УРОЦИТЕ НА ВОЙНИКА
22.07.1997
Баща ми днес щеше да навършва 3/4 век, да бе жив. Петдесетгодишнината си според Стария завет древните хора празнували с юбилей, ами 75-годишнината?...
Тоя мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по времето, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неизяснен и за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от всякакви бесове, розови мечти, амбиции, стремежи. А и понеже той, който отстрани изглеждаше обикновен като голяма река сред тиха морава, за мене всъщност е глъбина с мълчанието си, с привидното за повърхностния поглед спокойствие и обикновеност.
Какво ми е дал; какво към взел от него? Не си го спомням инак освен вдаден в работа. Като се уверил, че му се родил син, тоя тих, непонятен в много отношения и досега за мене човек, противник на всякакъв род тъпи фасони и ефекти, и демонстрации... сторил нещо изключително за своя стил на живот... Наел файтон, поръчал на файтонджията да минат през пловдивската главна (улица), седнал не където сяда клиентелата, а на капрата, до файтонджията, размахвал бутилка и пеел... (Не знам да е пиянствал някога, не съм го чул глас да повиши, камо ли да пее...! Пердашил ме е жестоко като хлапе, но не ми е крещял. Не крещеше, биеше...)
Когато бях шест-седемгодишен, състезаваше са като кросаджия, без особен успех. Другите се дупят зад кормилото, той кара като поп на моторетка изпънат, вдървен в кръста, и с майка отдалеч го познаваме по бялото лице сред до уши оклепаните мотоциклетисти.
Беше му драго да вдъхва нов живот на ръждиви бракми. Придава им оня вид, когато са били току-що излезли от завода. Сам си измайстори електрическа планя. Мебелите у дома бяха първом рисувани върху къс амбалажна хартия и изработени от него на дърводелския му тезгях вечер след работа.
Рядко съм го виждал да пали цигара, пушенето му бе за салтанат, да си придаде важност и той като уж заклет пушач. Карти, табла не играеше. Падаше си по
шахмата. Кани ме: "Ела да те поизпитам!" И като изгубя
една-две партии шах, усмихне се кротко (Ехидничене, иронично заяждане, самохвалство ги нямаше у него.): "Е-ей,
ама никакъв кършалък (отпор) не ми даваш, бе!"
Не одобряваше женитбата ми, избора ми; лоша дума обаче не отрони. Насаме ми е казвал: "Това моме за себе си не умей да се грижи, ти чакаш къща да върти. Кой дявол те прати в Добруджа! Кешки да не те бях пратил да учиш в София, да те бях направил дърводелец-мебелист".
Докато се състезаваше, в бараката за въглища на улица "Ниш" № 4 висяха на гвоздей състезателните му номера, елипсовидни две тенекета с изрисувани на бял фон червени цифри. Неговият състезателен номер бе 45. И в това има заложен скрит смисъл: през 1945-та на фронта край Драва оцелява в най-жестоката схватка, която води изобщо Българската армия, излиза без драскотина изпод дъжд от куршуми и снаряди... когато от шейсет души лекокартечна рота оцеляват двайсетина.
Обличаше кожено яке фасонлия, ботуши с високи кончове – и те отредени специално за състезанията. В ония години трасето за мотокрос обхващаше Трихълмието, Бунарджика, завой около руския паметник-костница от 1877/1878 горе, спускане до Пещерско шосе, префучават през жп-линията на Сарай-къра, газ към Прослав, после през "Острова" (където е сега Гребната база) въртят до коритото на река Дерменка, оттам край ресторант "Ловна среща", край бахчите на махалата "Матинчеви градини", в подножието на Джендема обратно по Пещерско шосе – посока централната жп-гара, завой пред Втора градска поликлиника, оттам по улица "Иван Вазов". Финалната лента беше опъната над множеството, струпали се край парадния вход на Офицерския клуб (Дома на народната армия).
Помня, в кишаво време как пердашеха по "Пещерска" край бедняшката ни уличка "Ниш". Бях най-гордото хлапенце на света. Струпалите се край шосето съседи гадаят, коментират, и те до кости мокри в противната киша. И точно в оня миг, когато съм се усещал вътрешно огрян, целият светещ от щастие, горд с тоя тъй смел и тъй красив мой баща, с градинската копачка ме перна синчето на хазяите дебеланкото Видко Троплев, син на 16-годишния някогашен партизанин от село Чоба Пано Троплев. Едно от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми (белегът ми напомня какъв късмет съм извадил), ще речеш: предупреждение да не се възгордявам, а и че кога съм най-щастлив, да внимавам, че все някоя гадост ще изпълзи от дупката си да ми натрие носа.
На един от състезателите – Георги Баев (Байката яздеше чистак новичка 250 кубикова "ява", пък чешките „яви” по онова бяха най-бързите машини сред громолящите по пътя възстановявани на ръка довоенни машини)... Та нейде из калищата на Острова, дето е сега изтрезвителното към Общинската полиция, имаше ручей; и като прецапва през ручея, на „явата” на Байката й пада веригата. Баща ми карал след него, задминал го, но спрял, върнал се да помогне... И като поели нататък към Оризаре, подкарал пак подир Байката. Заради едната мъжка чест.
Не си спомням да е бил някога първи. Веднъж се беше класирал на второ място, друг път – пети измежду трийсетината мотоциклетисти. От наградите найлонова риза донесе вкъщи. Найлоновите ризи по онова време бяха рядкост и много се ценяха.
Получавахме у дома вестник "Патриот", местния всекидневник "Отечествен глас", също – седмичното издание "Авто-мото". В избата на „Ниш” 4 бе събрал няколко вързопа списания за наука и техника от 1947-1952 година, жълтясали, умирисани на мухъл. Чудни илюстрации виждах по страниците на тия мухлясали списания – дирижабли, хидроплани, кораби торпедоносци, подводници, оръдия, танкове, въртолети, автоматично оръжие.
На една от последните му фотографии, вече 60-годишен, правена в родопското село Добростан, е възседнал магаре. Ръката – високо вдигната за поздрав. Най-хубавото на тая снимка обаче е усмивката му: усмивка на кротък човек. За тая снимка майка ми, вече след смъртта му, няколко пъти ми напомня: "Виж! Хубавичко го виж. Не прилича ли на Исус? Същински Исус Христос ".
Не е бил набожен. "Набожен" и досега, може би под негово влияние, в представите ми е иронично определение. Но на дъното на дървена кутия с най-ценените от него лични вещи, под ордена за храброст, след като си отиде от тоя свят, откриваме цветна картичка на Господ..., на гърба й – калиграфски изписано кратичко послание на баба ми Динка, майка му, от ранната пролет на 1945 г.: да се пази. Носил тая сгъната на четири хартия, дрипава по краищата, в джоба на войнишката си куртка.
Не одобряваше женитбата ми, избора ми; лоша дума обаче не отрони. Насаме ми е казвал: "Това моме за себе си не умей да се грижи, ти чакаш къща да върти. Кой дявол те прати в Добруджа! Кешки да не те бях пратил да учиш в София, да те бях направил дърводелец-мебелист".
Докато се състезаваше, в бараката за въглища на улица "Ниш" № 4 висяха на гвоздей състезателните му номера, елипсовидни две тенекета с изрисувани на бял фон червени цифри. Неговият състезателен номер бе 45. И в това има заложен скрит смисъл: през 1945-та на фронта край Драва оцелява в най-жестоката схватка, която води изобщо Българската армия, излиза без драскотина изпод дъжд от куршуми и снаряди... когато от шейсет души лекокартечна рота оцеляват двайсетина.
Обличаше кожено яке фасонлия, ботуши с високи кончове – и те отредени специално за състезанията. В ония години трасето за мотокрос обхващаше Трихълмието, Бунарджика, завой около руския паметник-костница от 1877/1878 горе, спускане до Пещерско шосе, префучават през жп-линията на Сарай-къра, газ към Прослав, после през "Острова" (където е сега Гребната база) въртят до коритото на река Дерменка, оттам край ресторант "Ловна среща", край бахчите на махалата "Матинчеви градини", в подножието на Джендема обратно по Пещерско шосе – посока централната жп-гара, завой пред Втора градска поликлиника, оттам по улица "Иван Вазов". Финалната лента беше опъната над множеството, струпали се край парадния вход на Офицерския клуб (Дома на народната армия).
Помня, в кишаво време как пердашеха по "Пещерска" край бедняшката ни уличка "Ниш". Бях най-гордото хлапенце на света. Струпалите се край шосето съседи гадаят, коментират, и те до кости мокри в противната киша. И точно в оня миг, когато съм се усещал вътрешно огрян, целият светещ от щастие, горд с тоя тъй смел и тъй красив мой баща, с градинската копачка ме перна синчето на хазяите дебеланкото Видко Троплев, син на 16-годишния някогашен партизанин от село Чоба Пано Троплев. Едно от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми (белегът ми напомня какъв късмет съм извадил), ще речеш: предупреждение да не се възгордявам, а и че кога съм най-щастлив, да внимавам, че все някоя гадост ще изпълзи от дупката си да ми натрие носа.
На един от състезателите – Георги Баев (Байката яздеше чистак новичка 250 кубикова "ява", пък чешките „яви” по онова бяха най-бързите машини сред громолящите по пътя възстановявани на ръка довоенни машини)... Та нейде из калищата на Острова, дето е сега изтрезвителното към Общинската полиция, имаше ручей; и като прецапва през ручея, на „явата” на Байката й пада веригата. Баща ми карал след него, задминал го, но спрял, върнал се да помогне... И като поели нататък към Оризаре, подкарал пак подир Байката. Заради едната мъжка чест.
Не си спомням да е бил някога първи. Веднъж се беше класирал на второ място, друг път – пети измежду трийсетината мотоциклетисти. От наградите найлонова риза донесе вкъщи. Найлоновите ризи по онова време бяха рядкост и много се ценяха.
Получавахме у дома вестник "Патриот", местния всекидневник "Отечествен глас", също – седмичното издание "Авто-мото". В избата на „Ниш” 4 бе събрал няколко вързопа списания за наука и техника от 1947-1952 година, жълтясали, умирисани на мухъл. Чудни илюстрации виждах по страниците на тия мухлясали списания – дирижабли, хидроплани, кораби торпедоносци, подводници, оръдия, танкове, въртолети, автоматично оръжие.
На една от последните му фотографии, вече 60-годишен, правена в родопското село Добростан, е възседнал магаре. Ръката – високо вдигната за поздрав. Най-хубавото на тая снимка обаче е усмивката му: усмивка на кротък човек. За тая снимка майка ми, вече след смъртта му, няколко пъти ми напомня: "Виж! Хубавичко го виж. Не прилича ли на Исус? Същински Исус Христос ".
Не е бил набожен. "Набожен" и досега, може би под негово влияние, в представите ми е иронично определение. Но на дъното на дървена кутия с най-ценените от него лични вещи, под ордена за храброст, след като си отиде от тоя свят, откриваме цветна картичка на Господ..., на гърба й – калиграфски изписано кратичко послание на баба ми Динка, майка му, от ранната пролет на 1945 г.: да се пази. Носил тая сгъната на четири хартия, дрипава по краищата, в джоба на войнишката си куртка.
Никак, ама никак не му се ходело
на война. С кожата го усещам, защото съм му син. От петима братя той –
най-малкият, най-нежният, той едничък бил в голямата касапница, на фронтовата линия. Майка ми разправяше,
че от щаба на войската предложили да
получи Орден за храброст І степен, сетне връчили ордена І степен на роднините на ротния му командир... посмъртно, а на 22-годишния редник Бояджиев, в чийто ръце се
свлякал с пробит от снайперист череп ротният
– ІІ степен, може би защото редникът от Харманли все пак оцелял.
За войната вкъщи не се отваряше дума. Веднъж, след като го
подпитвах настойчиво, отряза ме: "Войната е гадно нещо.
Първата седмица от воня на леш откъм труповете в угарта пред нас само повръщах".
Обичал ли е живота?
Не мога да си го представя отчаян, обезверен. Неговата увереност обаче не бе дразнеща. Казваше усмихнат, лъчезарен като хлапак: "На стари години, като не мога друго да работя, семки ще продавам с ей това кантарче... и пак ще сме добре". Кантарчето, с което планираше да поминува честит в старостта си, и сега е в избата на триетажната ъглова къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.
Не мога да си го представя отчаян, обезверен. Неговата увереност обаче не бе дразнеща. Казваше усмихнат, лъчезарен като хлапак: "На стари години, като не мога друго да работя, семки ще продавам с ей това кантарче... и пак ще сме добре". Кантарчето, с което планираше да поминува честит в старостта си, и сега е в избата на триетажната ъглова къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.
Рекъл веднъж на майка ми: "Надке,
ако се случи да видя друг мъж да те гушка, двама ви ще
убия, после ще свърша и със себе си". И
още – пак чуто от майка ми:
по цели нощи не я оставял да спи, говорел й: "Надке, какво лошо сме
сторили, мойто момиче, че
така се случи с нашия син!" (Демек,
оженил съм се за жена, която ми
изневерява под път и над път...)
Дни преди да си отиде, когато ужасни болки го измъчваха и усещал, че вече умира, десетина часа преди смъртта си... в камионетката, с която го придружихме по магистралата към софийската клиника "Пирогов", извръща се към стъклото да не видим сгърченото му от болка лице. Докато майка ми и по-малката ми сестра нещо си шепнат, виждам как оросен в пот мърда устни: без глас, само с устни: "Оле-ле, майчице! Майчице..."
Издъхна изоставен, без близък, без човек наоколо. Отвратих се от българските лекари с професионалния им манталитет на студенокръвни негодници. Колко ли са човеците сред лекари и адвокати в България! Имало ли ги е въобще някога тук – все по-често се питам напоследък. Нечовешко е, че го изолираха от нас, когато беше все още в съзнание, безпомощен, угасващ във варосана клетка на престижната клиника "Пирогов".
Дето се вика, до последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не беше тегоба, задължение, робия, а привилегия на здравия жизнен човек. Като виждам сегашни михлюзи как висят като сополи по пейките, като чувам как кълнат до небесата и се вайкат, как одумват, как хленчат... погнуса изпитвам, пак може би заради неговия образ в съзнанието ми.
В деня, когато новичката жигула избухва в пламъци, станал от леглото в четири часа заранта, качили се с майка ми до вилата на сестра ми над близкото село Белащица да завардят ред за водата, да полеят лехичките с доматения разсад. В осем часа оставил майка ми сама, слязъл да обиколи адресите по пратените в мебелния магазин на бул. "Малчика" рекламации. Само в бл. 51 на пловдивския жилищен район Тракия (срещу пощата) хората не си били у дома в уречения час. Качил се пак на вилата над Белащица; тоя път взел със себе си и Кирчо – съпруга на сестра ми. Към един часа по обяд в най-голямата жега на 31 август 1983 г. тримата пътуват обратно към потъналия в адска задуха Пловдив... Качил се на покрива на гаража, набрал кофа грозде от асмата в двора, рекъл: "Надке, как да седна да ям, докато не видя какво им е на ония хора! Измий грозде, направи салата и ме почакай. Ще уредя и тая рекламация и се връщам".
Година подир смъртта му заварих едър, грубоват на вид непознат мъж на масата във всекидневната. Седи непознатият на татковото място, наметнат с татковото домашно сако, а майка ми мие паници на чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухничката...
Мир на праха ти, Мълчаливецо!
23.08.1997
Кога ли богатите безделници имат шанс да мечтаят!... Бедният мечтае! Ой, как мечтае бедният! И колкото по мечтае, и колкото по-невъзможна, и колкото по-неосъществима, толкоз по-красива му е мечтата. Това минава ли ви през ум?
Дни преди да си отиде, когато ужасни болки го измъчваха и усещал, че вече умира, десетина часа преди смъртта си... в камионетката, с която го придружихме по магистралата към софийската клиника "Пирогов", извръща се към стъклото да не видим сгърченото му от болка лице. Докато майка ми и по-малката ми сестра нещо си шепнат, виждам как оросен в пот мърда устни: без глас, само с устни: "Оле-ле, майчице! Майчице..."
Издъхна изоставен, без близък, без човек наоколо. Отвратих се от българските лекари с професионалния им манталитет на студенокръвни негодници. Колко ли са човеците сред лекари и адвокати в България! Имало ли ги е въобще някога тук – все по-често се питам напоследък. Нечовешко е, че го изолираха от нас, когато беше все още в съзнание, безпомощен, угасващ във варосана клетка на престижната клиника "Пирогов".
Дето се вика, до последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не беше тегоба, задължение, робия, а привилегия на здравия жизнен човек. Като виждам сегашни михлюзи как висят като сополи по пейките, като чувам как кълнат до небесата и се вайкат, как одумват, как хленчат... погнуса изпитвам, пак може би заради неговия образ в съзнанието ми.
В деня, когато новичката жигула избухва в пламъци, станал от леглото в четири часа заранта, качили се с майка ми до вилата на сестра ми над близкото село Белащица да завардят ред за водата, да полеят лехичките с доматения разсад. В осем часа оставил майка ми сама, слязъл да обиколи адресите по пратените в мебелния магазин на бул. "Малчика" рекламации. Само в бл. 51 на пловдивския жилищен район Тракия (срещу пощата) хората не си били у дома в уречения час. Качил се пак на вилата над Белащица; тоя път взел със себе си и Кирчо – съпруга на сестра ми. Към един часа по обяд в най-голямата жега на 31 август 1983 г. тримата пътуват обратно към потъналия в адска задуха Пловдив... Качил се на покрива на гаража, набрал кофа грозде от асмата в двора, рекъл: "Надке, как да седна да ям, докато не видя какво им е на ония хора! Измий грозде, направи салата и ме почакай. Ще уредя и тая рекламация и се връщам".
Година подир смъртта му заварих едър, грубоват на вид непознат мъж на масата във всекидневната. Седи непознатият на татковото място, наметнат с татковото домашно сако, а майка ми мие паници на чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухничката...
Мир на праха ти, Мълчаливецо!
23.08.1997
Кога ли богатите безделници имат шанс да мечтаят!... Бедният мечтае! Ой, как мечтае бедният! И колкото по мечтае, и колкото по-невъзможна, и колкото по-неосъществима, толкоз по-красива му е мечтата. Това минава ли ви през ум?
Plovdiv, redact. 10 uni 2015
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар