари, слава и служебно положение. С нищо се не купува и от никого не се страхува оня, който е учител по призвание. Да вдигнем очи, да се огледаме – какви ги върши лицемерът, парвенюто, страхливецът, фукльото между самозваните учители на нацията? От тия гарги вони на интриги и грубиянщина, на лицемерие и страх.

      Врагове са ни не ония, с които не сме съгласни; врагове са ни инертността и войнстващата посредственост.

      "Мина времето на динозаврите"... За тоя стих от химна на училището, където работя, някои колеги изгубиха съня си. Една (Цвета Иванова) дори ме попита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Отговорих й: "Не, скъпа. Ти си само едно малко динозавърче". Стори ми се, прие го като комплимент. Правиха-струваха, създадоха комисия, два пъти на педагогически съвет люто се гневиха и остана беззъбият вариант на училищния химн, нищо, че не те са му автор.

      На каква цена плащаме спокойствието си, след като фарисеите са в храма!

     Бележки, отпечатани в пловдивския всекидневник "Глас" през януари 1993 г. със заглавие "Цената", подигнаха такова яростно неодобрение сред част от колегите ми в училище! Час и половина слушам гневни реплики от... десетима бяха, помня ги до един – които се причислиха към обидените. Десетимата настояваха публично да им се извиня чрез същия вестник; задвижиха някакви отговорни фактори в местната градска управа.

      Не бях споменал ни едно име, но се познали и оттам ме връхлетя това зеене и гръмогласно горещене. Заболя ме не от тях, а заради това, че останалите деветдесет учители в моето училище кротко попиваха скандала. Подир учителския съвет трима на излизане в тъмното крадешком приближиха да ми стиснат ръка... Следните дни мнозинството ме избягва като прокажен, а сетне сякаш простиха: размахват пръст, усмихват се с такива едни печални очи: "А-а, знаем си те. Шило в торба си ти". Демек, простили ми, разминало ми се.

      По повод книгата на Василен Ведров (псевдоним на някогашния беден счетоводител Петър Петров) "В бездната на безверието"... Тая кратка рецензия се появи във вестник "Пловдивски неделник". По-късно поетът Чонов от Рогош, доскорошен кмет на Стария Пловдив, среща престарелия Петров с думите: "Бре-ей, ама ти голяма книга си написал! Чета по вестниците..."

   Райски кът в района на пловдивската Гребна база, превърнат в кошмар 

      Ето я впрочем въпросната рецензия за книгата на Петров.

      Пристрастие (в най-човешкия смисъл на думата) към съдбата на българина, уважение към етичните норми откривам в тая книга. От нейната искрена, почти наивна поради приповдигнатия й тон проза иде полъхът на моя Пловдив като родно място на характери, от една страна, смачкани в скучното си провинциално битие, от друга – извисени до онова качество, което наричаме общоевропейско модерно съзнание. Защото сме народ, който жестоко е лъган в своята доверчивост... Как ви се вижда тоя самопоканил се кореспондент на вестници и вестничета, на пошли, тъй дразнещи радио- и телевизионни рубрики?

      Откривам строгата взискателност при възпитание на младите поколения, излъчването на достолепие и самоуважение от чистия български дом, респекта пред бащата, очарованието на нежния майчин силует. Тая книга връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като част от обществената среда за изграждане на характер. Любопитно е да се съпостави героят на В. Ведров с "хероите на нашето време"... Ехидничещият. Непукистът. Симпатягата-шмекер. Безцеремонният грубиян. Тъпият шегаджия – потупващ по гърба тъй, че да си глътнеш езика. Зализаната естрадна глезла. Неврастеничният фукльо. Проспериращият подлец. Изкачващият се по стълбата червей. Лакомото животно от бизнеса... И твърдият, но деликатен глас в стила на най-доброто от европейската и световната публицистика.

      Лично не бих се заел с разгръщане на стари сметки. Но не мога да отрека: обикновеният човек е в правото си да изправи "миналото незабравимо" пред съда на собствената си съвест. В тоя смисъл книгата има драматичен сюжет.

