Story - ЧАСОВНИКЪТ НА ЮЛИЯ

ЧАСОВНИКЪТ НА ЮЛИЯ

      Братче, колко съм нещастен! Милион пъти започвам тази история и не мога да напиша нито ред. Отначало всичко е от ясно по-ясно, но седна ли с молив в ръка, все ще се случи нещо, дето ще ме отвлече в неизвестна посока: или ще ми се допие вода, че ми пресъхва гърлото, или ще ми се стори, че е ужасно студено, или раздавачът ще мине по улицата, и аз ще мръдна да видя какво е пуснал в пощенската кутия, не че някой ще се сети за мен, ама все пак, знае ли се… или някое пиле ще кацне на рамката на отворения прозорец отсреща и ще запее… Ужас!

      И да речеш, че само аз се оплаквам от себе си – ами! Нямат чет недоволните от моята разсеяност и прочие. Например, отивам в кафенето и както си седя спокойно и си пафкам цигарката, изведнъж се хващам за китката на дясната ръка и за ужас на всички крещя: "Къде ми е часовникът? Хей, къде ми е часовникът! Никой ли не знае къде е шибаният ми часовник!"... и братче, ей тъй, плача и хълцам на глас, и дълго не мога да се успокоя.

      Естествено, кой го е грижа за моя разбичкан часовник, но става подозрително, ще знаеш, и почват едни дълбокомислени съвети, едни успокояващи фразички, едни фиксиращи благосклонни погледи, едно надпреварване кой да си придаде по-угрижен вид… Ужас! И тогава, да речем, момичето отляво възкликва: "Но часовникът си е на ръката ти, миличък". Много презирам тези фалшиви любезности. Понеже след това очаквай нещо да ти искат! И ми искат извинение, че си бия майтап с шибаното им достойнство, със спокойствието им, представяш ли си! Ужасно презирам тези сноби. Впрочем, то е отделен въпрос, защото историята, която искам да ви разкажа, няма нищо общо с тези работи.

      Всяка година на 22 декември имам навика да си бъда у дома. На 22 декември, ако те интересува, се е родила сестра ми Юлия. Помня я още от осмия й ден – едно такова джобно бебе с ужасно набръчкано старческо личице, зачервено като у алкохолик. На осмия ден тате отиде да ги посрещне двете с мама, и представи си: две дами във файтон, запрегнат с бели жребци – майка носи букета с белите хризантеми, а тате прегърнал Юлия. Тогава още не я познавах добре, пък и бях навършил едва преди четири и половина месеца моите шест години, та нищо не ми пречеше да бъда искрен.

      - Чие е това бебе! – посрещнах ги на входната врата малко ядосан, понеже никой не си бе направил труда да ме подготви за тази изненада.

      По онова време живеехме под наем в изба под земята, и хазайката ни също слезе от горния етаж да види какво става, каква е тази олелия в тъмната дълбока изба. Боже, каква любопитна жена! Взе да разпитва файтонджията колко взема за превоз, като че и тя се готвеше да си докара някой червендалест копелдак; пък всички знаехме, че е дърта и вече не може да има деца, обаче както и да е… Тази досадна жена дойде при мен, ощипа ме по бузата и рече с ужасния си глас:

      - Хей, миличък, това е сестричката ти! Вече си батко.

      - Жорж! – нехайно кимна тате. – Тя ще спи на твоето легло, сине. Какво ще кажеш?

      - Не го ща това бебе в леглото ми – извиках извън себе си от яд. Обаче после, като се успокоих и размислих трезво, реших да отстъпя и да си пренеса багажа в другата стая, при тезгяха на тате, при дърводелските му инструменти и едновременно – при тенджерите и паниците, демек – в готварната на мама.

      Сковаха ми набързо грубо дървено легло, хвърлиха отгоре две педи талаш и стара черга и се нанесох. Не крия, яд ме хвана на това бебе от самото му появяване на белия свят. Та всичко свърши седмица след 22 декември, а на 22 декември се беше родила сестра ми Юлия. Минаха милион години от онзи ден, а все си спомням поне хиляда подробности. Не мога да забравя как скимтеше по цели нощи, докато свикне с обстановката в избата; не мога да забравя как си бърчеше нослето, как произнасяше първите си думи, как се усмихваше, как беше болна, как проходи с помощта на макаричка за конци, как произнасяше името ми: "Жо-жо". Изобщо, сладко бебе, какво да повече да разправям!

      Сега тя е на тринайсет, пък аз, значи – на деветнайсет*. Живея в София, тя – с родителите ми в Пловдив. Пишем си писма и бъбрим понякога по телефона, то се знае, съвсем любезно, понеже – въпреки че ми е сестра, аз и с нея съм малко неуверен. Обаче наближи ли 22 декември, чувствам нужда като птичките, дето отлитат на юг, да разперя крилца, да се понеса към моя роден Пловдив, мамка му! Друго си е у дома! Тате е приготвил виното, то се знае – контрабандно, мама ще ми сготви милион ястия, не като сега, да нагъвам лоени буламачи и океански риби в студентския стол. Плюс това, ще подпитвам сестра ми да узная има ли си приятел… Този въпрос много ме мъчи напоследък. Тя от година на година все по-хубава става, а момиче на нейната възраст, естествено, има кандидати, и между тия милион момци повечето са скапани типове – педеруги, културисти, келемета и наркомани, от които тръпки ме побиват. Ето къде ми е грижата – да не й се случи нещо, което ще ме убие мо-мен-тал-но.

      И тъй, всяка година на 22 декември гледам да съм си у дома. То и нейните рождени дни не ги честваме кой знае колко импозантно, но все пак не са дотам лоши. Майка прави торта… Впрочем, не: тортата я купуваме, аз я купувам – такава мъничка, шоколадена торта с разните му там гарнитури отгоре, смешно да ти стане. Идват няколко съученици и съученички да си поднесат приветствията на наша Юлка и да видят какво ново сме си купили; тате пуска грамофона, оня – с тенекиената фуния; понякога – ако се намери магнетофон назаем, пускаме и магнетофона назаем, та гостите да се натанцуват и навеселят. 

      Като се уморят да танцуват и се веселят, мама влиза в стаята, черпи ги с деликатеси – уж нейно производство, присяда на крайчето на дивана с ръце в скута и захваща да разправя все онези моменти от нейното детство преди хиляди години. Юлия си мълчи и гледа надолу, да не помисли някой, че е горделива или от този сорт заради празника. Тате си пие ракията, кусва си мезе и си дава вид на аристократ, уж не го интересува нищо на този свят (пък е само един дърводелец и всичко го интересува до най-малка подробност).

      В това време, докато гостите слушат колко нерадостно било едно време детството за разлика от сега, аз също си придавам независим вид: пафкам си цигарката, пия си ракията, но седя в моята стая. Вратата й е леко открехната и всичко виждам и чувам, обаче си трая, понеже всичко е наред.

      Ето заради тези моменти зад вратата обичам да си бъда у дома на 22 декември всяка година. Всяка година й купувам подарък за рождения ден и тя се радва, като й поднасям подаръка зад открехнатата врата на моята стая. Пустата му Юлия, дай й подаръци да приема! Тази година получих стипендията наведнъж за два месеца и реших да й купя нещо по-така. Както обикалях магазините, погледът ми падна върху едно швейцарско часовниче и влязох да попитам колко струва… Отказах се най-напред, понеже ми поискаха цяло състояние за него, но после размислих, върнах се от средата на пътя и го купих. А купих го това бижу ето защо…

      Моят часовник ако е разбичкан, това не значи, че винаги е изглеждал така. Имах си някога касичка, дето събирах паричките от пеене по Коледа, Нова година и Васильовден; с тези пари ме даряваха разни хора, когато ходех да пея за здраве и берекет. Тъй че доходите ми нямаха край. Един ден обаче се разболях от жълтеница и ме откараха в инфекциозната болница. И там една медицинска сестра рекла на нашите, като дошли на свиждане, че съм бълнувал насън за някаква касичка. Те се досетили за каква касичка става дума, върнали се у дома, отворили я, преброили парата. И вътре се оказали милион лева. 

      Питаха ме какво ми е най-голямото желание на този свят и аз – понеже бях под ключ, затворен като престъпник в тая болница, а и преди това: все живеехпод ключ и броях лениво отминаващите часове в изгнание заради тази болест, която ми бе дошла до гуша – та казах: "Мамо и тате! Най-голямото ми желание на този свят е да си имам точен часовник с черна лачена каишка". Такава е историята на този часовник, ако ви интересува. Нищо, че изглежда разбичкан (какъвто е и в действителност, той си е моят часовник!), обаче историята му е сантиментална, и затова хубава.

