Story – ФАЛ

ФАЛ

 

   Любомир Мантов Манатарков, цял живот чиновник, плаха душа, девета дупка на кавала в провинциалното ни гарнизонно счетоводство, видял две и двеста от спекулата на нисши и висши шапкари, въпреки всичко съхранил се доверчив, чист и неопетнен, макар че и подир пенсионирането продължи да доизносва ремонтирани войнишки обуща, а жена му леля Райна търпеливо кърпеше или правеше реприз на зелените му ведомствени чорапи с пришити допълнително отвътре ластичета... Та същия този Любомир, когото колежките някога зад гърба на подбив незлобливо зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че Духът ще победи най-сетне човешката низост, скришом пописваше фейлетони и разкази, до уши заровен в папките с прозаични калкулации върху приходи и разходи. С оскъдната чиновническа пенсийка, вече в епохата на демокрацията и нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека взе да се напомпва и той със самочувствие на свободен гражданин, доживял най-сетне своето време.

   На млади години страстно любеше комунизма заради хубавичкия му лозунг "Свобода, братство, равенство". Подир славния Девети (за мекерета и толупи славен септември 1944 г.) се ужаси, като видя какви безчинства, какви золуми и какви предателства спрямо България и всичко родно българско натвориха за 45 години управление последователите на Маркс, Ленин и компания, та наплашен и притеснен проживя мижитурски следващите години. Не са година то, не са две! И тъй наречената "демокрация" го разочарова. Старешкото му сърце болезнено се свиваше при всеки повей на бандитизма, на възгордяването и на лицемерието у новите управници. Какво да се прави, като тъй е устроен човешкът: надеждата и меракът последни умират.

    На стари години взе да се вре из сборищата на пишещите братя и пишещите сестри, отвътре да оглежда тези среди, да се диви пред грандоманстващите уж нови-новенички литературни гении, които – за разлика от него, нямаха скрупули, тупаха се в гърди, шумно прогласяваха любовта си към род и отечество, ловко осребряваха и позлатяваха тази своя гореща любов, пренастроиха лирата си, и както в онази незабравима рубрика от вестник "Дума" на чорлавия господин с брадата на Маркс и луличката на непрежалимия за жаркия нагъл партаец Йосиф Висарионович (главния редактор на "Дума", корифея на партийната правда и на партийната публицистика другаря Стефан Продев) приветстваха, тъй да се рече, многострадална майка България с възгласа "Ний пак сме тук!" – макар всъщност никога да не си бяха тръгвали от българския политически живот.

   Докато се усетят и Любомир, и останалите простосмъртни, някогашните най-верни рожби на Априлската линия и на партията с голямото й П, поснишили се в първите месеци подир свенливо-тихия вътрешнопартиен преврат, полека-лека изпълзяха из именията си, из своите вили и дворци и се обявиха за дисиденти, свиха гнездо по висините на обществената йерархия, възвърнаха си осанката на господари на деня, клатейки показалец над доверчивия народ, обявявайки се за духовни негови пастири, апостоли на демокрацията, вечеряли с Господа бога.

   И ето го бай Любчо пред редакторското бюро на такъв един пожизнен тръбач на истини от последна инстанция, пред Тутуруткин – пред гения, живия класик на родната литература, чийто писания азбукарчетата зубрят направо от читанката.

   – Добър ден, господин Тутуруткин!

   – Добър ти ден... – Изпълен с подозрение: – Вий кой бяхте, вашшша милост?

   – Нося тук един ръкопис. Ако може...

   Тутуруткин в момента чете органа на седесарите, вестника на Волен Сидеров "Демокрация", толкова е занят, хъмка, шава пръсти, като пара да брои.

   – Къхха-къхха! – кашля се Манатарков. – Едни записки тук нося за изминалите години... Ако може, едно око... така... да им хвърлите.

   – Тъй! – извива очи светилото. – Ми оставете ги де! – Вглежда се в побелелия човек: – Спомени, значи! Какви са тез спомени?

   – То... спомени да ги нарека, ама са нещо лично преживяно.

   – Тъй-тъй! – измерва госта отдолу-нагоре: – Е, харно, ама... тук кой ли не ми се влачи, всякакви идат, ще знаеш. Па и всяко напиня да го печатаме. Това иска пари, шъ знаеш, а работата не става бърже: мъж го искам, сега го искам... Нали!

   – Имам ви доверие, господине, слушал съм много за вас – мънка гостът.

   Тутуруткин най-сетне сдипля "Демокрация", запокитва "Демокрация" върху купчина стари вестници, прозява се, затуля с длан открила се под рошавите му мустаки паст, па с човешкия си глас простичко:

   – Кво шъ речеш за идната седмица по туй време, а?

   – Трудно катеря стълбите, господине. Нозете, знаете...