      Който я прочете – а книгата се чете на един дъх! – няма да съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото ни съзнание се определя именно от такива негръмогласни, но сурови завръщания към преживяно и изстрадано. Все пак властта преди 9.ІХ.1944 г., сочи авторът, – колкото и корумпирана, колкото и отричана да е, мнозинството от обикновените хора тогава живееха почтено, спазваха традициите и морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Отсъствието на активно обществено съзнание в политическите и стопанските катаклизми днес направи българина податлив на изкушения и манипулации от най-посредствени политически чучела. Ето защо тая книга е необходима и си струва да се чете и препрочита особено от младия читател.

      Защото цената, която плащаме днес всички обикновени граждани, не може да се изрази единствено и само с финикийски знаци. Все някой трябва да ни припомня от време на време какво представлява чумата на днешния свят.

Сградата на днешната общинска управа в Пловдив

Plovdiv, 8-10 mart 1997 – redact. 21 noe. 2015

Публицистика - ВЪЗХВАЛА НА ЛЮБОВТА (1.)

ВЪЗХВАЛА НА ЛЮБОВТА (1.)

       Да отхвърля, да отрека, да отблъсна с думи и действия тая, която продължавам (въпреки стореното от нейна страна) да чувствам близка със сърцето... Това ще ме направи ли по-щастлив?

      А може би като преглъщам, замълчавам си, не обвинявам, приемам случващото се за естествена част от любовта – може би по тоя начин оказвам натиск, държа в някакъв вид подчинение човека отсреща и той пред очите ми се раздвоява между старата си любов и новата си любов, и значи върша издевателство, защото не го отблъсквам от себе си рязко, решително – и това е лошо, това е престъпно, така ли?

      Но какво право имам да се намесвам в чуждия живот! Не изкушавам, не нахълтвам с нищо свое в отсрещната територия, само грея премръзнали пръсти на огън от минали работи – и следва ли за това да се обвинявам? Да жаля ли, че любовта ми си е у мен и нищо дотук не я потисна, а напротив – разпалва я, прави я по-духовна, по-смирена, по-търпелива?

      Как да вървя срещу себе си!

      Живият човек ме разочарова, но очарованието от красивата илюзия не е преставало у мене и как бих продължил да творя, ако любов нямам? Стоя сам – отшелник в планината, ала не съм сам; докато продължавам да я обичам, животът разстила неподозирани бездни и възшествия на Доброто. Усещам се необходим, има смисъл да съм в тоя свят, не в отвъдния.

      Разсичането на възли не боли тъй страшно, знам, но ако със замах разсека тоя възел, значи нишката да прекъсна, да започна с безразличие да гледам към човека, който десет години изпълваше със светлина съзнанието ми. Не съм тоя, който ще захлопва врати; каквото и да става, вярвам дори в неколцина, които до три пъти са предателствали срещу моето.

      Унижението потиска в първите дни и нощи; после идва мигът, когато си казваш: Ще те понеса, Унижение, както бисерната мида от страданието създава красота. В тишина и самотност тя вае великолепие, с което друг ще се накити след време. Малодушие ли е да се смиря?

      Не мога да се отдалеча, не мога да бъда безличен и безразличен! Мене ме лъжат, пренебрегван съм, ограбват ме и ми се смеят в очи, върху унижението ми си градят самочувствие и се гордеят, видимо щастливи; тях ги обграждат с внимание и почести, всичко тяхно блести и сияе и светът му се възхищава; животът красиво ги носи към нови хоризонти... Пък при мене сега и тук всичко е в мрак и мълчание обвито. Като че никога не съм бил по-мъртъв, ала съм жив и дишам. И не съм свил знамена, не съм спрял да се надявам...

      Не са плътски тия работи. Не ме измъчват напразно, знам.

      Три нощи сърцето ме боля; въртя се като вретено из леглото, ставам, шетам из своето и всичко ми изглежда безсмислено. В затвор да бях, по-свободен бих бил; чудя се – откъде светлинка да подиря. Хората наоколо: и в пряк, и в преносен смисъл – заспали; кому да се обадя, на кого да позвъня? Няма такъв човек, пък и да има – какво да му река: Здравей, аз умирам! – това ли?

