Story - ЛЮБОВ ДО ПОЛУДА

ЛЮБОВ ДО ПОЛУДА     

    

       Огромният транспортен самолет прелиташе на десет хиляди метра над Адриатическото крайбрежие в посока Триест-Венеция-Рим. На летището в Сараево към пътниците с бохчи и такенца се присъедини група бошнаци, която изпълни с глъч салона, та на моменти двигателите чак не се чуваха.

     Сред ръкомахащата гмеж от умирисани на чесън и пот хорица се присъединиха и две католишки кюрета: едното – аскет, слязъл сякаш от средновековна икона (дялани скули, пристиснати устни, бухалски вежди), другото – двайсетинагодишен, възмургав, розовобузест, с меланхолични очи, сини като метличина, същински красавец.

      В тоя полет участва и наша културна делегация, съставена от оклюмали безлични чиновници, самодоволни новобогаташи, две късо подстригани грозновати журналистки от софийски седмичник – по-грозни и от Жана д'Арк, зализан травестит – представител на модна агенция, двайсетина хористки от провинциален камерен хор, трима провинциални писатели и две застарели повяхнали поетеси. Сред тях като червено мънисто върху булченски гердан се мъдри вечният Тутуруткин. Тутуруткин спеше.

      Хористките – по на двайсет-двайсет и пет, и други, по-възрастни – по на четирийсет и повече години, заничаха през илюминаторите въодушевени, притихнали, очаровани от гледката, която се разстилаше под облаците. Сред хористките е и героинята на тая историйка, да я наречем Фани, макар много да ми се ще да я кръстя по името на оная библейска грешница, която евреите пожелали да убият с камъни, ако Иисус не ги възпрял.

      Такива шарени-марени миш-маш делегации Нова България разпраща във всички посоки на света. В тях непременно ще се набута я някой Тутуруткин, я дружина просяци, маскирани като финансисти. От името на Българския народ тия просяци шетат с паничка из офисите на могъщите западни компании, за да се върнат в България с порция трохи или поредния заробващ заем, който и правнуците на днешния българин ще изплащат с фантастични лихви.

      По време на полета, който траял пет-шест часа, с продължителни или по-кратки престои на туй и онуй летище, пасажерите от двата салона успели да се опознаят, да обменят приказка, да понаучат един от друг и един за друг туй-онуй, пък неколцина щастливци – и нещо повече...

      Още от качването му в Сараево Фани устреми очи към младото кюре. В черното си расо той й се стори одухотворен, странен, а бялата лентичка на якичката го правеше, направо казано, божествен в нейните очи. Няколко пъти улови мекия му поглед и кръвта й завираше, докато той, свенливо изчервен, свежда глава: muy jovencito, muy quaro, y muy santo (много младичък, много хубав и много свят – исп.).

      – Погледни го, мила! – сбута с лакът приятелката си. – Не е ли чудесен? Ух, направо ще го изхрускам!

      – Чудесен е, ама е католишки чернокапец, от най-ревностните слуги на Църквата! – равнодушно рече цоцоланата, солистка на хора. – Религиозният обет, драга, им забранява да се докосват до жена. Бият чекии на провала.

      – Чела съм.

      – Е, тогава радвай му се, бленувай, но не си въобразявай! То е все едно сладолед през джам да ближеш.

      На летището в Триест диригентът Агоп Префърцунян успя да побъбри на немски с по-възрастното кюре и тъй установи, че двамата отци се готвят за аудиенция при главата на Римокатолическата църква – привилегия, за много, ама особено ревностни служители на католицизма.

      – Избрани сме измежду хиляда и седемстотин монаси на Хърватско. Брат Йосип е осемнайсетгодишен, ала Негово Високопреосвещенство пожелал да го види лично. Има вероятност брат Йосип да бъде въздигнат в по-горен сан. Предстои му блестяща кариера, и ние в манастира се гордеем с крепката му всеотдайност към Светата църква.

      – Доста млад е наистина – кимна диригентът. – Не е ли твърде зелен, че да го хвалите толкоз?