   – Нозете, казваш... Ми тогаз няма да се катериш, бе. Таз ваджия търчане иска, щом веднъж си тръгнал! – Но схваща, че пред него е почитател все пак, и не тъй наперено продължава: – Слез доле, почакай малце. Имам да свърша една важна работа и поемаме към гарата. – Подсмихва се, върти главица, видът му говори: Бе, ще ти дам аз да разбереш, досадник недни! Процежда сипкаво: – Шъ вървим двамца с тебека, хем шъ си гукаме, хем шъ си хортуваме за твоите споменчета. А! Правилно ли се изразявам?

   Половин час Манатарков вися край охлузената метална порта на местното издателство, в уличката току зад местния клон на някогашната държавна банка. Нозете му под коленете оттекоха като превтасал козунак, ала дочака появата на Тутуруткин, даже му се зарадва като малко дете. Тук е мястото да отбележим, че "важната работа" си бе всъщност голяма работа, която класикът на Българската литература свърши, усамотявайки се в кенефа между етажите.

   Олекнал, разтоварил се като бетоновоз, Тутуруткин запрепуска по Главната. Току избърза напред, застане с ръце разперени, сбрани в лактите, изреве тъй, че да го чуе повече народ, вайка се:

   – А-а-айде бре, господин Любчо! Докога шъ ми се влачиш, бе? О-оф, що ли си взех беля аз с тебека!

   – Не мога, господине, не мога бързо – шепне бившият интендантски служител, па запъхтян поема отново, клатейки белокосата си глава като същи кираджийски кон, изпъва врат, тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна по нанагорнището.

     

   Превзеха баира. Редакторът поспря за отдих край зидовете на старата турска джамия, където художници-занаятчии излагат всевъзможни красоти: от креватна живопис и калайдисани дрънкулки до една единствена, правена с мерак и Божие озарение истинска майстория.

   – Напинят се да ма изографисат и не позволявам – оглежда се зорко. – Парил съм се, та... Издокара ме хубостник един с двете ми очи върху бузата ми. Остави туй, ами единия зъркел ми го изтипоса син, другия пембе. А съм си кафявоочък, ей ме на, виж ме! Очинките ми лешникови като у бенгалски тигър.

   Кокори се и предвзето, като кокона се муси. Подир което разви възгледите си върху темата за художниците-модернисти:

   – Колкото е по-шантаво, повече му се радват. Да им се не начудиш. Видял ли си ти разклечените жени на Пикасо? Ами че таквази разклечена аз и в леглото не съм виждал. Туй па Модиляни, Салвадор Дали, Кандински, Бжежински, Марулкин, Репин, да не говорим. Има там например една "Закуска на полянка", не помня чия беше, изфирясало ми е от акъла кой ли па я беше нарисувал? Обаче ми харесва. Значи, голи-голенички двенки, ама ей тъй на, как ги мама родила.

   Чеше се зад ухо. Присвива устничка, клати показалец към скупчилите се край кофа с разпалени дръвца пишман-модернисти, които – здраво нафунели от студ, напомнят повече горски скитници, нежели художници:

   – Двенки... ама ей тъй на! Дибидюс голички в езерце се плацикат. Третата, и тя голичка сред официално издокараните господа мъжкари... Разкошшш! Ама тъй ги нацицорила онез ми ти розови ненки! И талийката й... Ох, мама-а!

   – Не е "Пикник на полянка", а "Закуска на тревата"*– обажда се сух, върлинест момък със залъскани, изтумбени на коленете кърпени джинси и рехава брадица.

   – Тъй-тъй! Вий по ги знайте – махва пренебрежително Тутуруткин, изплюва се покрай наредените за продан платна, па повлича сащисания си спътник татък из чаршията. – Живеят си французите, ей! А парижанките! Ами Париж, столицата на разврата... Уж-ж-жас!

   Насреща им народ, кафенета, витрини, сергии, ухание на кебапчета, пуканки и захарен памук. Току от тълпата лениво влачещи нозе с посивели лица отдели се някой, па задъхан от вълнение, с две ръце се впие в десницата на живия класик, попита нещо, колко да изрази близост. А Тутуруткин го тупне по гърба, през зъби процеди някоя попържня, отпрати го:

   – Хай молим ти се, оди си по пътя, не ме занимавай с глупости!

   Тутуруткин беше сред четиристотинте депутати във нашето Велико народно събрание, като присадил се към една от нароилите се като манатарки след летен дъжд антикомунистически партийки, и всеобщата еуфория го върна отново във фокуса на общественото внимание и любов. Заради магарешкия му инат обаче, заради вродената му простотия и заради заиграване с Лукановата власт новата водеща партия му плю под опашката. Натириха го като мръсен турски фес, като мекере и комунистическа подлога, та за късо време наш Трендю Картофа, както му бе прякорът в юношеството, пак увисна между простолюдието и властта. 

   Тихите приятелства в двете крайности на политическата шарения обаче си му останаха. Щом едната или другата от двете водещи политически дружинки излизаше в опозиция, търсеха го като обигран в коварните подмолни схватки, дялан като същински крайъгълен камък. Каквото и да е вършил преди, ползваше се с предимството, че политическите му лъкатушения, тарикатлъците го правеха мил на електората. Новоизлюпените неопитни лидери затуй пък му имаха страха. Любомир Манатарков мига-мига, омагьосан във водовъртежа, дето го всмука и прилепи до Тутуруткин. Опитва да е спокоен, незабележим. Подпрян на бастуна, съзерцава театрото на великия фокусник. Какво са тук спомените на една Божа кравичка пред блясъка на гения в Българската политика! Какво? Нищо не са. Ето, задава се доскорошният министър на финансите**... Боже мой! И доскорошният министър на финансите протяга ръка да се здрависа с Тутуруткин. Като иззидан, с хладината, с излъчването на влажен дебел турски дувар. Лицето му не е лице, а маска. Към Тутуруткин гьон-суратът е любезен, топи се от кеф. Трендю изтиква сащисания Манатарков напред, реди такива едни разтърсващи думи:

   – Запознайте се, моля! Наш поклонник. Таквиз честни българи крепко следват нашта справедлива кауза, нашта политическа линия. Па няма да им се даваме на онез Червени вагабонти, я! Тук е то Градът на Синята крепост.

   Манатарков докосва дувара, сеща в ръката си студена, лепкава длан. Сърцето му тупа-тупа от вълнение. Докоснал е самата История. Името му на този, дето се е възправил пред него, в небосвода над България с ярки букви е вече записано.

      
   Крачат към Бинго-зала "Балкан". За мравуняка, защъкал из Синята крепост, то е дом на съблазни, по-известен и от сградата на Общинската управа, и при вида на общинския сенат Тутуруткин довършва темата за художниците:

   – С тез маскари не ща да споря. Отнюд! Черни ми се виждат. Хем фукари, хем голям го вадят. Ай сега, да си побъбрим за твойте спомени! – И го покани да му разправи обемистия ръкопис какво съдържа. Понеже Манатарков възрази: да се прочете трябва, не може накратко, редакторът отсече: – Шъ ги дегустирам. Тъй! Ама шъ отседнем в ресторанта на гарата. Като те гледам кво си ми се нарамил да мъкнеш, бая нещо си избродирал. Четене иска то, хе-ей. Хич не си мислил кой ще го чете, а? Много нещо бе, драги!

   Огледа шарените сергии пред Централната градска поща. Разнежен, сочи му внушителната сграда на местния Военен клуб:

   – Кво барче има отдоле, да знайш! Щу гроздова се е изкъркало там, щу булки са ми се натискали! Пък знойни тез офицерските невести, бе! Има едно стайче, в тъмноалено кадифе тапицирано, и там оле-оле... Да не ти разправям, че свят ми се завива. Обичкам ги възпълнички. Обичкам ай тъй, да ги щипя-щипя-щи-и-ипя и те да се кискат, миличките. Страхотно! Имаме неповторима една Цецка, Муцинка-Пуцинка, Катинка, Елвирра, Маринелла, две Десислави. Бо-оже, какви поетессси, каква плът! Жарки, буквално пиявици, драги мой. Инак стихчетата им бледи, ама па как се натискат завалийките! И кво…? Ми аз да не съм от гранит!

   Подминаха градската библиотека. Тутуруткин важно отбеляза:

   – Като умра, тук шъ ми диктисат паметника. Шъ видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хе, как шъ видиш, като вече отдавна шъ си гиберясал и изгнил в пловдивските общински гробища.

   Така, в сладки приказки унесени, приближават Централната жп-гара и там, в отсечката за кръговото движение, оранжево такси за малко да обърка реда кой кога ще мре. Дотам се бе унесъл Трендю, че едва в последния миг пъргаво като млад момък отскочи, та шофьорът – грубиян с ориенталска хубост, мелодично го изпсува на майка.

   Когато прилежният Манатарков дотропка с бастуна си до отсрещния тротоар, завари Тутуруткин блед като пран чаршаф, ала литературният корифей бързо се окопити:

   – Видя ли? Искаше да ме прегази идиотът му с идиот. Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те и Алеко бастисаха тъй!

   – С куршум – уточни пенсионерът.

   – Да де, ама не е случайно. Случайно няма в тоз свят. Откъртена тухла да те фрасне, и то не е случайно. – Разгорещи се: – Затуй па живей сега, греби с пълни шепи, мамка му стара. Опитай от всичко с пълна гръд. Днес припкаме кат аслани, утре... с патъците напред. Панимайш?

   И понеже вече се бяха вмъкнали в покоите на притихналия в този час на деня одимен гаров ресторант, отведнъж като да се намери у дома си, избра си лично място насред залата, придърпа листа с менюто, господарски повика келнера:

   – Таваришч! Альоу, маладец! Иди-ка меньой. Иди! Иди сюда, пажалуста!

   Манатарков замижа, като го чу какво поръчва.

   – Телешко вретено с пържени гъбки печурки. Агнешки ребърца в доматен сос и ситно нарязан кервиз. Ордьовър фламбе. Филенце от студено веяна скумрия. Пържени картофки с кетчуп и горчица. Руска салата. Капама от пилешко, но само с бяло месце. Бутилка "Каберне совиньон" за вкус. Бутилка "Карловски мискет", или ако няма мискет, тогава "Манастирско шушукане. Накрая сто грама виски за разширение на вените.

   Нямаха луксозното "Балантайн", за което Трендю напираше, та се задоволи с простоватото даскалско уиски "Тичърс". Към твърдото гориво притури обелени свежи краставички в изкиснато биволско кисело мляко с магданоз и чер пипер, триста грама осолен лешник и бадеми меланж, накрая варени яйчица, поръсени с кимион, кокос, и по негово предложение: с лют червен пипер.

   – Кръв от жалва нямат – начена да си запрята ръкавите. Пожела по-голямшка салфетка, която затъкна под брадичката като лигавник. – А, кръв от жалва пил ли си? А жабешки бутчета пане с кашкавалец да си опитвал? – Фиксира сащисания бивш счетоводител: – Ти, например, кво шъ си поръчаш? – Млясна, поприглади мустак, врътна крайчетата му нагорце, докато келнерът записваше този поменик.

   – Сода – измънка Манатарков.

   Тутуруткин подпря челото си с два пръста: палеца и показалеца, вдигна като оксиженист очилата си над веждите, извъртя очи разочарован, замърмори:

   – Ама не бива тъй! Тъй мизерно може ли в тез хубави наши сладки години?

   – Може.

   – Че как!

   – Стомахът, господине... Язва... Гастрит... Камъни в жлъчката... Една содичка ще ме оправи, че ми пресъхна устата.

   Гладен беше милият. Ох, как му идеше и той да си поръча поне пилешка кълка или крилце на грил! Ала пенсийката му мънинка, не позволява.

   – Не се стискай, беее! – тупа го Тутуруткин по гърба. – Еднъж се живей, туй шъ знайш. Я, отпусни я таз мравешка душица!

   Запълни се масата открай-докрай. Блюдата се точат като заводски конвейер едно подир друго. Като че ресторантската кухня тази вечер само за тяхната маса работи. Лично управителят на ресторанта дойде да палне спирта под глинената паница за фламбето, а жените от кухненския персонал се скупчиха зад шублера да гледат как господинът със сталинския мустак като сюнгер омита до блясък посудата, че и грижовно със залъче сух хлебец дообира остатъците накрая.

   Някаква струна у бедничкия Манатарков внезапно се скъса. Както притихнал следи змеят отпреде му как мощно лапа, мляска, хруска, сърба, въздиша, пърди, уригва се, някогашният счетоводител изведнъж трепна като ужилен...

   – Що не ми почетеш от ръкописчето*** – предложи Тутуруткин, – тъй и тъй не хапваш! Аз пък, докато ям, мога и да те слушкам. Ушите ми да не са затъкнати, я? Айде чети!

   – Не бива тъй, господине. Нахранете се, пък сетне.

   – А-а-абе, чети... Чети, ти казвам!

   Ароматното винце, омешано с малцово шотландско уиски, правеше артиста своенравен и натрапничав. Пери показалеца си под носа на сътрапезника. Като ветропоказател се върти, дири съдействие, понеже останал неразбран. Подгъна устничка, нажали се, посегна да се изсекне в покривката. Залитна. Изсули се под масата. Отдолу-нагоре загледа вцепенения от потрес Манатарков. И тъй, с лапи, както у богомолка молитвено прибрани, коленичил пред олтар сякаш, зафъфла, като пръскаше през оредели зъби парчета недобре сдъвкан жълтък:

   – Приятельо, ти не си човек, а желязо. Пардон, злато си ти. Аз много държа на теб, шъ знайш, ама изключително много! Искам да се запозная с вашто целокупно творчество. Мечтая да ми прочетете свойте мемоари. С вас, скъпи ми приятельо, адски си допаднахме. За мен сте истински творец. За мен вий сте Достоевски на Българската литература (Хълцук.). Майка България шъ съ гордей с нас двамата. (Хълцук-хълцук!) Бледо е словото да изразя мойто дълбоко възхищение и... и... и респект. (Изпърдя се мощно.)

   Издълбоко дъх пое:

   – Ай сега, братчед, прочети ми немедленно като кво, например, си натворил. – Мисълта му обаче се отправи в друга посока: – Я-я-я!… Виж колко ядене си имам. Тва кокалче, например, искаш ли го? – завря вилицата си в носа на пенсионера, надига задник да се покатери върху стола. – Не щеш?... Ми добре! Мога и сам да си го изям.

   Изхлипа примирен, изтри с ръкав бликнала сълза:

   – Сам шъ си го излапам, тъй да знайш. – Внезапно спомнил си нещо, боцна го с показалец в челото: – Обаче ти... ти все пак ми чети! Чети ми. Настояваммм.

   – Моля ви, господине – рече Манатарков, – налага се да посетя тоалетната.

   – Оди бе, кой те спира! Нали пак шъ съ върнеш... Аз съм тук на пост, да знайш. Кат Гюро Михайлов, ей ме на! Никво мърдане. Не шъ позвола без ваше согласие някой да барне манджата... Хм, е-е-ей, ама кво правиш ти? – Взря се в чашата му: – Пийш сода. Тва не е сода, бе. Тва си е чешмяна вода. А-а-а, да ги нямаме таквиз! Господинът поръчва сода, те му донесли чешмяна вода.

   Впери се в ъгъла, зад който бе миризливата ресторантска тоалетна:

   – Ей! Де отнесе ръкописа? Я го дай! Шъ го чета, шъ го изучавам и шъ та чакам.

   Отпусна гърло, запя:

   – Ча-а-акам те да дойдеш, ча-акам те със буйна стра-а-аст... Ръкописът тук, на депозит! Щот ако земеш да паднеш в дупката, кой шъ та гони? Хората мамят, да-а. В очите те гледа, и лъже, лъже, лъже. Мамицата им копелета!

   Докато откъм ресторанта долитаха песните и монолозите на великия човек, Манатарков се уговори навън с келнера, когото само по щастлива случайност познаваше, плати си содичката, позволи си дори да редложи малък бакшиш, но келнерът категорично отказа, със съчувствена усмивка го преведе зад кухнята към задния изход.

   Какво се случва по-нататък, няма как да не го пишат в историческите хроники, понеже Тутуруткин съвсем не е случайна птица в днешната наша "чиста и свята" република на червени и сини демократи, все носители на европейските духовни ценности във властта. Впрочем, ето как приключва разказа си на следващия ден келнерът-грък, човек с богат житейски и професионален опит, видял какво ли не в дългия си многострадален живот на най-обикновен гражданин на България:

   – Накърка се тоя ми ти цесит. Хептен се насвятка. Казвам да плати сметката, пули ми се и псува. Аз, кай, не разполагам с пари. Кво е това пари?... Онзи дядка, белокосият... он пласта, в него е клюцето от касицката. Казвам, цовекът си плати содицката и си замина... Платил? Тогаз сто търсис от мен?... Плати си содицката, казвам. А цеситът ми се пули: Аз, кай, таз сметка няма как да я платя. И ревна да плаце. Плаце, та се къса. Викнахме двамата дезурни серзанти... Обясняват му и серзантите, а той и на тях им се скара. Дойде нацалникът на митницата, правиха му обиск. В сакото му – старо два лева от някогашните пари. Мамка му и цесит! Взеха му данните, протокол му написаха за хулиганство и го извездат на перона. Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили ги онез от експреса гратис да го минат, да го свалят в Цирпан сам да се оправя цеситът му с цесит. Цирпанлии са нозари, мозе веце да са му светили маслото.

   Когато в полунощ злополучният автор на спомени за социализма в България се добрал до дома си като човек, общувал с великите сили на Нова България, посрещнала го с трескави очи леля Райна, от копривщенски род, племенница на известния от Българската ни история Тодор Каблешков:

   – Да не бях палила свещи пред иконата на Богородичка, кой знае що щеше да ти се случи – рекла, докато помагала на своя разтерзан наивник да се успокои. – Теб, мили, пресветата Дева Мария те закриляла****.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv,  14 apr. 1994 – redact. 15 noe. 2015

______
* "Закуска на тревата" (1863), Едуар Мане (1832-1883).

** Иван Костов (1949) – най-ненавижданият сред политиците на днешна България.
*** Думата „ръкопис” и умалителната производна „ръкописче” Тутуруткин произнася с ударение върху „о”, както я произнасяше Пантелей Зарев (1911-1997), а и не само г-н академикът на БКП.
**** Сюжетът е епизод от романа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004), писан е по действителен случай. Разказа ми го 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест лично платени мижави книжлета с разкази и вестникарски задевки по злободневни теми Петър Петров (Василен Ведров), прототип на притеснителния Манатарков. Жена му леля Рени (Райна) действително е от Каблешковия род. Докато Тутуруткин е събирателен образ на типичен за българската обществена сцена чешит, той също си има прототип – любим и досега за литературните критици плодовит автор, подвизавал се дълги години като редактор в местното издателство. Тутуруткиновци управляват културния живот и в днешна България. Илюстрация за ярката им дейност „на ползу роду”, както им иде да се кипрят пред българския читател, е дори и само войнстващата простотия, лееща се на талази от телевизионния екран: шоу за яки пари, цинизъм, скука, духовна поквара. Бел.м., tisss.

Story - БАЩА МИ

БАЩА МИ

      Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в голите клони на дърветата. Болеше ме стомах и не можах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се чувствах плътно свързан с всички ония нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света. Мислех си за теб, татко, за влажната плодна пръст, за зелената тревица, която издържа на зимата и сега пие ли, пие с коренчетата си.

      И си представих как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти почна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица като от къртица точно там, където би трябвало да е лицето, и наивно си помислих, че и мъртвите под земята може би дишат.

      Прости ми, ако можеш. За всички разочарования, свързани с мене, прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали…

      Никак не се разбирахме с теб, ама никак! Ти беше тъй рязко определен в пространството, тъй осезаеми – твоите мисли, движения, чувства, малкото думи, когато си пожелал да говорим. Прости ми и за това, че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, дори се съгласявах… понякога, но правех само онова, което сам съм решил. Ние с теб, мили, просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

      И сега разбирам: би ти подхождал който и да е от братовчедите ми, само не и аз! Не и аз. А тъй самотно ми е нощем, когато си мисля за тебе. И тия жени наоколо… Вечно намират за нещо да са недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, ако не обсъждат някого и нещо си – циврят, заливат света със сълзи. Не ги разбирам защо са толкова различни от нас.

      Помниш ли как ми даде да покарам новичкото пъркалце, оная „Явета”? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил и ми даде да се поизфукам из махалата, по улица „Люлебургаз”. Бях вече в шести клас. Защо побърза още на другия ден да продадеш моторчето! Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да карам… Рече: „Като те гледам как яздиш, ще се пребиеш някъде. Докато съм жив, мотор повече няма да видиш”.

      А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя чичо Митко, дето има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: „Ей това е синът! Дето и да иде, все нещо ще домъкне. Мъжкото внася, женското изнася”. Бях в трети клас, ходили бяхме децата от нашето училище „Сашо Димитров” до целулозния завод на Гара Септември, ако още има такъв завод и такава гара, и за тебе бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклуците в двора на завода. И ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да бъбрите с брат ти за вашите си мъжки дела.

      В шести клас когато бях, жестоко ме пердаши заради едни биелни лагери SKF, шведски… Приготвил си ги бил за NSU-то; намерих ги в твоя шкаф увити в кафява намаслена хартия и си направих количка като другите момчета от махалата. Не открих по-големи, а тия шведски лагери бързо се разхлопаха. И на другия ден, като се върна с колелото от работа и дойдох да ти се похваля, ти се ядоса. Би ме със салкъмова тояга; имаше по нея големи криви шипове, но не плаках, само виех като животно.

      Мили мой татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се хвалех с тебе! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе – до Царския остров и обратно, покрай стълбичките на Бунарджика нагоре, към паметника Альоша и обратно към Братската могила… Валеше дъжд и на кросаджиите лицата им бяха като на коминочистачи изкаляни, че залягаха ниско над резервоара, като се дупеха. Ти единствен яздеше като на парад и отдалеч лицето ти грееше бяло, чисто.

      Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът добре "грабеше", ама насред Острова, в някогашния ручей, дето е сега пловдивската Гребна база, на оня, преди тебе – на Байката, веригата му паднала, и ти си спрял да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката – четвърти. Че си преценил – по право му се полага на Байката пред теб да е. Спомням си, донесе найлонова риза за награда, но тогава ли беше или от друго състезание?... Спомняш ли си, мили мой татко!

      А когато бях четиригодишен и живеехме под наем на втория етаж зад старата фурна на улица „Перущица”, на улица „Захари Стоянов” 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – оня, червения дървен джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна покривката от ъгъла на масата и с голямата раш-пила заобли буково трупче…

      И веднъж, като валеше... пак беше дъждовен денят – с майка дойдохме при теб, край село Марково; военните те бяха "взели запас" и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и се чудех как ще те познаем сред стотина така еднакво облечени и остригани гола глава войници, зад телените мрежи насред стръмна поляна майка ми стисна ръката и каза: „Това е той! По походката го познах. Само той върви тъй, само неговото лице е толкова бяло”.

      След година се роди сестричката ми, която силно прилича на тебе… А аз никак не ти приличам, мили мой татко! Когато сте ме зачевали двамата с майка, спомените от фронта са ти били пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня тия картини от войната, които ме нападаха нощем – мене, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. Два или три пъти само съм стрелял с карабина и бях най-непохватният сред момчетата. Пък ти си бил точен стрелец…

      И си мислех снощи, като все не успявах да заспя, и си мислех за големите мъртви мъже – как си лежат в пръстта тия големи мъртви мъже, как нежна трева спуска коренчета и пие дъждовната влага. И коренчетата им се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко, и по-дълбоко в земята, където е топло-топличко.