      Сестра ми Юлия тогава беше на три годинки, невръстно и невинно хлапе. Още със завръщането ми у дома заврещя: "Искам! Искам! Искам!" – и нямаше как, откопчах каишката, тържествено й подадох часовника, красивата осъществена мечта на целия ми дотогавашен живот... А тя първо го огледа, близна го с езиче, опита да погледне през него, понеже го взе за стъкълце… И като чу машинката му, швейцарското му сърчице да цъка, уплашено го метна на пода. Не се стърпях и светкавично й извъртях шамар, после коленичих да сбирам чаркове – колелца, пружинки, милион нещица.

      Ето това си спомних, преди да купя този подарък за рождения ден на наша Юлка. Вървях по улиците и страхотна жал ме обземаше. Да те хваща жал към себе си е много приятно, особено ако имаш добри причини за това; а аз останах без пукнат лев току преди Коледа. Стотинки дрънкаха в джоба ми, колкото да си поръчам една шкембе-чорба и да легна да мра. Тъй и направих. Обаче не легнах да умирам. Нима ще предавам Богу дух в навечерието на Юлкиния рожден ден! Чисто и просто, реших да си ходя на автостоп.

      Обух новите патъци от осемнайсет лева, огромни, чешки, с изкуствена подметка и чугунена катарама, облякох костюм, който взех назаем от едно приятелче, намазах си косата с олио, сресах я на път и си изпразних джобовете, понеже – когато са ми празни джобовете, имам чувство, че съвестта ми е кристално чиста. Швейцарското часовниче закопчах на дясната китка, тъй че за която и ръка да се пипна, да съм спокоен, че часовникът си е на мястото (моят или Юлкиният). Тъй, освободен от тефтерчета, писалки, употребявани пълнители, гумички, листчета с напомняне за дългове, полуизхабени бръснарски ножчета, запалки, кутийка с презервативи (три броя, неупотребявани), копчета за ръкавели и захабени кърпи за нос, разперих крилца и полетях към родното гнездо.

      От Орлов мост се качих на рейс номер едно, купих билет до Корабчето и блажено се отпуснах на меката седалка. Колко ли е часът, помислих си като млад денди, все пак моментът е исторически. Погледнах си часовника, после – Юлкиния, и като ги видях, че сочат разлика от около шест-седем часа, първата ми мисъл бе да ги уеднаквя, обаче се отказах: нека всеки часовник сочи само своето си Точно време!

      Моторът на рейса бръмчи, а затоплената седалка под задника ми и приказки наоколо съвсем ме размекнаха, та ми се доспа. Добре, че дойде време да слизам. Скочих на земята и… се оказах отново в автобуса. Адски вятър ме издуха обратно в каросерията. 

      Пресякох безлюдното поле, озовах се край бензостанцията. 

      Надявах се интелигентен автомобилист да ме отнесе между пет и седем надвечер към Пловдив. Излязох на пътя пред бензостанцията, вдигам ръка срещу всяка профучаваща на югоизток кола. Уви! Милион еснафи профучаха и никой не спря, обаче аз все се надявах, че в последния момент преди да се откажа моят добър автомобилист ще се зададе иззад завоя горе, ще се заспуска към мене, ще ми намигне отдалече със светлини, усмихнат, ще отвори широко вратата си за едно премръзнало сърце.

      Към шест наоколо се завъртя още един стопаджия с чадър, огромна брезентова торба и сак, тъпкан сякаш с кренвирши. Що с кренвирши тъпкан, дявол го знае, обаче точно крайчец на кренвирш очаквах да зърна да се влачи подире му. Страшно момче! Отначало ме хвана яд, понеже ми се явяваше конкуренция, та се престорих, че не го забелязвам. Стана адски мразовито, вдигнах яката на сакото, взех да си въобразявам, че съм таен агент, който със зареден патлак дебне опасен международен бандит.

      Конкурентът с чадъра дойде да пита имам ли огънче. Казах, че нямам огънче, и продължих да си трамбовам назад-напред покрай магистралата с лапи, пъхнати дълбоко в джобовете. Започнах да се вглеждам какви хора пътуват в колите, понеже между пътуващите винаги се крие не един международен бандит. Плюс това, бандитът се движи със сексапилна дама – частна секретарка, сподвижница в леглото или нещо от този род. И какво да ви кажа! Милион бандити с мацки профучаха по магистралата. Жалко, че не ми се намира патлак, да се справя с един-двама, пък ми беше и адски студено.

      Минаха дузина контейнеровози и съмнителни мацки седяха до шофьорите: хилят се, даже махват за поздрав. Измръзна ми муцуната, омаляха ми ръцете да вдигам ту едната, ту другата лапа, а никой не спира. Да речеш, че съм с обемист багаж – разбирам, а то нищо и никакво часовниче. Да кажем, че тежа сто и шейсет кила, да им изкривя ресьорите – не съм нито шкембелия, нито едър, но на! – никой не желае да ме вземе. Бандитите се правят, че не ме забелязват, а еснафи със своите верни еснафки профучават ли, профучават безумно с двеста километра в час. 
   

      Открих милион интересни неща. Един кара и се мляска с мацката, друг се ухилил да му се видят всички зъби, все едно е рекламен агент на най-гадната паста за зъби в света, „Бленд-а-мед”. Друг тъй се прехласнал, че не вижда кой стой край пътя, сякаш тая магистрала са я опнали единствено за него, той да профучи. Срещат се и купесто-дъждовни типове – мрачни, високомерни, зли: как ли сами себе си траят!

      Гледам по едно време часовникът ми показва „седем” – стана ми мразовито; поглеждам часовничето на Юлка, то показва дванайсет по обяд… Стана ми весело, обедно слънчице сякаш припича. Ей такива работи! Стъмни се, запръска дъждец. Оня с торбата кренвирши опъна чадъра и се понесе към автобусната спирка за София. А аз – като нямам ни билет, ни пари, свих към бензостанцията да се мушна на сухо. Вдигнах от канавката разплетено пласмасово столче и кръстосах крак върху крак до рекламна табела за газови турбини, тъй че някой да не помисли, че съм в беда, а да ме вземат за мъж, който преживява един от скучните си периоди в живота.

      Стискам въображаемия патлак в джоба и се прозявам като таен агент на пост. Колонките за бензин ми се падат отляво, лъскавите туловища на мерцедеси и беемвета се плъзгат току пред мен. Поувяхнала, донякъде интелигентна на вид мадама ги зарежда и прибира парата. Казвам "донякъде интелигентна", понеже от опит знам, че колкото е по-грозновато момичето, толкова е по-интелигентно, и значи, в състояние да ти влезе в положение. Докато красивите са по природа надменни: хубавицата ще ти мине през лицето с тънките си високи токчета, без да забележи, че си мъж, дето не е за изпускане.

      То се знае, в неделя надвечер потокът клиенти оредява, всеки бърза да се прибере, да не пропусне празничната програма на телевизията. И само смотаняци някакви, само восъчни някакви разочаровани самотници остават да си блъскат ангелите по пътя. Имат ли часовник тези хора, въобще – какво сочи тяхното точно време? Зорко наблюдавам изпод око как мадамата обслужва колите, а взе, че ми се доспа. Пясък усещам под клепачите. Зъркелите се затварят, и понеже не ми остава друго, а не знам как ще прекарам нощта, реших да подремна, ей тъй – с широко разтворени очи да се пробвам, понеже все си има нужда и от тези хитрини за печения таен агент.

      И тъй, гледайки безжизнено в пространството пред себе си, представих си, че съм си у дома. Баща ми си пие контрабандното вино и се прави на какъвто не е, мама разправя все същите епизоди от детството с поука накрая, а сестра ми се кипри в компанията на няколко съученички, разплита и заплита крайчето на русата си плитка. 

      Пустата му Юлка!

      Само мене ме няма. Обаче всъщност съм там. Наблюдавам иззад едва открехнатата врата, пафкам си цигарката, пийвам от ракията и слушам някакъв реквием, да кажем, в ла-бемол, си-диез или нещо подобно, който се носи на талази от разбрицания касетофон. И тъй ми е добре, че съм отново със себе си и бдейки над този печален свят на нашите, че хем ми се реве на глас, хем ми иде да запея. Въобще, чувствам се като онзи смахнат герой**, дето все си слага и сваля червения каскет и все му се фирка, и си пилее парите из тъпите бардаци на оня луксозен Ню Йорк, а сестричката му Джейни е толкова чаровно хлапенце…

      И в този миг усещам, мазен гласец дъха в ухото ми: „Миличък, какво правиш тук?" Тръсвам глава, сякаш никога не съм заспивал, хвърлям безчувствен взор към мадамата от бензостанцията. Тя изглежда мисли, че е красива и остроумна, понеже е в кожен гащеризон с емблема на фирмата "Shell" върху циците, толкова беше в настроение, че повтори и потрети тъпия си въпрос. Уби ме това момиче! Какво ли толкова очакваше да чуе? „Вдигай си чукалата!” – намеси се в нашия разговор мъжага с вид на танкист, на човекоядец, само без ония алуминиеви халки на ушите.

      Направих му уважение, изслушах го. Поседях, доколкото бе възможно да ме изтрае, без да ми посегне, и после – нямаше как! – ням, твърд като скала, поех по нанадолнището обратно към София. Подчиних се на временното предимство на врага. Понеже знам, и най-печеният таен агент не си рискува живота, а изчаква развитие на ситуацията. Ситуацията не стои на едно място, нали… И като назрее Моментът, тайният агент с елегантен скок се хвърля върху престъпника и го обезоръжава мо-мен-тал-но.

      Излязох от осветеното пространство край Корабчето***. Вървя срещу разбеснелия се леден вятър по стръмнината. Крача срещу изкачващите се нагоре бандити, държавници, чиновници, банкери, шоумени, тъпи курви, самовлюбени педерасти и толкова съм се разсеял, разконцентрирал, замислил и прочие, че изведнъж се пипнах за китката на дясната ръка и се разкрещях в тъмнината: „Майчице, къде ми е часовникът!”

Plovdiv, dec.1968 - redact. 5 uni 2015

_______
* Когато писа тоя текст, където въображаемо и действително се смесват, авторът бе 21-годишен, живееше в София - Слатински редут, на улица "Петър Митов" № 8, в единствената къща на рида, в чийто двор имаше кипариси, при двама мили бездетни хазяи: леля Катя и чичо Гьорги.

** Персонажи от "Спасителят в ръжта" на Джеръм Селинджър.

*** Местност на изхода на София по пътя за Пловдив. 

Ars Poetica - БЯГСТВО ОТ РЕАЛНОСТТА

БЯГСТВО ОТ РЕАЛНОСТТА


Пенлив поток в пустинята безводна,
храна в стомах, подут от глад,
мишле във ноктите на котка,
лоза, надвесена над водопад...

Око, напукано от струпеи,
коматче сухо черен хляб,
в хаванче анасона счукан,
усмивката на индианец сляп...

Звездичка в облака вечерен,
трева в четвъртък ветровит,
със стик за голф добре уцелен,
с откос от автомат убит...

Хлапак, в игрите си отчаян,
дъждът над цъфналата ръж –
акордеон, от страст по теб запален,
моминска гръд под длан на мъж.


Plovdiv, 16 fev. 2008 – 4 uni 2015

Ars Poetica - СТАРАТА СГРАДА

СТАРАТА СГРАДА

По тия стъпала едва ли някой се изкачва:

като жена напусната, обречена на самота.

И няма кой за нея даже горко да заплаче.

Любимите мъже са си отишли ​​от света.

Тук някога ехтели смях и дръзка врява,

тълпели се контета, офицери, господа.

 С файтон пристигали, и както подобава –

с бомбе, лорнет и цветенце в ръка.

О минало, тъй лесно забравимо,

не помнят даже името любимо!

Вратите са захлопнати и няма

по-ясен знак, че всичко е измама.

Били са просто Портите на Рая,

но внуците им даже и не знаят

за тухлите просмукани с въздишки

и за тавана с плъхове и мишки.

Plovdiv, 3 uni 2015

Ars Poetica - МУЛЕТАРЯТ

Мулетарю, ти минаваш баснословно остъклен от пот.

И чифликът Менокучо

ти донася всекидневно ядове безброй.

Пладне. Крачим по колана на деня.

Слънцето пече жестоко...*  

МУЛЕТАРЯТ

Съзнаваш ли защо ти е това изящно тяло,
 което Господ дал ти е за ласки и любов!
 Избягвам да те гледам, а посветен изцяло,
 до шия да потъна във тебе съм готов.

 Проклет да съм, замръкнал сред пустошта голяма
 от жажда безутешна като земя без дъжд,
 пред Бог отново падам отчаян на коляно,
 ала в леглото с тебе бих любил като хъш.

 Пребродил всяка гънка и весела трапчинка,
 покрил със сухи устни налетите гърди,
 бих яздил ненаситно и всичко бих опитал
 без свян под Небесата от гроздове звезди. 

Тъй недостъпна, няма, ти – Вавилонска кула, 
аз – странник, насред пътя камилите си спрял,
от страст убил бих даже любимото си муле,
 готов да разпилея стадата си без жал.

О, знам, че знаеш всичко, ала се криеш в здрача
 с усмивката прикрита на здрачните очи:
  животът всъщност даже не струва и петаче,
  когато с теб Вселената в хармония звучи. 

След хиляди години, след пролети и зими,
ще дойдат други хора – мъже, жени, народ, 
и някой пак за ласки горещи ще примира, 
 облъхнат от Всемира на плътската любов.

Plovdiv, 4 jan.2008 – redact. 2 uni 2015

_______

* Начало на стихотворението "Мулетари" от перуанския поет Сесар Вальехо (1892-1938). 

Публицистика - ЧЕРНАТА ОВЦА НА РОДА

Христо Ботйовъ (24 дек.1847– 20 май 1876)

ЧЕРНАТА ОВЦА НА РОДА

      Литературното творчество, както всяко изкуство, е начин на омагьосване. Значимият творец, демиургът "играе" така, че публиката – очарована, забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, плът, коси, жлъчка, кръв... и вижда материя, излъчваща потоци духовна хармония. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване – и в най-значителна степен, писаното слово, особено поезията – могат по всякакъв начин да пренебрегнат канона с цел: да омагьосат, да изведат съзнанието на типичния (стандартен) простосмъртен в други, по-високи етажи на битието. Тежко им, ако не успеят: тогава публиката вижда дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с пръст фъндъците слама, които стърчат във всички посоки от неумелия образ, присмива се на артиста, потупва го  снизходително по гърба: "Ка-арай нататък! По-нататък може и да успееш". Веднъж неочарована обаче, веднъж прогледнала трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, тя (публиката) упорито му се съпротивява, не позволява да бъде омагьосана, т.е. превзета духом. Получава се като с веднъж неслучилата "любов" – първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край: вече никога на това място няма да пеят щурци, цветя тук няма да цъфтят, няма да има любов между точно тия две сърца.

      Мисля, по това публицистиката или литературната критика се отличават от самото изкуство. Там, където публицистът разчита на обмисленото слово, на разумно подредената логична фраза, точно там Поетът, истинският Артист, нещо си бъбри нехайно, каканиже или се премята като смахнат по сцената и – как става то, не знам! – ала излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневното (реалното), ти ставаш пристрастен, който непрекъснато търси начин да види света наоколо по-многоцветен, изобщо еуфоричен, наситен с действие и с безкраен романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Нужна му била логика?!... Но то е друг тип логика: познанието, което ни предава артистът, има трансцендентален характер, иде от бездните на космоса в божествената човешка душа.

      Как упойващо действа оня мирис, който се носи от старите схлупени соби, наблъскани с исторически реликви и битови предмети от Османската епоха! Копривщица и Клисура, Панагюрище и Калофер, Карлово и Сопот, черквата край село Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби по припеците на Троянския балкан, каменният мост над бълбукащата вода в Брацигово и мястото зад лозята край пътя, където била някогашна Перущица, чаршията на Пазарджик и, пак там – катедралната черква "Света Богородица" до реката, оглозганата от куршумите на налитащите кюрди на Тосун бей Баташка черквица, шуртящата над позеленели улеи и калдъръми ледена планинска вода, ромолящата кристална вода от извори и бронзови или поръждавели чучури, мирисът на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма сред запустели буренясали дворчета, където се мотаят улични песове и съседските кокошки, оградени, в плен на внезапно разлашкани и рушащи се каменни или кирпичени дувари... Ароматът на шаяк и гайтани, просмукани от прах, тежкият мирис на непрана овча вълна, тръпчивият мирис на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или ситното лястовиче жижикане и цицикане, придаващо сладка лепкавост на въздуха наоколо, струйката аромат на угнила шума в яркозлатистия тракийски подиробед...

      Каква палитра от отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата на душата, Боже мой! И всичко ти говори, и всичко ти шепне: "Това ти е и мило, и драго, защото е вкусът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия, Македония, сине на Б ългария  многострадална..."

      Смятали Христо Ботьо Петков за черната овца в рода. Каза ми го старото отче някъде около 1976 година току край Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето току-що монтираха микрофоните за Втори юни... Ама че самолюбец бил тоя синковец! Тщеславието му мери ръст не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан, възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз в компания на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак чак в Одеса... да учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с бащинската си милозливост масло в огъня. Едно говорят тия, дето общували приживе с Христо Ботйов, друго се чете у самия Ботев; да видим, да съпоставим, па да решим кому повече да вярваме, или и двете страни са прави, понеже описват различни нива от битието у тая необикновена личност.

      "Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (...), весел, отворен характер" (Ст. х.Гендов).

      "Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (...), никога не предизвикваше другарите си към препирня (...) и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).

      "В интимна среда той беше много весел, шеговит (...), като се развеселеше, декламираше самичък" (Д. Ночев).

      "Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички" (Ст. Блъсков).

      А сега да чуем и самия него.

      "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (из писмо от 12 февруари 1876).

      Питам се: ако я нямаше тая висша степен самовлюбеност – да даде началния тласък към висините на измъчената ни Българска гордост у 28-годишния потомък на даскал Ботьо, какво би бил сега Алтън Калофер в нашето съзнание? Може би щяхме да го споменаваме заради фината тукашна дантела за дамско бельо и покривки, дето биела връх с брюкселския терк дантелени перденца, салфетки и дамски кюлоти... Излиза, че най-драстичното отрицание на уседнал, порядъчен живот в ония условия на душната Османска империя е усукало, запрело, та и източило най-перспективна нишка в бъдещето на цял народ.

      "Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му" - пише за него Захари Стоянов , който лично не го е срещал никога. Медвенският овчар обаче съобщава най-същественото за твореца: че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко публицист) и поезия вади от дълбините на своето "его", което не е някаква си дива амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на Българския генетичен код и жизненост.

      Колцина измежду нашите артисти не стоят дръпнати настрана от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои – е, един Вазов , например, с всичкото си уважение, което му дължим! Пък и колко други... Чуйте как само говори даскалският син – същински стопанин на България ! Е? Къде отишло самолюбието, младежкото грандоманство?... Няма ги. Прелели се в нещо качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките й лъстиви преображения. Колко велика нужда имаме точно сега и тук от личности, ценящи своето, а не от лица, бленуващи т.нар. Запад и неговата модерна представа за щастие и свобода!

Plovdiv, 25 avg.2006 – redact. 2 uni 2015

_____

* Вж. http://bolgari.net/tri_xipotezi_za_smyrtta_na_xristo_botev__1_-h-708.html

Ars Poetica - ЩЕ ДОЙДЕШ ЛИ, ЛЮБИМИ…

ЩЕ ДОЙДЕШ ЛИ, ЛЮБИМИ…

 – Ти ще дойдеш ли, любими, да ме видиш тая нощ?
– Да те видя... Но кажи ми, още ли ме смяташ лош!

Още ли тъй, на провала, всичките жени кълнеш,
че ме ужким пожелали? – Слушай, няма ли да спреш!

– Спирам, ала тъкмо време днес да обещаеш тук,
че не ще фучиш и хленчиш, сякаш че съм ти съпруг.

– Ще съм кротка, незлоблива. Друга ще ме видиш ти.
Знаеш ли как ми отива блузката на тез гърди!

И коланчето червено, дето ми го подари...
Ах, любими! Всичко в мене знай, че ти принадлежи.

– Да, бе! Лесно обещаваш, ала дойда ли у вас,
сякаш в миг се изпарява цялата ти щура страст.

Пак ще се стълпят край тебе трите ти добри сестри
и ще чувствам, жив погребан, как сърцето ми гори.

– Няма ги сестрите вече, отлетяха от дома...
Ще си бъбрим с теб, човече. Тежко е сама!

Ще те галя, мил умнико, цяла нощ до сутринта...
– Мамчето пак ще занича, скрито зад оназ врата.

И баща ти ще се кашля... Туй па как ще се изтрай!
– Идвай! Стига се окайва, че и друг мъж ме желай.

Размотават се по двора тук сватовници едни,
водят ми един – покорен, необръгнал на жени.

Мига на парцали, нежен, благ като мома...
Но не дойдеш ли, с младежа ще се задомя.

Plovdiv, sept. 2009 – redact. 1 uni 2015