      – Въвел е в Христовата вяра стотици мюсюлмани-бошнаци.

      – Фиу-у! – подсвирна Агоп, български арменец с присъщи за етноса си жизнелюбие и прозорливост. – Не е ли все тая пред Корана ли се молиш или пред Евангелието! Светът е село, господине, нима не сте чували? А сега и Интернет, джиесеми, сателитна комуникация...

      – Братко – усмихна се ледено отецът, – едва ли знаете колко пагубен за душата е ислямът. Кажат ли Аллах, тия хорица забравят и род, и родина. А войната ги направи още по-твърдоглави.

      – Значи, казвате, вашият брат Йосип успял с твърдоглавите бошнаци...

      – Viribus unitis (с общи сили – лат.) – кимна отецът.

      След половин час боингът набираше скорост по пистата, за да поеме към Венеция-Цюрих-Милано, и докато корпусът му страховито вибрираше, Фани успя да докара работите дотам, че младичкият йезуит вече не само седеше в креслото до нея, но и се захвана прилежно да й обясни в коя част на ада ще попаднат грешниците, несъзнателно пренебрегнали Бог.

      Беседата си водеше според високия стил на теософията, поясненията – на развален сърбо-хърватско-полско-чешко-руско-български, тоест, ползваше всички ония прастари думи и фрази, които са понятни за славянското море на Европейския континент. Тя пък попиваше не толкоз обясненията, колкото уханния лъх на евтин одеколон.

      – Извините меня – хвърли му лъстив поглед, – въй с что бричите ся? Я слъйхала, что “Жилет” лучше всех не ли!

      – Ах, госпожице, ви существо земное – нажали се той.
 
      – А что! Ета плоха может бъйт според вами?!

      Той прихвана ръката й над лакътя и тя полека склони главица на рамото му. Засмърдя й на нафталин.

      – Можна ета паправит?

      – Разумем... разумем... – задъха се той.

      – Ами тогава?!  

       – Ми сме овде на десет хилядо метара над земле, ви присутност Богу не сечате?!

      – Сечам, сечам. И що, като го усещам!

      В предната част на салона между други двама пасажери в тоя миг течеше сладък мухабет на немски.

      – При нас в Хърватска някои затворници от инат си зашиват с игла и рибарско влакно устата, предпочитат от глад да умрат.

      – Не може да бъде! Но това е жестоко, много жестоко. Ужасно, господине, разберете. При вас изглежда задържаните нещастници ги третирате по-строго от допустимото.

      – Ех, господине, тия хора не са за жалене. Те са мародерствали, когато хърватите напущаха домовете си.

      – А религията? А всемирната Любов? А посланията на апостол Павел?!

      – Но при нас е война, господине. Вие какво очаквате!

     И тук разговорът се запече.

     Отзад другите двама вече бяха минали на ти. Зад високите облегалки като в уютно гнездо Фани му позволи скришом да й надзърне в деколтето, където розовееше напращяла плът, а ореолът около зърното й мамеше ли, мамеше. Синеокият се разтрепери, крие ръце в черното си расо, криви очи тъй неестествено, че я разсмя.

      – Я сейчас паехала в тоалетну – надигна се. – Како кавалер и как сущий мужчина не сакаш паехат са мной?

      Тоалетната бе в опашката на самолета, та докато се провираха сред двете редици седалки, колежките й вирят палец, изпровождат тия двама с коварни, окуражителни погледи. В случая палецът не е знак на пребоядисан комунист, нито е знакът на римски заможен велможа, склонен да помилва живота на ранения на сцената гладиатор, а е по-близо до жеста на стопаджийката или магистралната жрица, която лъстиво заголва бедро към препускащите бясно мъжкари с двусмисленото предложение “Ще ме качиш ли, миличък?”

      ...Три пъти стигаха докрая. Три пъти тя учтиво го отстраняваше и клякаше да се подмие, а той я съзерцава потресен, че точно в такъв важен миг, когато според висшата теософия би трябвало да се почувства омърсен и жалък, нищо подобно не усеща. Напротив, чува ангелски хорал в душата си.

      Фани го гушва гальовна, оставя го да й се любува, да шари с пръсти по тялото й, да пие от устните й, застанал сякаш пред олтар, пред неочаквано оживялата сякаш Дева Мария. После като животно се впива в нея, причинява й болка, но тя го трае. С тънка усмивчица слуша как разгоненият жребец мучи на майчиния си диалект от албанските чукари. И никак, ама никак не му се ядоса, че цялата я олигави.

      В това време възрастното кюре притеснено обхожда с внимателен поглед салона, бързо-бързо мрънка латински молитви...

      Върху дълбоките кожени фотьойли в чакалнята за транзитни пътници на цюрихското летище, докато Фани отпива глътки кафе, младият последовател на Игнаций Лойола й предложи да се оженят в цюрихската община, а сетне да уговори с колегата ритуална венчавка, демек, да узаконят пред Господа Бога тая внезапна, по никое време бликнала плътска любов.

      – Дарагой мой Йоско – изгледа го с любопитство, – мая работа да правит изкуство, па земле с ногами да буду ходит. А тъй, дарагой, не нада с меньой кариеру и жизню сасъипат.

      – Кохам те! Сакам те! Очень люблю тебя! Их либе дих! Ай лав ю! Жьо т’ем! Аморе мио! – шепне той в екстаз, милва й ръката, предано се взира в очите й на дяволица, благоговее като пред Богородица, все едно е коленичил пред Йоан Павел Втори или дори пред самия Иисус. 

      Бавничко приближи старото кюре.

      – Комен зи! – рече на младия йезуит. Докато го отвеждаше като провинил се ученик по-далече от Фани, в предната част на самолета, обърна се към зяпачите:

      – Я, юбер ден зееленфриден, зер гут. Зер гут, них фар, майне херен! (Да, за душевния мир, много добре. Много добре, нали така, господа! – нем.)

      От Цюрих нататък, през Милано та чак до Рим възрастният неотлъчно и плътно съпровожда своя разтерзан колега, отваря му път сред шаренията и нескончаемата глъч на тълпата или седи, плътно приведен над него, нещо му шепне настойчиво. Много нарядко дискретно обаче отправя бърз поглед към пухкавата хористка, докато последната –весела, разхубавена, не престава да се кикоти с дружките си... 

      – И аз знам подобна – рече Манчо, като изслушаха поучителния разказ на Вичо и дълго цъкаха с език. – Чували ли сте за монаха Разпопов... Твърд съм – викал Ристю Разпопов, – глух съм за дяволската съблазън. Жената е чрево адово. Молитви си баел против мерак. Добре, обаче явява се гъркиня една в Куклен, хубавица за чудо и приказ, току покрай портите на манастира "Козма и Дамян", моли да я преведе до съседно село.

      Таман превалят баира, камъче й влязло в сандала. Рекла да се изуе там, дето поляната дъхти на омайниче, а от прекършените клони бисерна мъзга капе, наложило се и чорапогащника да свали. Зърва Ристю голичко женско, вчепкват се двамца на тучната морава и… сетне хвърля расото, запокитил в храстите и калимявката дори, хукнал, моля ви се, българо-гръцката граница да минава.

      Едвам се отърва от граничните власти. Простили му, като разбрали, че това е от любов. Ала старият игумен дядо Инокентий не му прости. Наложил му два месеца строг пост: на вода и молитва. За таквиз работици, драги, не съм сигурен молитвата помага ли, ами си речете: "Пази, Господи и ти, Света Богородичке, да не ми се случва!"

      – Айде, бе! –  наежиха се мъжкарите. – Тоз грях кой го не желай!*

 Пловдив, фотография: Здравко Йончев

Plovdiv, 7 uli 1999 – redact. 23 noe. 2015 

______

* Епизод от книгата „Историйките на ученика Ламски” (1994-2004).