Родителите ми съвсем, ама съвсем не са ме глезили. Това – гушкане, прегръдки, целувки, милувки, мили думи, каквито и да било знаци на привързаност, нежност и благоразположение, за мен бяха сън, бяха си чудесна вълшебна приказка, отредена за кротко някое хлапенце. Мен ме нямаше там, защото бях палав, доста палав, или както майка ми и баща ми един друг се питаха долу, в тъмната изба край пловдивското шосе за Пещера, преди да пристъпят към изпълнение на поредната порция наказание: "На кого, бе… на кого се е метнал, като в нашия род такъв глупак нямаме?" По-късно, в години на юношеството ми, когато си размишлявах над това и онова в леглото, в ухаещата на манджи и талаш кухничка, едновременно и мебелна работилничка, съм си давал сметка, че след като майка ми и баща ми помежду си имат обич, значи и към мен – понеже се явявам, макар стипчив, нагарчащ, на моменти кисел и стипчив суров плод на страстната им любов, съвсем не ще да са тъй хладни и безразлични, както са ми се показвали. Вероятно такава ще да била представата им за домашно възпитание. Но защо тогава сестричката ми, която наистина си беше кротко и мило хлапенце, бяха обкръжили с нежност и обич, колкото и строги да били! Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновниятбях винаги аз, и нищо не бе в състояние да ме извини при строгите им изисквания – ни моята хлапашка неопитност, ни заядливите надменни хазяи или хора, с които – нормално за някогашно палаво хлапе, си имах неприятности.
Имахме в махалицаата край Пещерско шосе, в занемарена дървена барака до зида на дворчето пред двуетажната къща на улица "Ниш" 5, едро момче – син на хамалина Михал и на чистачката Кръстана. Тошко Белята помня като изключително злобно същество, от онзи рядък вид същества, за които казват "злобно и в червата". Майка му беше висока кокалява женица, баща му – едър, масивен тип, с развлечена походка и жестове на побойник. От бедняшката им къщурка салонче с антре, в двора на "Ниш" 5, срещу къщата на „Ниш” 4, дето пък ние живеехме под наем с друго едно семейство – умирисания на тютюн бай Борис Цветаря и санитарката Минка, парясница със сина си Колю Кабасуто, късно нощем долитаха псувни, ругатни, циврене; екнеше гръмовитият пиянски глас на хамалина. Чудел съм се кога Михал ще убие жена си и сина си Тошко, който му беше същинско копие.
Та същият Тошко, шестокласник вече, седем години по-едър и силен, далеч по-силен, веднъж, като се прибирах от забавачката, ме препъна сред улица "Ниш", току пред избата ни на "Ниш". Блъска ме с юмруци по гърба и главата; с коляно ме беше затиснал, крещи тържествуващ: "Яж, мамицата ти! Яж пръст! Баща ти за тая земя се е борил". Кървав, с окаляно от сълзи в прахоляка лице, насинен, охлузен, тичам при най-близкия ми човек на света да се оплача, да ме утеши и погали.
А майка ми се затворила в бараката, дето държахме кюмюра, пере в голямото дървено корито, огромен куп пране натрупала отстрани. И се втурвам, значи, при моята мила майчица да й се оплача и се наплача, Притискам лице в скута й, в мократа й престилка да ме успокои, да ме утеши и погали. През горещи сълзи и сополи, задавен от хълцане, от незаслуженното унижение, шепна: "Майко, Белята ме караше пръст да ям".
И майка ми пазарджиклийката, любимката на баща си Борис Дявола, като ме отстрани гнусливо с лакът, такава мокра плесница ми извъртя! Сапунената й длан изплющя през лицето ми, и през зъби ей това само чувам: "Теб кой те калеса при Тошо Белята да ходиш! Кой те изпрати с него да си играеш! Защо друг не блъска Тошо Белята, ами точно теб!"
И дотам!
Изхвръкнах от барачката с прането, кюмюра и дървата. Прескочих през едно и две деветте стъпала към полутъмната студена изба долу, хвърлих се в моето легло да скимтя, да се нахълцам, и да не ме видят разтерзан, заровил лице във възглавницата с лъх на манджа и талаш.
Жесток урок – от онези уроци, дето цял живот се помнят! Оттам ми е обеца на ухото: Каквото да ми се случи, себе си да обвинявам, у себе си първом да търся и повода, и причината; не-е-е, не са ми виновни другите, че са такива, каквито са! Грешно съм преценил, грешно съм им се доверил, у мен е вината за гадости, които са ме връхлетели. Ама да тръгна да обяснявам, да моля, да хленча… Кому! На Арменския поп ли? Че лошо не съм сторил на проклетото същество, та кой ще чуе, ще разбере! Каква полза от хленч и оплаквания! Да не съм идиот, че да се правя на циганка просякиня, парица да ми отпусне милозлив някой си в паничката?!
А Любовта? От невръстен тя ме е пренебрегвала. Не съм я усетил до днес такава, каквато съм си мечтал и бленувал. Подир някое време ще продължа вероятно по тази тема, сега обаче приключвам с този само мой си скъп извод: Колкото по-силно се стремиш към любов, толкова повече разочарования очаквай в объркания ни живот, който българите сме си го направили несносен и толкова неприветлив под мълчаливия взор на нашата сурова единствена и неповторима майчица България.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)