Публицистика - УРОЦИТЕ НА ВОЙНИКА

УРОЦИТЕ НА ВОЙНИКА

       22.07.1997

      Баща ми днес щеше да навършва 3/4 век, да бе жив. Петдесетгодишнината си според Стария завет древните хора празнували с юбилей, ами 75-годишнината?...

      Тоя мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по времето, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неизяснен и за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от всякакви бесове, розови мечти, амбиции, стремежи. А и понеже той, който отстрани изглеждаше обикновен като голяма река сред тиха морава, за мене всъщност е глъбина с мълчанието си, с привидното за повърхностния поглед спокойствие и обикновеност.

      Какво ми е дал; какво към взел от него? Не си го спомням инак освен вдаден в работа. Като се уверил, че му се родил син, тоя тих, непонятен в много отношения и досега за мене човек, противник на всякакъв род тъпи фасони и ефекти, и демонстрации... сторил нещо изключително за своя стил на живот... Наел файтон, поръчал на файтонджията да минат през пловдивската главна (улица), седнал не където сяда клиентелата, а на капрата, до файтонджията, размахвал бутилка и пеел... (Не знам да е пиянствал някога, не съм го чул глас да повиши, камо ли да пее...! Пердашил ме е жестоко като хлапе, но не ми е крещял. Не крещеше, биеше...) 

      Когато бях шест-седемгодишен, състезаваше са като кросаджия, без особен успех. Другите се дупят зад кормилото, той кара като поп на моторетка изпънат, вдървен в кръста, и с майка отдалеч го познаваме по бялото лице сред до уши оклепаните мотоциклетисти. 

      Беше му драго да вдъхва нов живот на ръждиви бракми. Придава им оня вид, когато са били току-що излезли от завода. Сам си измайстори електрическа планя. Мебелите у дома бяха първом рисувани върху къс амбалажна хартия и изработени от него на дърводелския му тезгях вечер след работа.

      Рядко съм го виждал да пали цигара, пушенето му бе за салтанат, да си придаде важност и той като уж заклет пушач. Карти, табла не играеше. Падаше си по шахмата. Кани ме: "Ела да те поизпитам!" И като изгубя една-две партии шах, усмихне се кротко (Ехидничене, иронично заяждане, самохвалство ги нямаше у него.): "Е-ей, ама никакъв кършалък (отпор) не ми даваш, бе!"

      Не одобряваше женитбата ми, избора ми; лоша дума обаче не отрони. Насаме ми е казвал: "Това моме за себе си не умей да се грижи, ти чакаш къща да върти. Кой дявол те прати в Добруджа! Кешки да не те бях пратил да учиш в София, да те бях направил дърводелец-мебелист".

      Докато се състезаваше, в бараката за въглища на улица "Ниш" № 4 висяха на гвоздей състезателните му номера, елипсовидни две тенекета с изрисувани на бял фон червени цифри. Неговият състезателен номер бе 45. И в това има заложен скрит смисъл: през 1945-та на фронта край Драва оцелява в най-жестоката схватка, която води изобщо Българската армия, излиза без драскотина изпод дъжд от куршуми и снаряди... когато от шейсет души лекокартечна рота оцеляват двайсетина.

      Обличаше кожено яке фасонлия, ботуши с високи кончове – и те отредени специално за състезанията. В ония години трасето за мотокрос обхващаше Трихълмието, Бунарджика, завой около руския паметник-костница от 1877/1878 горе, спускане до Пещерско шосе, префучават през жп-линията на Сарай-къра, газ към Прослав, после през  "Острова" (където е сега Гребната база) въртят до коритото на река Дерменка, оттам край ресторант "Ловна среща", край бахчите на махалата "Матинчеви градини", в подножието на Джендема обратно по Пещерско шосе – посока централната жп-гара, завой пред Втора градска поликлиника, оттам по улица "Иван Вазов". Финалната лента беше опъната над множеството, струпали се край парадния вход на Офицерския клуб (Дома на народната армия).

      Помня, в кишаво време как пердашеха по "Пещерска" край бедняшката ни уличка "Ниш". Бях най-гордото хлапенце на света. Струпалите се край шосето съседи гадаят, коментират, и те до кости мокри в противната киша. И точно в оня миг, когато съм се усещал вътрешно огрян, целият светещ от щастие, горд с тоя тъй смел и тъй красив мой баща, с градинската копачка ме перна синчето на хазяите дебеланкото Видко Троплев, син на 16-годишния някогашен партизанин от село Чоба Пано Троплев. Едно от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми (белегът ми напомня какъв късмет съм извадил), ще речеш: предупреждение да не се възгордявам, а и че кога съм най-щастлив, да внимавам, че все някоя гадост ще изпълзи от дупката си да ми натрие носа.

      На един от състезателите – Георги Баев (Байката яздеше чистак новичка 250 кубикова "ява", пък чешките „яви” по онова бяха най-бързите машини сред громолящите по пътя възстановявани на ръка довоенни машини)... Та нейде из калищата на Острова, дето е сега изтрезвителното към Общинската полиция, имаше ручей; и като прецапва през ручея, на „явата” на Байката й пада веригата. Баща ми карал след него, задминал го, но спрял, върнал се да помогне... И като поели нататък към Оризаре, подкарал пак подир Байката. Заради едната мъжка чест.

      Не си спомням да е бил някога първи. Веднъж се беше класирал на второ място, друг път – пети измежду трийсетината мотоциклетисти. От наградите найлонова риза донесе вкъщи. Найлоновите ризи по онова време бяха рядкост и много се ценяха.

      Получавахме у дома вестник "Патриот", местния всекидневник "Отечествен глас", също – седмичното издание "Авто-мото". В избата на „Ниш” 4 бе събрал няколко вързопа списания за наука и техника от 1947-1952 година, жълтясали, умирисани на мухъл. Чудни илюстрации виждах по страниците на тия мухлясали списания – дирижабли, хидроплани, кораби торпедоносци, подводници, оръдия, танкове, въртолети, автоматично оръжие.

      На една от последните му фотографии, вече 60-годишен, правена в родопското село Добростан, е възседнал магаре. Ръката – високо вдигната за поздрав. Най-хубавото на тая снимка обаче е усмивката му: усмивка на кротък човек. За тая снимка майка ми, вече след смъртта му, няколко пъти ми напомня: "Виж! Хубавичко го виж. Не прилича ли на Исус? Същински Исус Христос ".

      Не е бил набожен. "Набожен" и досега, може би под негово влияние, в представите ми е иронично определение. Но на дъното на дървена кутия с най-ценените от него лични вещи, под ордена за храброст, след като си отиде от тоя свят, откриваме цветна картичка на Господ..., на гърба й – калиграфски изписано кратичко послание на баба ми Динка, майка му, от ранната пролет на 1945 г.: да се пази. Носил тая сгъната на четири хартия, дрипава по краищата, в джоба на войнишката си куртка.

      Никак, ама никак не му се ходело на война. С кожата го усещам, защото съм му син. От петима братя той – най-малкият, най-нежният, той едничък бил в голямата касапница, на фронтовата линия. Майка ми разправяше, че от щаба на войската предложили да получи Орден за храброст І степен, сетне връчили ордена І степен на роднините на ротния му командир... посмъртно, а на 22-годишния редник Бояджиев, в чийто ръце се свлякал с пробит от снайперист череп ротният – ІІ степен, може би защото редникът от Харманли все пак оцелял.

      За войната вкъщи не се отваряше дума. Веднъж, след като го подпитвах настойчиво, отряза ме: "Войната е гадно нещо. Първата седмица от воня на леш откъм труповете в угарта пред нас само повръщах".

      Обичал ли е живота? 

      Не мога да си го представя отчаян, обезверен.  Неговата увереност обаче не бе дразнеща. Казваше усмихнат, лъчезарен като хлапак: "На стари години, като не мога друго да работя, семки ще продавам с ей това кантарче... и пак ще сме добре". Кантарчето, с което планираше да поминува честит в старостта си, и сега е в избата на триетажната ъглова къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.

      Рекъл веднъж на майка ми: "Надке, ако се случи да видя друг мъж да те гушка, двама ви ще убия, после ще свърша и със себе си". И още – пак чуто от майка ми: по цели нощи не я оставял да спи, говорел й: "Надке, какво лошо сме сторили, мойто момиче, че така се случи с нашия син!" (Демек, оженил съм се за жена, която ми изневерява под път и над път...)

      Дни преди да си отиде, когато ужасни болки го измъчваха и усещал, че вече умира, десетина часа преди смъртта си... в камионетката, с която го придружихме по магистралата към софийската клиника "Пирогов", извръща се към стъклото да не видим сгърченото му от болка лице. Докато майка ми и по-малката ми сестра нещо си шепнат, виждам как оросен в пот мърда устни: без глас, само с устни: "Оле-ле, майчице! Майчице..."

      Издъхна изоставен, без близък, без човек наоколо. Отвратих се от българските лекари с професионалния им манталитет на студенокръвни негодници. Колко ли са човеците сред лекари и адвокати в България! Имало ли ги е въобще някога тук – все по-често се питам напоследък. Нечовешко е, че го изолираха от нас, когато беше все още в съзнание, безпомощен, угасващ във варосана клетка на престижната клиника "Пирогов".

      Дето се вика, до последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не беше тегоба, задължение, робия, а привилегия на здравия жизнен човек. Като виждам сегашни михлюзи как висят като сополи по пейките, като чувам как кълнат до небесата и се вайкат, как одумват, как хленчат... погнуса изпитвам, пак може би заради неговия образ в съзнанието ми.

      В деня, когато новичката жигула избухва в пламъци, станал от леглото в четири часа заранта, качили се с майка ми до вилата на сестра ми над близкото село Белащица да завардят ред за водата, да полеят лехичките с доматения разсад. В осем часа оставил майка ми сама, слязъл да обиколи адресите по пратените в мебелния магазин на бул. "Малчика" рекламации. Само в бл. 51 на пловдивския жилищен район Тракия (срещу пощата) хората не си били у дома в уречения час. Качил се пак на вилата над Белащица; тоя път взел със себе си и Кирчо – съпруга на сестра ми. Към един часа по обяд в най-голямата жега на 31 август 1983 г. тримата пътуват обратно към потъналия в адска задуха Пловдив... Качил се на покрива на гаража, набрал кофа грозде от асмата в двора, рекъл: "Надке, как да седна да ям, докато не видя какво им е на ония хора! Измий грозде, направи салата и ме почакай. Ще уредя и тая рекламация и се връщам".

      Година подир смъртта му заварих едър, грубоват на вид непознат мъж на масата във всекидневната. Седи непознатият на татковото място, наметнат с татковото домашно сако, а майка ми мие паници на чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухничката...

      Мир на праха ти, Мълчаливецо!

    23.08.1997

      Кога ли богатите безделници имат шанс да мечтаят!... Бедният мечтае! Ой, как мечтае бедният! И колкото по мечтае, и колкото по-невъзможна, и колкото по-неосъществима, толкоз по-красива му е мечтата. Това минава ли ви през ум?

Plovdiv, redact. 10 uni 2015

Story - ЧАСОВНИКЪТ НА ЮЛИЯ

ЧАСОВНИКЪТ НА ЮЛИЯ

      Братче, колко съм нещастен! Милион пъти започвам тази история и не мога да напиша нито ред. Отначало всичко е от ясно по-ясно, но седна ли с молив в ръка, все ще се случи нещо, дето ще ме отвлече в неизвестна посока: или ще ми се допие вода, че ми пресъхва гърлото, или ще ми се стори, че е ужасно студено, или раздавачът ще мине по улицата, и аз ще мръдна да видя какво е пуснал в пощенската кутия, не че някой ще се сети за мен, ама все пак, знае ли се… или някое пиле ще кацне на рамката на отворения прозорец отсреща и ще запее… Ужас!

      И да речеш, че само аз се оплаквам от себе си – ами! Нямат чет недоволните от моята разсеяност и прочие. Например, отивам в кафенето и както си седя спокойно и си пафкам цигарката, изведнъж се хващам за китката на дясната ръка и за ужас на всички крещя: "Къде ми е часовникът? Хей, къде ми е часовникът! Никой ли не знае къде е шибаният ми часовник!"... и братче, ей тъй, плача и хълцам на глас, и дълго не мога да се успокоя.

