– Ти ще дойдеш ли, любими, да ме видиш тая нощ?
– Да те видя... Но кажи ми, още ли ме смяташ лош!
Още ли тъй, на провала, всичките жени кълнеш,
че ме ужким пожелали? – Слушай, няма ли да спреш!
– Спирам, ала тъкмо време днес да обещаеш тук,
че не ще фучиш и хленчиш, сякаш че съм ти съпруг.
– Ще съм кротка, незлоблива. Друга ще ме видиш ти.
Знаеш ли как ми отива блузката на тез гърди!
И коланчето червено, дето ми го подари...
Ах, любими! Всичко в мене знай, че ти принадлежи.
– Да, бе! Лесно обещаваш, ала дойда ли у вас,
сякаш в миг се изпарява цялата ти щура страст.
Пак ще се стълпят край тебе трите ти добри сестри
и ще чувствам, жив погребан, как сърцето ми гори.
– Няма ги сестрите вече, отлетяха от дома...
Ще си бъбрим с теб, човече. Тежко е сама!
Ще те галя, мил умнико, цяла нощ до сутринта...
– Мамчето пак ще занича, скрито зад оназ врата.
И баща ти ще се кашля... Туй па как ще се изтрай!
– Идвай! Стига се окайва, че и друг мъж ме желай.
Размотават се по двора тук сватовници едни,
водят ми един – покорен, необръгнал на жени.
Мига на парцали, нежен, благ като мома...
Но не дойдеш ли, с младежа ще се задомя.
Plovdiv, sept. 2009 – redact. 1 uni 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар