ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1696.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1696.)

   27 uli 2012 

За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

30 mar. 2007

 И аз, щом отдалече те съгледам в уплаха бледна, изведнъж изтръпвам./ Сърцето трепва ми в гърдите,/ гласът ми изведнъж пресъхва. – Сафо (елинска поетеса от VI-VII в. пр. Хр.)

  Не каца случайно на рамото ти, макар да изглежда случайно. Своенравна е, но не си мисли, че с хитрост и преструвки ще я задържиш. И колкото по-здрави са ти оковите, колкото по-яки забраните, ще си тръгне някой ден, когато окончателно си решил, че на света освен изпепеляващата, дръзка, жестока и велика любов може да има и любов за делнична консумация. Ех, баня – ех, кеф! Знам скучни персони, щастливо оженени, народи им се челяд, радват си се вече и на внуци, и все пак никога не ще узнаят какво е любовта. Няма такова нещо като делнична любов, дами и господа. – Аноним (1947)

   12 oct. 2022

ВЕНЧЕТО* 

  Лежим си с Венчето върху нейния силно избелял огромен чаршаф два на два, като за съпружеска спалня. Август в Пловдив. При това на чудесния градски плаж с четири басейна: един олимпийски, два юношески и помежду тях, тъкмо срещу входа с касите встрани – кръглият плитък басейн за ситни дечурлига. Та лежим си с Венчето – рядко красиво маце с мургав тен, ясно сини, дяволски премрежени очи: после ще узная, че е късогледа, затова си присвива очите, докато ме нагласи на фокус, пък аз това нещо го приемах с ентусиазма на 21-годишен девствен ахмак за подкана да продължа да я целувам. Лежим си, значи ние, след като стана причина да се сближим от раз като две сродни души между стотина мъжкари, на свежата морава изтегнали се или щуращи се наоколо с орлов поглед за пиле с напращели цици, тънко в кръста, с пищно дупенце в оскъден бански, и Венчето ми засенчи книгата, с която се залисвах – четях, обърнал напук гръб към дивната суетня, голота и взаимни мераци между двата пола. И чувам откъм сянката над мен: "Случайно да ти се намира поне една цигара? Иначе огънче си имам". Та тъй. После по нейно предложение, че хавлийката ми бе колкото за боксьор в категория перо**, разположихме се ний с Венчето върху нейния просторен избелял спален чаршаф на весели цветчета.

  И пафкаме от цигарите ми на беден студент. Една, втора, трета. И от дума на дума, от само себе си се оказахме плътно един до друг, и после – един върху друг. Ама че някогашният плаж зад бившия стадион "Девети септември" бъкан с народ. И чувам по някое време как някой взе да подсвиркве с уста. Като се огледах, около нас двамата с Венчето, откривам две дузини расови аполоновци, изтегнали се в идеална окръжност като за представление, и всеки подпрял брадичка с юмрук: бленуват, внимателно ни следят какви ги вършим. Как ли ми се завъртя в ума този спомен ли! В Интернет какво ли не, чат-пат чета готини стихове от хубавко някое миловидно момиче, ала как да не подсвирнеш с уста, кога напращял мъжки екземпляр се вреди преди теб да поздрави поетесата с красиво изображение на китка цвете, розово сърце, пронизано от стрела, или сдържано някак, ама доста двусмислено – с щръкнал палец. Ай, мамка му, пак ме изпревариха! Нормално е да си го речеш наум, нали?

  Венчето живееше в Кючук-париж, толкова мерак ми остана по нея, че досега помня тухлената двуетажна къща на улица "Полтава" № 4, до която веднъж само и по нейно изрично желание, изпратих от плажа, прекосявайки почти два километра от Пловдив, кажи-речи, все по жп-линията за Карлово, от железния военен мост на Марица срещу Захарния комбинат до надлеза с Римския виадукт под Джендем тепе, телохранител на стройното мургаво момиче, превърнало се за късо време, т.е. фактически до края на онова задушно пловдивско лято в кралица на обладаното ми от любов сърце. Сетне времето захладня, ливнаха поройни септемврийски и октомврийски дъждове, и спрях да ходя на плажа, а хубавелката изчезна от мокрите ми сънища.

 Преди мен Венчето преживяла бурна любов с известен пловдивски боксьор в тежка категория***, който я зарязал, че – рекъл й, натежали му срещите им подир усилните му спаринги и мачове за не знам коя си републиканска, европейска, или олимпийска титла. И отчаяната Венче оттогава продължила по инерция да ходи всеки Божи ден на онзи пловдивски плаж, да си лекува раните. Та ето как съм попаднал в полезрението на отчаяното късогледо момиче. Да си не помисли някой, че се фукам, ще спомена и някои кофти работи за себе си...

  Понеже изведнъж, ей тъй съвсем от раз го харесах това силно отчаяно отритнато в любовта момиче, самонадеян като абсолютно незапознат с непонятната за неопитен млад мъж, типичен самодоволен глупак женска психика, реших по най-тъп начин да я изнудя да се привърже към мен, казано в прав текст, макар и грубичко: да залепне за мен. Спрели сме се току пред тухлената неизмазана къща на улица "Полтава" № 4, в пловдивския квартял "Кючук Париж" и вместо да й кажа като печен мъж, който държи преди всичко на себе си: "Чао, мила! Ще ти се обадя някой ден" – хванах се за корема да се превивам уж от внезапни остри болки. И Венчето недоумяваща ме пита: "Имаш разстройство, нали! Ти какво си ял днес на плажа?" И аз заплаках с обилни фалшиви сълзи. Треса се от плач, ридая на ужким, пък тя ме гледа потресена, недоумява. Боже мой, колко лесно било със замах да удушиш любовта!

  Мила Венче! Мили момичета, които разпалвате у нас и любопитството, и страстите, присъщи на всеки нормален мъж! Простете, че мъжете сме толкова нехайни към най-най-великото творение на Космоса, свят на хубост и хармония от древни времена! Но ако не вие, момичета, кой да ни научи да се съобразяваме преди всичко с вас – което ще рече: с вашите капризи, рязко менящи се настроения, интуицията ви за света и за стойността на всеки жест у единствения дързък, ала и неповторим кавалер на честта и достойнството у любимата принцеса на неговото мъжко сърце и смисъл в живота?!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 apr. 2025

Илюстрации:

- Целуваше се както удавница, вкопчила се в мен.

- Разкошното момиче няма нищо общо с кифлите.

–––

* Нищо в тази непохватна любовна история не е измислено. Но пък да беше се случила, дали бих я помнил толкова дълго?! Преди години сам стигнах до извода, че – неосъществен, копнежът по жена те следва като вярно куче, докато си жив или докато можеш да помниш и ти държи влага докато съвсем одъртееш.. 

** Категория "перо" в бокса, до 54 кг.

*** Тежка категория – от 90 кг. нагоре без ограничения. Бел.м., tisss.