      Естествено, кой го е грижа за моя разбичкан часовник, но става подозрително, ще знаеш, и почват едни дълбокомислени съвети, едни успокояващи фразички, едни фиксиращи благосклонни погледи, едно надпреварване кой да си придаде по-угрижен вид… Ужас! И тогава, да речем, момичето отляво възкликва: "Но часовникът си е на ръката ти, миличък". Много презирам тези фалшиви любезности. Понеже след това очаквай нещо да ти искат! И ми искат извинение, че си бия майтап с шибаното им достойнство, със спокойствието им, представяш ли си! Ужасно презирам тези сноби. Впрочем, то е отделен въпрос, защото историята, която искам да ви разкажа, няма нищо общо с тези работи.

      Всяка година на 22 декември имам навика да си бъда у дома. На 22 декември, ако те интересува, се е родила сестра ми Юлия. Помня я още от осмия й ден – едно такова джобно бебе с ужасно набръчкано старческо личице, зачервено като у алкохолик. На осмия ден тате отиде да ги посрещне двете с мама, и представи си: две дами във файтон, запрегнат с бели жребци – майка носи букета с белите хризантеми, а тате прегърнал Юлия. Тогава още не я познавах добре, пък и бях навършил едва преди четири и половина месеца моите шест години, та нищо не ми пречеше да бъда искрен.

      - Чие е това бебе! – посрещнах ги на входната врата малко ядосан, понеже никой не си бе направил труда да ме подготви за тази изненада.

      По онова време живеехме под наем в изба под земята, и хазайката ни също слезе от горния етаж да види какво става, каква е тази олелия в тъмната дълбока изба. Боже, каква любопитна жена! Взе да разпитва файтонджията колко взема за превоз, като че и тя се готвеше да си докара някой червендалест копелдак; пък всички знаехме, че е дърта и вече не може да има деца, обаче както и да е… Тази досадна жена дойде при мен, ощипа ме по бузата и рече с ужасния си глас:

      - Хей, миличък, това е сестричката ти! Вече си батко.

      - Жорж! – нехайно кимна тате. – Тя ще спи на твоето легло, сине. Какво ще кажеш?

      - Не го ща това бебе в леглото ми – извиках извън себе си от яд. Обаче после, като се успокоих и размислих трезво, реших да отстъпя и да си пренеса багажа в другата стая, при тезгяха на тате, при дърводелските му инструменти и едновременно – при тенджерите и паниците, демек – в готварната на мама.

      Сковаха ми набързо грубо дървено легло, хвърлиха отгоре две педи талаш и стара черга и се нанесох. Не крия, яд ме хвана на това бебе от самото му появяване на белия свят. Та всичко свърши седмица след 22 декември, а на 22 декември се беше родила сестра ми Юлия. Минаха милион години от онзи ден, а все си спомням поне хиляда подробности. Не мога да забравя как скимтеше по цели нощи, докато свикне с обстановката в избата; не мога да забравя как си бърчеше нослето, как произнасяше първите си думи, как се усмихваше, как беше болна, как проходи с помощта на макаричка за конци, как произнасяше името ми: "Жо-жо". Изобщо, сладко бебе, какво да повече да разправям!

      Сега тя е на тринайсет, пък аз, значи – на деветнайсет*. Живея в София, тя – с родителите ми в Пловдив. Пишем си писма и бъбрим понякога по телефона, то се знае, съвсем любезно, понеже – въпреки че ми е сестра, аз и с нея съм малко неуверен. Обаче наближи ли 22 декември, чувствам нужда като птичките, дето отлитат на юг, да разперя крилца, да се понеса към моя роден Пловдив, мамка му! Друго си е у дома! Тате е приготвил виното, то се знае – контрабандно, мама ще ми сготви милион ястия, не като сега, да нагъвам лоени буламачи и океански риби в студентския стол. Плюс това, ще подпитвам сестра ми да узная има ли си приятел… Този въпрос много ме мъчи напоследък. Тя от година на година все по-хубава става, а момиче на нейната възраст, естествено, има кандидати, и между тия милион момци повечето са скапани типове – педеруги, културисти, келемета и наркомани, от които тръпки ме побиват. Ето къде ми е грижата – да не й се случи нещо, което ще ме убие мо-мен-тал-но.

      И тъй, всяка година на 22 декември гледам да съм си у дома. То и нейните рождени дни не ги честваме кой знае колко импозантно, но все пак не са дотам лоши. Майка прави торта… Впрочем, не: тортата я купуваме, аз я купувам – такава мъничка, шоколадена торта с разните му там гарнитури отгоре, смешно да ти стане. Идват няколко съученици и съученички да си поднесат приветствията на наша Юлка и да видят какво ново сме си купили; тате пуска грамофона, оня – с тенекиената фуния; понякога – ако се намери магнетофон назаем, пускаме и магнетофона назаем, та гостите да се натанцуват и навеселят. 

      Като се уморят да танцуват и се веселят, мама влиза в стаята, черпи ги с деликатеси – уж нейно производство, присяда на крайчето на дивана с ръце в скута и захваща да разправя все онези моменти от нейното детство преди хиляди години. Юлия си мълчи и гледа надолу, да не помисли някой, че е горделива или от този сорт заради празника. Тате си пие ракията, кусва си мезе и си дава вид на аристократ, уж не го интересува нищо на този свят (пък е само един дърводелец и всичко го интересува до най-малка подробност).

      В това време, докато гостите слушат колко нерадостно било едно време детството за разлика от сега, аз също си придавам независим вид: пафкам си цигарката, пия си ракията, но седя в моята стая. Вратата й е леко открехната и всичко виждам и чувам, обаче си трая, понеже всичко е наред.

      Ето заради тези моменти зад вратата обичам да си бъда у дома на 22 декември всяка година. Всяка година й купувам подарък за рождения ден и тя се радва, като й поднасям подаръка зад открехнатата врата на моята стая. Пустата му Юлия, дай й подаръци да приема! Тази година получих стипендията наведнъж за два месеца и реших да й купя нещо по-така. Както обикалях магазините, погледът ми падна върху едно швейцарско часовниче и влязох да попитам колко струва… Отказах се най-напред, понеже ми поискаха цяло състояние за него, но после размислих, върнах се от средата на пътя и го купих. А купих го това бижу ето защо…

      Моят часовник ако е разбичкан, това не значи, че винаги е изглеждал така. Имах си някога касичка, дето събирах паричките от пеене по Коледа, Нова година и Васильовден; с тези пари ме даряваха разни хора, когато ходех да пея за здраве и берекет. Тъй че доходите ми нямаха край. Един ден обаче се разболях от жълтеница и ме откараха в инфекциозната болница. И там една медицинска сестра рекла на нашите, като дошли на свиждане, че съм бълнувал насън за някаква касичка. Те се досетили за каква касичка става дума, върнали се у дома, отворили я, преброили парата. И вътре се оказали милион лева. 

      Питаха ме какво ми е най-голямото желание на този свят и аз – понеже бях под ключ, затворен като престъпник в тая болница, а и преди това: все живеехпод ключ и броях лениво отминаващите часове в изгнание заради тази болест, която ми бе дошла до гуша – та казах: "Мамо и тате! Най-голямото ми желание на този свят е да си имам точен часовник с черна лачена каишка". Такава е историята на този часовник, ако ви интересува. Нищо, че изглежда разбичкан (какъвто е и в действителност, той си е моят часовник!), обаче историята му е сантиментална, и затова хубава.

      Сестра ми Юлия тогава беше на три годинки, невръстно и невинно хлапе. Още със завръщането ми у дома заврещя: "Искам! Искам! Искам!" – и нямаше как, откопчах каишката, тържествено й подадох часовника, красивата осъществена мечта на целия ми дотогавашен живот... А тя първо го огледа, близна го с езиче, опита да погледне през него, понеже го взе за стъкълце… И като чу машинката му, швейцарското му сърчице да цъка, уплашено го метна на пода. Не се стърпях и светкавично й извъртях шамар, после коленичих да сбирам чаркове – колелца, пружинки, милион нещица.

      Ето това си спомних, преди да купя този подарък за рождения ден на наша Юлка. Вървях по улиците и страхотна жал ме обземаше. Да те хваща жал към себе си е много приятно, особено ако имаш добри причини за това; а аз останах без пукнат лев току преди Коледа. Стотинки дрънкаха в джоба ми, колкото да си поръчам една шкембе-чорба и да легна да мра. Тъй и направих. Обаче не легнах да умирам. Нима ще предавам Богу дух в навечерието на Юлкиния рожден ден! Чисто и просто, реших да си ходя на автостоп.

      Обух новите патъци от осемнайсет лева, огромни, чешки, с изкуствена подметка и чугунена катарама, облякох костюм, който взех назаем от едно приятелче, намазах си косата с олио, сресах я на път и си изпразних джобовете, понеже – когато са ми празни джобовете, имам чувство, че съвестта ми е кристално чиста. Швейцарското часовниче закопчах на дясната китка, тъй че за която и ръка да се пипна, да съм спокоен, че часовникът си е на мястото (моят или Юлкиният). Тъй, освободен от тефтерчета, писалки, употребявани пълнители, гумички, листчета с напомняне за дългове, полуизхабени бръснарски ножчета, запалки, кутийка с презервативи (три броя, неупотребявани), копчета за ръкавели и захабени кърпи за нос, разперих крилца и полетях към родното гнездо.

      От Орлов мост се качих на рейс номер едно, купих билет до Корабчето и блажено се отпуснах на меката седалка. Колко ли е часът, помислих си като млад денди, все пак моментът е исторически. Погледнах си часовника, после – Юлкиния, и като ги видях, че сочат разлика от около шест-седем часа, първата ми мисъл бе да ги уеднаквя, обаче се отказах: нека всеки часовник сочи само своето си Точно време!

      Моторът на рейса бръмчи, а затоплената седалка под задника ми и приказки наоколо съвсем ме размекнаха, та ми се доспа. Добре, че дойде време да слизам. Скочих на земята и… се оказах отново в автобуса. Адски вятър ме издуха обратно в каросерията. 

      Пресякох безлюдното поле, озовах се край бензостанцията. 

      Надявах се интелигентен автомобилист да ме отнесе между пет и седем надвечер към Пловдив. Излязох на пътя пред бензостанцията, вдигам ръка срещу всяка профучаваща на югоизток кола. Уви! Милион еснафи профучаха и никой не спря, обаче аз все се надявах, че в последния момент преди да се откажа моят добър автомобилист ще се зададе иззад завоя горе, ще се заспуска към мене, ще ми намигне отдалече със светлини, усмихнат, ще отвори широко вратата си за едно премръзнало сърце.

      Към шест наоколо се завъртя още един стопаджия с чадър, огромна брезентова торба и сак, тъпкан сякаш с кренвирши. Що с кренвирши тъпкан, дявол го знае, обаче точно крайчец на кренвирш очаквах да зърна да се влачи подире му. Страшно момче! Отначало ме хвана яд, понеже ми се явяваше конкуренция, та се престорих, че не го забелязвам. Стана адски мразовито, вдигнах яката на сакото, взех да си въобразявам, че съм таен агент, който със зареден патлак дебне опасен международен бандит.

      Конкурентът с чадъра дойде да пита имам ли огънче. Казах, че нямам огънче, и продължих да си трамбовам назад-напред покрай магистралата с лапи, пъхнати дълбоко в джобовете. Започнах да се вглеждам какви хора пътуват в колите, понеже между пътуващите винаги се крие не един международен бандит. Плюс това, бандитът се движи със сексапилна дама – частна секретарка, сподвижница в леглото или нещо от този род. И какво да ви кажа! Милион бандити с мацки профучаха по магистралата. Жалко, че не ми се намира патлак, да се справя с един-двама, пък ми беше и адски студено.

      Минаха дузина контейнеровози и съмнителни мацки седяха до шофьорите: хилят се, даже махват за поздрав. Измръзна ми муцуната, омаляха ми ръцете да вдигам ту едната, ту другата лапа, а никой не спира. Да речеш, че съм с обемист багаж – разбирам, а то нищо и никакво часовниче. Да кажем, че тежа сто и шейсет кила, да им изкривя ресьорите – не съм нито шкембелия, нито едър, но на! – никой не желае да ме вземе. Бандитите се правят, че не ме забелязват, а еснафи със своите верни еснафки профучават ли, профучават безумно с двеста километра в час. 
   

      Открих милион интересни неща. Един кара и се мляска с мацката, друг се ухилил да му се видят всички зъби, все едно е рекламен агент на най-гадната паста за зъби в света, „Бленд-а-мед”. Друг тъй се прехласнал, че не вижда кой стой край пътя, сякаш тая магистрала са я опнали единствено за него, той да профучи. Срещат се и купесто-дъждовни типове – мрачни, високомерни, зли: как ли сами себе си траят!

      Гледам по едно време часовникът ми показва „седем” – стана ми мразовито; поглеждам часовничето на Юлка, то показва дванайсет по обяд… Стана ми весело, обедно слънчице сякаш припича. Ей такива работи! Стъмни се, запръска дъждец. Оня с торбата кренвирши опъна чадъра и се понесе към автобусната спирка за София. А аз – като нямам ни билет, ни пари, свих към бензостанцията да се мушна на сухо. Вдигнах от канавката разплетено пласмасово столче и кръстосах крак върху крак до рекламна табела за газови турбини, тъй че някой да не помисли, че съм в беда, а да ме вземат за мъж, който преживява един от скучните си периоди в живота.

      Стискам въображаемия патлак в джоба и се прозявам като таен агент на пост. Колонките за бензин ми се падат отляво, лъскавите туловища на мерцедеси и беемвета се плъзгат току пред мен. Поувяхнала, донякъде интелигентна на вид мадама ги зарежда и прибира парата. Казвам "донякъде интелигентна", понеже от опит знам, че колкото е по-грозновато момичето, толкова е по-интелигентно, и значи, в състояние да ти влезе в положение. Докато красивите са по природа надменни: хубавицата ще ти мине през лицето с тънките си високи токчета, без да забележи, че си мъж, дето не е за изпускане.

      То се знае, в неделя надвечер потокът клиенти оредява, всеки бърза да се прибере, да не пропусне празничната програма на телевизията. И само смотаняци някакви, само восъчни някакви разочаровани самотници остават да си блъскат ангелите по пътя. Имат ли часовник тези хора, въобще – какво сочи тяхното точно време? Зорко наблюдавам изпод око как мадамата обслужва колите, а взе, че ми се доспа. Пясък усещам под клепачите. Зъркелите се затварят, и понеже не ми остава друго, а не знам как ще прекарам нощта, реших да подремна, ей тъй – с широко разтворени очи да се пробвам, понеже все си има нужда и от тези хитрини за печения таен агент.

      И тъй, гледайки безжизнено в пространството пред себе си, представих си, че съм си у дома. Баща ми си пие контрабандното вино и се прави на какъвто не е, мама разправя все същите епизоди от детството с поука накрая, а сестра ми се кипри в компанията на няколко съученички, разплита и заплита крайчето на русата си плитка. 

      Пустата му Юлка!

      Само мене ме няма. Обаче всъщност съм там. Наблюдавам иззад едва открехнатата врата, пафкам си цигарката, пийвам от ракията и слушам някакъв реквием, да кажем, в ла-бемол, си-диез или нещо подобно, който се носи на талази от разбрицания касетофон. И тъй ми е добре, че съм отново със себе си и бдейки над този печален свят на нашите, че хем ми се реве на глас, хем ми иде да запея. Въобще, чувствам се като онзи смахнат герой**, дето все си слага и сваля червения каскет и все му се фирка, и си пилее парите из тъпите бардаци на оня луксозен Ню Йорк, а сестричката му Джейни е толкова чаровно хлапенце…

      И в този миг усещам, мазен гласец дъха в ухото ми: „Миличък, какво правиш тук?" Тръсвам глава, сякаш никога не съм заспивал, хвърлям безчувствен взор към мадамата от бензостанцията. Тя изглежда мисли, че е красива и остроумна, понеже е в кожен гащеризон с емблема на фирмата "Shell" върху циците, толкова беше в настроение, че повтори и потрети тъпия си въпрос. Уби ме това момиче! Какво ли толкова очакваше да чуе? „Вдигай си чукалата!” – намеси се в нашия разговор мъжага с вид на танкист, на човекоядец, само без ония алуминиеви халки на ушите.

      Направих му уважение, изслушах го. Поседях, доколкото бе възможно да ме изтрае, без да ми посегне, и после – нямаше как! – ням, твърд като скала, поех по нанадолнището обратно към София. Подчиних се на временното предимство на врага. Понеже знам, и най-печеният таен агент не си рискува живота, а изчаква развитие на ситуацията. Ситуацията не стои на едно място, нали… И като назрее Моментът, тайният агент с елегантен скок се хвърля върху престъпника и го обезоръжава мо-мен-тал-но.

      Излязох от осветеното пространство край Корабчето***. Вървя срещу разбеснелия се леден вятър по стръмнината. Крача срещу изкачващите се нагоре бандити, държавници, чиновници, банкери, шоумени, тъпи курви, самовлюбени педерасти и толкова съм се разсеял, разконцентрирал, замислил и прочие, че изведнъж се пипнах за китката на дясната ръка и се разкрещях в тъмнината: „Майчице, къде ми е часовникът!”

Plovdiv, dec.1968 - redact. 5 uni 2015

_______
* Когато писа тоя текст, където въображаемо и действително се смесват, авторът бе 21-годишен, живееше в София - Слатински редут, на улица "Петър Митов" № 8, в единствената къща на рида, в чийто двор имаше кипариси, при двама мили бездетни хазяи: леля Катя и чичо Гьорги.

** Персонажи от "Спасителят в ръжта" на Джеръм Селинджър.

*** Местност на изхода на София по пътя за Пловдив. 

Ars Poetica - БЯГСТВО ОТ РЕАЛНОСТТА

БЯГСТВО ОТ РЕАЛНОСТТА


Пенлив поток в пустинята безводна,
храна в стомах, подут от глад,
мишле във ноктите на котка,
лоза, надвесена над водопад...

Око, напукано от струпеи,
коматче сухо черен хляб,
в хаванче анасона счукан,
усмивката на индианец сляп...

Звездичка в облака вечерен,
трева в четвъртък ветровит,
със стик за голф добре уцелен,
с откос от автомат убит...

Хлапак, в игрите си отчаян,
дъждът над цъфналата ръж –
акордеон, от страст по теб запален,
моминска гръд под длан на мъж.


Plovdiv, 16 fev. 2008 – 4 uni 2015

Ars Poetica - СТАРАТА СГРАДА

СТАРАТА СГРАДА

По тия стъпала едва ли някой се изкачва:

като жена напусната, обречена на самота.

И няма кой за нея даже горко да заплаче.

Любимите мъже са си отишли ​​от света.

Тук някога ехтели смях и дръзка врява,

тълпели се контета, офицери, господа.

 С файтон пристигали, и както подобава –

с бомбе, лорнет и цветенце в ръка.

О минало, тъй лесно забравимо,

не помнят даже името любимо!

Вратите са захлопнати и няма

по-ясен знак, че всичко е измама.

Били са просто Портите на Рая,

но внуците им даже и не знаят

за тухлите просмукани с въздишки

и за тавана с плъхове и мишки.

Plovdiv, 3 uni 2015

Ars Poetica - МУЛЕТАРЯТ

Мулетарю, ти минаваш баснословно остъклен от пот.

И чифликът Менокучо

ти донася всекидневно ядове безброй.

Пладне. Крачим по колана на деня.

Слънцето пече жестоко...*  

МУЛЕТАРЯТ

Съзнаваш ли защо ти е това изящно тяло,
 което Господ дал ти е за ласки и любов!
 Избягвам да те гледам, а посветен изцяло,
 до шия да потъна във тебе съм готов.

 Проклет да съм, замръкнал сред пустошта голяма
 от жажда безутешна като земя без дъжд,
 пред Бог отново падам отчаян на коляно,
 ала в леглото с тебе бих любил като хъш.

 Пребродил всяка гънка и весела трапчинка,
 покрил със сухи устни налетите гърди,
 бих яздил ненаситно и всичко бих опитал
 без свян под Небесата от гроздове звезди. 

Тъй недостъпна, няма, ти – Вавилонска кула, 
аз – странник, насред пътя камилите си спрял,
от страст убил бих даже любимото си муле,
 готов да разпилея стадата си без жал.

О, знам, че знаеш всичко, ала се криеш в здрача
 с усмивката прикрита на здрачните очи:
  животът всъщност даже не струва и петаче,
  когато с теб Вселената в хармония звучи. 

След хиляди години, след пролети и зими,
ще дойдат други хора – мъже, жени, народ, 
и някой пак за ласки горещи ще примира, 
 облъхнат от Всемира на плътската любов.

Plovdiv, 4 jan.2008 – redact. 2 uni 2015

_______

* Начало на стихотворението "Мулетари" от перуанския поет Сесар Вальехо (1892-1938).