Plovdiv, 6 sep. 1983 – no redact. 13 noe. 2015

Story – БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

      Баща ми Кирил е най-малкият от родените между 1909 и 1922 година петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан и Кирил, синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам почти нищо за живота на тез двама мои предци освен откъслечни приказки, които нарядко баща ми процеждаше. Като например онова, изречено през пролетта на 1972. по повод моята добруджанска авантюра (бъдещата ми женитба); изтърси го троснато, през рамо – ни похвално, ни назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой знай какво се е разпищолил из оная негова Добруджа!"

      Били толкоз бедни, че като се родил най-малкият, съседите довели бездетни хора от Бургас да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото родно Харманли помня и как – докато изпъваме шии с татко към паянтова съборетина сред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни загледаха разтревожено иззад прозорчето и той рече: "Хай да се махаме! Нямаме работа тук". И се разбърза нагоре по улицата. Постоях още мъничко да си представя как са живели седем души в мизерната къщурка, преди да хукна да го догоня.

      "Ко-о-олко пъти съм ти пляскал посраните гащи на реката!" – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роденият в 1909. (връстник на Никола Вапцаров) висок, белолик и строен чичо Митко*. Баща ми му викаше "бати Митко", че бе първородният сред петимата. Няколко пъти ги сварвам двамата да си бъбрят, по-точно: "бати Митко" говори-говори-говори, баща ми Кирил мълчешком нещо си върши край дърводелския тезгях или подрежда разни джунджурии из десетината кутии. Като си помисля, и четиримата (без втория брат – Дончо, който "си падал по живота", понеже купил комплект скъпи-прескъпи барабани, барабанист бил) имаха слабост към техниката, към ремонтите от всякакъв вид на тая техника и към приспособленията, към разните инструменти, към поддръжката и преустройването на всякакъв вид машинария: мотоциклетни двигатели и рами, шевни машини, дърводелски машини, кино-машини, текстилни машини. Сръчни, предприемчиви, родени да са си стопани, всеки със свое дюкянче да разполага, със занаятчийска работилница.

      Вдигам те от тракийската пръст, мили мой татко, ставам сантиментален, изправиш ли се в мислите ми, мълчаливец такъв! Чак ми се реве за теб; как ги правиш тез работи! Кому да обясня, че в своята обикновеност и несрета ти си ми примерът, ти си ми мярката – кротък, ала рязко очертан; доверчив, неспособен да се справя с хитреци, с всякакъв род измет от самовлюбени и грандомани, от тарикати и изнудвачи.

      Майка ми търчи да го оправя по разни служби, па току възнегодува: "А бе, Кинчо! Като не знаеш какво да кажеш, мълчи си поне". Ето случай, кога изрече тия думи, а той я гледа с ясносините си спокойни очи, без да мигне…

      Мерак му бе да замине за няколко години на работа в Либия. Негов познат му пуснал мухата: Либия, та Либия, като поработиш две-три годинки в Либия, току-виж си станал богат, ще си уредиш борчовете и дереджето, килими ще си накупиш за вкъщи... Братовчед ми Гошо цели четири години в град Бенгази бе строителен техник; и той му хвалеше "Либията". Та написал си моят баща молбата (всъщност, майка ми му я написа) и тръгнаха от канцелария на канцелария, до София чак ходиха, че нещата тук, в Пловдив, запецнаха и Либия взе да се отдалечава като мираж в пустиня.

      От някакво министерство в София рекли: "В Пловдив мътят водата. Виж, оправи се в Пловдив, на местна почва. Ний те пущаме, ама там трябва да си оправиш бакиите". Оказва се, пловдивското окръжно МВР-е** било против.  Нареждат се двама с майка ми (яко кавгаджийска семка от калугеровски и от перущенски чорбаджийски корен) пред входа на Окръжното управление на МВР в Пловдив. Пред дебело тапицираната порта майка ми посъветвала моя баща: "Ти мълчи, не се обаждай. Остави на мене да убедя човека. Отговаряй само ако те пита".

      Влизат. Чинно застават пред бюрото. А подполковник някой си иззад бюрото вади дебела папка, чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда устни, сегиз-тогиз бърше очила, вдигне поглед, мери изпод вежди баща ми, па накрая с тенекиен глас отсякъл: "В чужбина пращаме проверени хора, наши хора. Ти кой си, какъв си й на тая държава? Партийният секретар на квартала и от кварталното ОФ-е черно на бяло пишат, че си аполитичен. В кръводаряването, в почистване на градинките, в събирането на хартия и старо желязо не си се включил, в ни едно квартално събрание и мероприятие не си участвал! Що се натискаш, а?" – взел да барабани с пръсти по бюрото.

      Обадила се майка ми: "Върнал се е от фронта с орден за храброст. Можем да го донесем, да го видите". А оня, като да му залепнало туй "аполитичен" за небцето: аполитичен, та аполитичен, дръпнал им назидателно слово: да си налягат парцалите, Либия... ама Либия ще я гледа аполитичният Кирил през крив макарон. Рекла да се обади милата ми майчица и в тоя момент баща ми, който дотук кротко попивал с очи човека с пагоните, обръща се, ама не към него: "Надке, хай да си вървим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади".

      Това само рекъл, и настанало Второто пришествие. Разкрещял се оня ми ти шапкар: "Марш! Аполитични нагли типове! Вън! Вън от кабинета ми!" Пък те вече бързичко слизали по стълбите, а човекът не можел да се спре. Харно, че не заповядал часовият на вратата да ги арестува за хулиганство.

      Тъй загина още една твоя мечта, мили мой татко. За работа пак се беше размечтал, за какво друго! Работата бе твоето щастие, твоят празник, твоята гордост, твоята веселба. Докато хората край нас живееха и с труд, и с отдих: пиеха, напиваха се, блъскаха табла и карти, чоплеха клюки или блажено се изтягаха на миндерчето в неделя, обсъждайки международното положение в сладко безхаберие, ти все нещо работеше.

      Стърже долу в работилничката рендето. Ухае на туткал и чам, на пресен талаш и стърготини, та адвокатът от третия етаж над нас Запрян Джонгов (когато вече живеехме в Мараша, на улица "Янко Сакъзов" № 28) веднъж не се стърпя, пред мене ти рече: "А бре, Кириле! Какво си се заврял в избата като някоя къртица? Все ковеш, режеш, стържеш? Какъв християнин си, та и черковните празници не зачиташ".  Зейнах да отговоря на набожния, но баща ми ме бутна по рамото: "Не се разправяй".

      Сприятелихме се сетне с тоя адвокат; над 75-годишен беше. Бил някога си Голямото добрутро. "С Трайчо Костов ей тъй – говори ми, – както с тебе сега, коляно до коляно си бъбрехме, като депутати в нашето Народно събрание." Ударила ли го Народната власт, не го ли ударила, не знам. Щом е жив, значи не го ударила. Даже председател на адвокатската колегия в моя роден град Пловдив, разправя ми, бил някога си подир Девети (ІХ.1944.). Кани ме да му гостувам в родното му село Правище, но не отидох: нали съм син на баща-къртица. Пустият му депутат!

      "Аполитичен" – страшна дума. Гадна и много съдържателна. С тоя етикет другарите и другарките кръщаваха оня, който не им се мазне: не се изказва пламенно по събрания, не се кърши раболепно по митинги, не дава сведения за съседа, не лепи афиши, не скандира по празниците, не носи байряка, не слухти край черковния зид по Великден и Коледа да записва кой пали свещ, кой се кръсти пред иконите, не се натиска партиец да става, най-малкото – не се тика да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация в махалата.

      Години по-късно (1980), когато ми предложиха да работя на обществени начала, което ще рече: без заплащане, в Отечествения фронт на едва-що застрояващия се краен квартал Изгрев-изток", дето и досега живея, хич не се поколебах, рекох на майка си и баща си: трябва да й узная механизма на таз дяволска машинария отвътре как действа.

      Тъй геройски „загина" и колега от младежкия седмичник "Комсомолска искра", доскорошен зам.-главен редактор на най-тиражния в Южна България всекидневник "Марица". Бившият комсомолски секретар от ОК на ДКМС в Сливен, протеже на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Дража Вълчева, лошо не ми е сторил. Ала една нощ в старата печатница на Кракра" № 11 по време на дежурство стереотиперите Пешо Пуловера и Митето Митничаря рекли на тогавашния зам.-главен редактор на "Комсомолска искра": "А бе, Гошо, едно момче от нашата черга има при вас. Какво толкова сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате". А Георги Петров, който инак знае да си мери приказките, изтежко ги посъветвал: "Зарежете го тоз Бояджиев. На Бояджиев баща му... частник".

      Туй то, "частник" – още един етикет в устата на властник или мекере на властта от оная славна епоха. И Митето, дето ми разправи що рекъл Георги Петров, угрижен рече: "Сега да не вземеш тъпан да биеш какво съм ти казал!"

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uli 2013 – edited 11 noe. 2015

_____
* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Туй NSU и бял акордеон "Ноner" бяха май единственото му ценно имущество на пришелец в големия град.
** Пловдив ми е роден град, но не знам по-печално царство на посредствеността от местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт; "чантаджия" зовяхме единствения в махалата чиновник, който се отличаваше с масивни рогови очила, па със завист проследявахме как с пружинираща походка минава по улицата с вечно издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае книги или халва е носил вътре, ама си представяхме документи, документи, документи – нещо крайно опасно според хлапашката ни представа на дечурлига от махалицата в подножието на Джендем тепе в Пловдив.