Story – БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

      Баща ми Кирил е най-малкият от родените между 1909 и 1922 година петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан и Кирил, синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам почти нищо за живота на тез двама мои предци освен откъслечни приказки, които нарядко баща ми процеждаше. Като например онова, изречено през пролетта на 1972. по повод моята добруджанска авантюра (бъдещата ми женитба); изтърси го троснато, през рамо – ни похвално, ни назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой знай какво се е разпищолил из оная негова Добруджа!"

      Били толкоз бедни, че като се родил най-малкият, съседите довели бездетни хора от Бургас да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото родно Харманли помня и как – докато изпъваме шии с татко към паянтова съборетина сред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни загледаха разтревожено иззад прозорчето и той рече: "Хай да се махаме! Нямаме работа тук". И се разбърза нагоре по улицата. Постоях още мъничко да си представя как са живели седем души в мизерната къщурка, преди да хукна да го догоня.

      "Ко-о-олко пъти съм ти пляскал посраните гащи на реката!" – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роденият в 1909. (връстник на Никола Вапцаров) висок, белолик и строен чичо Митко*. Баща ми му викаше "бати Митко", че бе първородният сред петимата. Няколко пъти ги сварвам двамата да си бъбрят, по-точно: "бати Митко" говори-говори-говори, баща ми Кирил мълчешком нещо си върши край дърводелския тезгях или подрежда разни джунджурии из десетината кутии. Като си помисля, и четиримата (без втория брат – Дончо, който "си падал по живота", понеже купил комплект скъпи-прескъпи барабани, барабанист бил) имаха слабост към техниката, към ремонтите от всякакъв вид на тая техника и към приспособленията, към разните инструменти, към поддръжката и преустройването на всякакъв вид машинария: мотоциклетни двигатели и рами, шевни машини, дърводелски машини, кино-машини, текстилни машини. Сръчни, предприемчиви, родени да са си стопани, всеки със свое дюкянче да разполага, със занаятчийска работилница.

      Вдигам те от тракийската пръст, мили мой татко, ставам сантиментален, изправиш ли се в мислите ми, мълчаливец такъв! Чак ми се реве за теб; как ги правиш тез работи! Кому да обясня, че в своята обикновеност и несрета ти си ми примерът, ти си ми мярката – кротък, ала рязко очертан; доверчив, неспособен да се справя с хитреци, с всякакъв род измет от самовлюбени и грандомани, от тарикати и изнудвачи.

      Майка ми търчи да го оправя по разни служби, па току възнегодува: "А бе, Кинчо! Като не знаеш какво да кажеш, мълчи си поне". Ето случай, кога изрече тия думи, а той я гледа с ясносините си спокойни очи, без да мигне…

      Мерак му бе да замине за няколко години на работа в Либия. Негов познат му пуснал мухата: Либия, та Либия, като поработиш две-три годинки в Либия, току-виж си станал богат, ще си уредиш борчовете и дереджето, килими ще си накупиш за вкъщи... Братовчед ми Гошо цели четири години в град Бенгази бе строителен техник; и той му хвалеше "Либията". Та написал си моят баща молбата (всъщност, майка ми му я написа) и тръгнаха от канцелария на канцелария, до София чак ходиха, че нещата тук, в Пловдив, запецнаха и Либия взе да се отдалечава като мираж в пустиня.

      От някакво министерство в София рекли: "В Пловдив мътят водата. Виж, оправи се в Пловдив, на местна почва. Ний те пущаме, ама там трябва да си оправиш бакиите". Оказва се, пловдивското окръжно МВР-е** било против.  Нареждат се двама с майка ми (яко кавгаджийска семка от калугеровски и от перущенски чорбаджийски корен) пред входа на Окръжното управление на МВР в Пловдив. Пред дебело тапицираната порта майка ми посъветвала моя баща: "Ти мълчи, не се обаждай. Остави на мене да убедя човека. Отговаряй само ако те пита".

      Влизат. Чинно застават пред бюрото. А подполковник някой си иззад бюрото вади дебела папка, чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда устни, сегиз-тогиз бърше очила, вдигне поглед, мери изпод вежди баща ми, па накрая с тенекиен глас отсякъл: "В чужбина пращаме проверени хора, наши хора. Ти кой си, какъв си й на тая държава? Партийният секретар на квартала и от кварталното ОФ-е черно на бяло пишат, че си аполитичен. В кръводаряването, в почистване на градинките, в събирането на хартия и старо желязо не си се включил, в ни едно квартално събрание и мероприятие не си участвал! Що се натискаш, а?" – взел да барабани с пръсти по бюрото.

      Обадила се майка ми: "Върнал се е от фронта с орден за храброст. Можем да го донесем, да го видите". А оня, като да му залепнало туй "аполитичен" за небцето: аполитичен, та аполитичен, дръпнал им назидателно слово: да си налягат парцалите, Либия... ама Либия ще я гледа аполитичният Кирил през крив макарон. Рекла да се обади милата ми майчица и в тоя момент баща ми, който дотук кротко попивал с очи човека с пагоните, обръща се, ама не към него: "Надке, хай да си вървим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади".

      Това само рекъл, и настанало Второто пришествие. Разкрещял се оня ми ти шапкар: "Марш! Аполитични нагли типове! Вън! Вън от кабинета ми!" Пък те вече бързичко слизали по стълбите, а човекът не можел да се спре. Харно, че не заповядал часовият на вратата да ги арестува за хулиганство.

      Тъй загина още една твоя мечта, мили мой татко. За работа пак се беше размечтал, за какво друго! Работата бе твоето щастие, твоят празник, твоята гордост, твоята веселба. Докато хората край нас живееха и с труд, и с отдих: пиеха, напиваха се, блъскаха табла и карти, чоплеха клюки или блажено се изтягаха на миндерчето в неделя, обсъждайки международното положение в сладко безхаберие, ти все нещо работеше.

      Стърже долу в работилничката рендето. Ухае на туткал и чам, на пресен талаш и стърготини, та адвокатът от третия етаж над нас Запрян Джонгов (когато вече живеехме в Мараша, на улица "Янко Сакъзов" № 28) веднъж не се стърпя, пред мене ти рече: "А бре, Кириле! Какво си се заврял в избата като някоя къртица? Все ковеш, режеш, стържеш? Какъв християнин си, та и черковните празници не зачиташ".  Зейнах да отговоря на набожния, но баща ми ме бутна по рамото: "Не се разправяй".

      Сприятелихме се сетне с тоя адвокат; над 75-годишен беше. Бил някога си Голямото добрутро. "С Трайчо Костов ей тъй – говори ми, – както с тебе сега, коляно до коляно си бъбрехме, като депутати в нашето Народно събрание." Ударила ли го Народната власт, не го ли ударила, не знам. Щом е жив, значи не го ударила. Даже председател на адвокатската колегия в моя роден град Пловдив, разправя ми, бил някога си подир Девети (ІХ.1944.). Кани ме да му гостувам в родното му село Правище, но не отидох: нали съм син на баща-къртица. Пустият му депутат!

      "Аполитичен" – страшна дума. Гадна и много съдържателна. С тоя етикет другарите и другарките кръщаваха оня, който не им се мазне: не се изказва пламенно по събрания, не се кърши раболепно по митинги, не дава сведения за съседа, не лепи афиши, не скандира по празниците, не носи байряка, не слухти край черковния зид по Великден и Коледа да записва кой пали свещ, кой се кръсти пред иконите, не се натиска партиец да става, най-малкото – не се тика да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация в махалата.

      Години по-късно (1980), когато ми предложиха да работя на обществени начала, което ще рече: без заплащане, в Отечествения фронт на едва-що застрояващия се краен квартал Изгрев-изток", дето и досега живея, хич не се поколебах, рекох на майка си и баща си: трябва да й узная механизма на таз дяволска машинария отвътре как действа.

      Тъй геройски „загина" и колега от младежкия седмичник "Комсомолска искра", доскорошен зам.-главен редактор на най-тиражния в Южна България всекидневник "Марица". Бившият комсомолски секретар от ОК на ДКМС в Сливен, протеже на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Дража Вълчева, лошо не ми е сторил. Ала една нощ в старата печатница на Кракра" № 11 по време на дежурство стереотиперите Пешо Пуловера и Митето Митничаря рекли на тогавашния зам.-главен редактор на "Комсомолска искра": "А бе, Гошо, едно момче от нашата черга има при вас. Какво толкова сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате". А Георги Петров, който инак знае да си мери приказките, изтежко ги посъветвал: "Зарежете го тоз Бояджиев. На Бояджиев баща му... частник".

      Туй то, "частник" – още един етикет в устата на властник или мекере на властта от оная славна епоха. И Митето, дето ми разправи що рекъл Георги Петров, угрижен рече: "Сега да не вземеш тъпан да биеш какво съм ти казал!"

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uli 2013 – edited 11 noe. 2015

_____
* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Туй NSU и бял акордеон "Ноner" бяха май единственото му ценно имущество на пришелец в големия град.
** Пловдив ми е роден град, но не знам по-печално царство на посредствеността от местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт; "чантаджия" зовяхме единствения в махалата чиновник, който се отличаваше с масивни рогови очила, па със завист проследявахме как с пружинираща походка минава по улицата с вечно издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае книги или халва е носил вътре, ама си представяхме документи, документи, документи – нещо крайно опасно според хлапашката ни представа на дечурлига от махалицата в подножието на Джендем тепе в Пловдив.

Публицистика - ОРЕОЛИТЕ, НИМБИТЕ, ПОЛОМЕНИТЕ ГРЪНЦИ

...Защото мисля, че нас, апостолите,

Бог постави най-последни, като осъдени на смърт;
понеже станахме зрелище на света – на Ангели и човеци.
Ние сме безумни зарад Христа, а вие сте мъдри в Христа;
ние сме немощни, а вие силни;
вие сте славни, а ние безчестни.
Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи,
и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим,
работейки с ръцете си.
Злословени – благославяме; гонени – търпим;
хулени – молим се. Станахме като измет на света,
измет за всички досега...*

ОРЕОЛИТЕ, НИМБИТЕ, ПОЛОМЕНИТЕ ГРЪНЦИ

      Чета "Стефан Стамболов в новейшата ни история" от Димитър Маринов, излязла от печат в 1909, препечатана в тираж 2000 екз. в 1992 с предговор от проф. д-р Андрей Пантев. Видя ли име на автор, изрисувано с титлите барабар, все ми иде на ум анекдотичен случай с Пикасо. Значи, запознава се някой си важен господин с художника, подава ръка: "Ние сме професор, доктор на науките, член-кореспондент, Велик магистър на магистри, генерал от пехотата, адмирал от флота, Honorabilis** и Honoris causa*** фон Плонд-ер-офф!"... на което представяне отсреща омерзително изсумтели: "Чудесно! А аз съм Пикасо".

      От редакторските бележки е видно как дори съвременник може да преиначава, да украсява факти в една и без туй "чудна" биография. Авторът, запленен от личността, но онова, което го най-силно възхищава, мене – съвременний читател "простосмертний", меко казано, ме озадачава, особено след като съм чел току-що "Българският Великден” на Тончо Жечев – автор, когото взех да уважавам заради модерния, т.е.  човеколюбивия, динамичен рефлекс към исторически събития и личности. Какъв разкошен образ Тончо Жечев, например,  създава от външно тягостния, слабо познат днес Тодор Икономов – възрожденец от най-висока проба, по-драматичен, по-верен на Отечество и род от мнозина, с които инак се гордеем като нация!

      И тъй, Стефан Стамболов – роден през 1854 в Търново, описва роденият през 1846 във Вълчедръм, Ломско Димитър Маринов, когато Маринов е над петдесетгодишен; портретът, правен подир касапската смърт на "чудовището Стамболов” и идеализацията вероятно са предизвикани от някогашни строги отрицатели на най-значимия сред политиците ни и до днес.

      Това го разбирам, човешко е. Пък и България до 1909, въпреки обявена за царство (22 септември 1908), не е още изградила Пантеона на българското си национално самочувствие. Обаче...

      Ами че прозвището "вагабонтин" отлично приляга към ранните прояви на дребничкия 20-23-годишен търновчанин. Анархист сред анархистите в Одеса, комита сред комитите в Търновско и Старозагорско през 1875, невъзможен и отчайващ поет (в поезията абсолютно посредствен), луда глава и с огромно самолюбие спрямо старите войводи, като дядо Никола и прочие, които го приели него, 21-годишния самолюбив сополанко, с почитание, докато той пък ги… нахокал.

      Възможно ли е да е истина?! "Такива хъшове, като дядо Никола и Иван Сетрелията – пише Д. Маринов, той ги изобличил с тия строги думи: Засрамете се, бе, поне от нас, вчерашните деца... И пред тия укори побелелите хъшове стояли с наведена глава мълчаливо. Ниско е по ръст, младо е по възраст, но старо е по ум и кураж – рекъл дядо Никола" (цит.съч., с.33).

      У тоя всезнайко, докато е все още с жълто около уста, твърде мило седят гръмотрясканиците върху идиличния ландшафт на всенародното ни униние. Достатъчно е да ги съпоставим с Вазовата "галерия от типове и нрави български в турско време”, т.е. с образи от повестта "Чичовци", че да се види доколко нарисуваният от Д. Маринов е извънреден и несъответен.

      Изобщо, Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов... затвърдяват линия от български типове, фабрикувани по гротесктен модел: всички те изхвърчат из родно гнездо скарани с патриархалния ред и традиционното степенуване на основни житейски правила. Тия люде – млади, жадни, напористи, до голяма степен неясни и на самите себе си в оня момент, импулсивни, разхвърляни в личния си живот, най-бърже усещат нуждата от друг стил на поведение: през главите белокоси, през установени от вековната неволя постулати, забрани, йерархия, чинопочитание в условията на над 450-годишното издевателство над българите посягат да пренаредят душата на цял народ. Дръзкият поглед изпод смръщени вежди, стърчащият нависоко нос, вирнатата брадичка, менторският профил на вагабонтин... постепенно ще ги вкарат в тесния улей на личната им трагедия.

      По-късно всеки от тях, през болката на кървавите си рани, ще заговори, обърнат към Родината Майка, но вече не като хъшлак, а като най-искрен, най-саможертвен син на простия селски народ от орачи, копачи, овчари по планините, остъклени от пот простодушни ратаи. И народът ще ги заобича, ще вземе да им вярва, да ги обгръща с внимание, както е в библейската притча за блудния син, според евангелиста Лука: "Изгубен бе, и се намери"...

      Тъжното в Историята ни на българи е, че не се намерил (освен донякъде Захари Стоянов) солиден тълкувател, изследовател на събития, където те играят главна роля, за да отдели зърното от плявата, да посочи освен положителното и онова отрицателно, което тия наши "светци" внасят в българския ни манталитет.

      И Захари Стоянов не посмял да ровне по-дълбоко под документалната привидност и някои плахи иронични внушения, например, за циркаджилъците на Бенковски, за готвеното като селско представление на актьори-самодейци Априлско въстание от 1876.

      Обясним е трепетът у българина пред тоя Пантеон от възвеличени образи, но време е сами да си го речем: батакчийските лъкатушения при следване на чужди теркове до голяма степен дължим на подтиснатата под героична саможертвеност сурова истина: последните сто-сто и петдесет години ние, като нация, непрекъснато рушим едва покълващото усещане за естествено изживяващ преображенията си национален дух и самочувствие.

      Черквата ни подир Патриарх Евтимий Търновски, всъщност, не познава ни един образ на народен пастир. "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин" на Паисий дали е най-подходящ възглас за освестяване? А у Паисий звънти възмущение от мнозинството, което спори, самоокайва се и се самоохулва.  И онова "Народе" с четирите въпросителни в тефтерчето на Левски пак настоява, че най-фино проникналият до философията и психологията на българина също си имал нерешени задачки с тоя народ.

      Ще го кажа направо, че да е ясно: не нареждам никоя отделна личност, колкото и симпатична да ни е, по-горе от представата си за моя народ. Ореоли, нимби, позлатените и варакосани рамки се коват с чисто практическа цел – да привлекат, да подсилят това и онова; обаче не в тях е същината. Излизането от робство при нас продължава „традицията” да сме общество без традиция ето вече над сто години държавна самостоятелност (колкото и условна да е тая самостоятелност). "Държава на духа" или територия на духовността, според руския учен Дмитрий Лихачов, може и да сме били, но от робството изскачаме, трошейки прозорци, зидове и покриви, като стихия поломявайки всичко някогашно по пътя си.

      Доживяхме "щастието" да ни броят за вандалите на цивилизована Европа. Колкото и да е неприятно, същата филистерка мадам Европа има сериозни поводи да ни гледа подозрително, както се гледа на мизерстващ, кирлив и крадлив съсед, чийто делници и празници са низ от кавги, тържествено дадени и неизпълнени обещания, просташки проклятия и клетви, патетични речи, придружени от трясък на поломени грънци, псувни, телесни извержения****, провесени по плетища и площади кървави и кирливи ризи.

      Нетърпението създава умопомрачителни трагикомедии, като "Колай за Македония", като Непобедимата ни армия, която ни извоюва... Ньойския унизителен договор за капитулация с откъснати в полза на "братска" Сърбия живи меса от Отечеството. Порутените мечти за Целокупна България. Развалени отношения с всичките ни съседи – и не че съседите ни са по-горни от нас, а защото не умеем да си отстояваме интереса, защото хем сме евтини на брашното, хем сме на триците скъпи.

      Да заобикалим темата за домашното възпитание, а! По-леко ли ще е, ако все в наивистичен дух продължим да се самоокайваме и самосъжаляваме като вечно онеправданите, вечно пренебрегнатите не по своя вина?

      Самочувствието на дадено общество личи по куража му да назове своите грехове и недостатъци. Най-жестоки думи срещу Френската нация саизречени именно във Франция, срещу янките – именно в Североамериканския котел. А ние? Духовната ни позиция спрямо Запада е уязвима, понеже се страхуваме да признаем: не можеш да уважаваш когото и да било, ако той се отнася към народа си като към недорасъл***** и продължава да се мисли призван единствено да порицава и назидава. А ако не назидава и порицава – да се опива от кефа да вади на показ неандерталски образи, жалки типове на невежествена наглост и простотия, па да им се любува.

      Народът е по-голям от своите герои. Да, героите ни изразяват, но ние сме повече от тях: и не заради количеството ни като люде, а като духовна енергия и хилядолетен опит на най-енергичен, най-любопитен, най-самоироничен, но и най-многолюдния****** етнос, населявал някога Полуострова.

Plovdiv, 18 uli 1998 – redact. 10 noe. 2015

______

* Из Първо послание на ап. Павел до коринтяни, гл. 4, ст. 9-14

** Достоен за почит.

*** За почит, за заслуги (демек, удостоен!).

**** За готов да се възмути ей го вица за това кой на света пърдял най-мощно. Турчинът: "Юсуффф!" Немецът: "Фриц-фриц!" Нашият човек:"Тодорррррр!"...

***** Идат ми на ум  Иван Костов и компания... сега, като преписвам тия записки от 1998 г.

***** Според Омировата „Илиада”.