      Мисля си за книгата „Ламски”: колко препятствия пред тая шеговито-печална книга... Дали ще доживея да се порадвам на успеха й? Газовият пистолет е до възглавницата ми; кротичко си представям... Ама че глупаво! Имам още път да вървя, много дни са занапред, там някъде ще изгрее пак и моето слънчице. Нищо не е изгубено, само сърцето да не ме стяга! Ще отмине и тоя огън. Тъй де, да не ми е за пръв път! Има да се надсмивам над себе си един ден...

      Състояние на потиснатост – мъчи ме от два месеца насам. Оптимистично устроен характер съм и се изненадвам, че не откривам извън себе си ни най-малки признаци на положителното. У мене си, общо взето, ми е уютно, ала наложи ли се да разговарям с когото и да било, говоренето ми е участие на човек, чието съзнание се спотаило и наблюдава като зверче от дупката си.

      Ограничих коментарите, изразяването на мнение както никога досега. Тщеславието ми е жизнено, но го оградих с кърваво предупредителни наставления: „Стоп! Спри се! Замълчи! Преглътни! Внимавай! Не се увличай! Забранено ти е да се откриваш, наоколо дебнат опасности!”

      Вчера през последния ми учебен час, единайсетокласничка, на която бях писал по милост тройка за невежествената й писмена работа, ми се разкрещя. Наричаше ме „некадърник”, „мухльо”, „посредствен... и затова изгонен от работа бивш журналист”, „какво ми са виновни учениците, че жена не ме поглежда, та затова си го изкарвал на тях”, щяла да ми даде да разбера – репликата беше: „Не ме гледай, че да не дойда да те оправя!”

      А друга се обади: „Пенке, остави го! Не се занимавай с него”. И повечето се смееха, докато стоях и мълчах, и ги гледах, усмихвах се лекичко и това ги вбесяваше. Чувствах се попаднал между изгладнели млади и симпатични хищници.

      Животът е пред тях, мислех си, далече ще стигнат с тая настървена жизненост, но – Боже мой! – къде сбърках, нали досега търпеливо съм ги учил, че в тоя живот има и неписани правила, и едно от тия правила е да се отнасяш с уважение към работата си, към хората около теб!

     Разочарования, разочарования от всички посоки... Но какво мога да сторя? Беззащитен съм като остров в разбушувал се океан от безсърдечност и озлобление, от алчност и егоизъм, от кресливи претенции да се възползват даром от неща, които съвестта, Десетте Божи заповеди... забраняват.

      Re. ми гостува вчера по обяд. Прегръщах я, галех я по косите, допирах устни до шията й, а тя полекичка ме отдалечава от себе си и подхваща да говори за мъжа, с когото се усещала добре: как обиколили щандовете на „Метро”, колко неща накупил той и как й намекнал вероятно за коледния си подарък: „Не е ли стар тоя твой джиесем? Нещо по-съвършено не ти ли се струва, че ще е по-подходящо за теб?”

      – Завиждам ти – казах й, – ти наистина си щастлива.

      И си помислих: да, това е мъжът, когото е търсела досега; но какво правя аз, защо галя и целувам тая чужда жена? Защо я желая и продължавам да се измъчвам, като мисля за нея?... Великодушно ми съобщава, че понякога ме мисли, дори с новия любим споделила, че нещо съм се криел напоследък и предполага: причина вероятно ще да е самата тя. Дала му да разбере, че съм част от неприкосновената й лична територия.

      – И какъв ти се явявам – питам – според образа, който ми изграждаш?

      – Мой приятел! – отвръща.

      И оня човек знае как десет години с нея сме били мъж и жена в леглото...? Свят ми се завива. Че съм Особен случай, това ясно, но тия двамата не са ли по-чудати и от мен!

      Пълзя ли, самоунижавам ли се, малодушен ли съм? – това е големият ми въпрос пред мене си. Зная, че съм безкрайно любопитен. Приемам да съм в проблема, отколкото да го обсъждам отвън и отстрани. Това страдание ми носи куп познания за човешката душа; как да пропусна златния шанс да науча повече дори върху собствените си реакции!

      Отнасям се към собствената си участ като към сюжет за оптимистичен роман. Който ще, да ме вини!

      Следва 

Боб Дилън (1942)

Plovdiv, 20/21 dec. 2001 – redact. 21 noe. 2015