ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1509.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1509.)   

   Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (7.)

   6 oct. 2002

  Българинът по природа е самостоятелна личност, вълк единак в най-лоша версия. Изкуствено присаждане у нас на Източни или Западни, чужди на национален нрав и традиции, бит, религии, държавно устройство, обслужва посредствеността, унижава талантливото, което носим у себе си наследство от забравените ни предци траките – носители на цивилизаторска мисия сред племената на Европа, Азия, Близкия Изток. Виним се, че сме търпеливи, ала овчедушни; това обаче е смирението на творчески устроения, вечно атакуваната цел за идеологиите на фанатизма. Прилепчивостта на посредствените невежи родни политици към общества и държави, проспериращи в ограничен отрязък от най-новата история на света, дали към Третия райх на Хитлер, към Съветския съюз на Сталин или към конгломератът САЩ звучи яркоунизително.

  Защо ли родната интелигенция е обект на толкова ожесточен натиск от 1878 година насам? Случайно ли е?! Или сме неспособни да оценим достойнствата си като нация, та приемаме да ни назидават вечните мекерета на някоя поредна самозабравила се, освирепяла от мирис на плячка мощна империя! Народ – кротък, земята – разкошна, всичко си имаме. Само характери в управлението не... Ровичкам из речника за често употребявани думи, които срещам тук или там като алилуя в християнската молитва. Виртуален – от лат. virtus "годност" – възможен; който се проявява при определени условия. Имагинерен (от лат. imago) – мислимо възможен; въображаем. Афронтирам (от фр. affronter) – наскърбявам, пренебрегвам, не зачитам някого на публично място; отблъсквам. Дезавуирам (от фр.desavouer) – обявявам някого за лишен от доверие и пълномощие, снемам доверие от някой човек. Top-lofty – разг. англ.: надменен, надут, високомерен, горделив. Free and easy – от англ.: непринуден, освободен, необвързан от условности; разг.: забавление.

  8 oct. 2002

  Моята внучка Невена навършва днес своите осем години. Чудна възраст, но нямам какво да й даря освен увереността си, "че утре ще бъде животът по-хубав, живота по-мъдър"*. Пък нали осемгодишната млада госпожица може би не случайно е рожба на първородната ми дъщеря Вера?!

 Живея – нижа редици от думи. Живея в дома си като отшелник в сумрачен параклис. Макар да зная, че в параклис се не живее. Думата "сумрачен" озадачава с тревожност, която придава на словосъчетанието. Сумрачен параклис ще да е наблюдателната ми кота към вихрещия се около мен песимизъм, а мен ме изпълва спокойствие. Разбира се, в оскъдица и сред бесове живеем, но кога ли тук на Балканите е било по-леко, по-спокойно! Та си мисля какъв дар е животът, Невенче, ако човек го живее по съвест и с достойнство.

 Ето, сготвих си тази вечер супа от леща, знаеш ли как вкусна е бедняшката гозбица, когато нямаш от какво да се срамуваш и хубаво си огладнял, и сметките са ти наред! Захванах се с тази несвършваща книга за нас, дето вървим преди теб в живота си на простосмъртни българи; започнах я кажи-речи в часа на раждането ти: седми срещу осми октомври 1994, като вчера да беше... Цели осем години я пиша, и сега си мисля саможиво, че някой ден, като пораснеш, няма да е зле да я попрелистиш оттук-оттам; а пък можеш и да се усетиш поне две пръстчета по-височка, когато узнаеш, че не сме толкова лоши, толкова глупави и посредствени ние, българите от твоите два рода. 

А пък аз съм откъм майчиния ти род, Невенче, която повтаряш името на друга една Невена, която Невена ми е сред ориентирите с кротостта и духовната си сила в дни на изпитания, но и с човешката си уязвимост в този наш единствен и неповторим живот.

  17 oct. 2002

  "Когато Петър влизаше, Корнилий го срещна, падна пред нозете му и му се поклони. А Петър го подигна и му каза: Стани! И аз съм човек! Когато влиза при очакващите го мнозина, роднини и близки приятели на същия този Корнилий, стотник от Италийския полк в областта Кесария, Петър добавя: Бог ми яви да не смятам никой човек мръсен или нечист. И после, вече беседвайки: Бог не гледа на лице".* В моменти на униние и разочарование трябва да си припомням това: да не смятам никой човек за мръсен" и да не гледам и да съдя хората според както изглеждат, или ми се представят по лице. Понеже същността у човека е и нежна, и уязвима, и когато е наранен, то значи, когато прокървява душата му, хълца, размазва сълзи, страхува се да не го усетят слаб, пък той наистина е слаб в момента – и тогава настръхва, груби думи изрича, нахвърля се да кълне и хапе, с думи като с куршуми да те бие. Глупаво е да приемам остротите му насериозно; но ще продължа да го предизвиквам, да го разкървявам, Боже мой, за да изгребе, да изплиска от себе си всичката си гной, отрова, душевна нечистотия от дън душата. Какво, че я плискал насрещу ми! Това го искам, за да изтече нечистотията. И в същото време ще си мисля, като го чакам да се умори от бесове, да се изразходва: Ах, дано не ми разпилее на късове, само да не побеснее съвсем, та да може накрая да се побера сам в кожата си.

 Постъпвам така понякога с най-наглите от онези, които са ми пратили за ученици, с онези измежду тях, които са невъздържани, без усет за скритите хармонии у себе си, крайно честолюбиви, груби, зли. Отминала бурята. Разбират, че не съм отстъпил, не са постигнали нищо с мен. И тогава ги виждам озадачени, учудени, а очите им питат: този защо ни гледа с такава кротост! И вече не ехидничат, идат разколебани, заничат какво върша, как го върша; чудно им е що не съм им се ядосал, не съм се разкрещял.
Вчера тъй ми се разкрещя една дванайсетокласничка (Пенка от ХІІ-а), че съм й писал тройка на писмената работа – та ми провали учебния час. Не предадох урока, както е по учебния ми план за деня, а защо да съжалявам! Стигна дотам, че стана противна и на съучениците си. Усетих я по особен начин мила и ми влезе в сърцето, когато цяла зачервена, извън кожа от ярост рече: "И не ми казвайте, че съм ви симпатична!"

  Преди години същата коконка ме беше напсувала в часа по литература; после идва да ми се извинява, след време неведнъж е споменавала: не иска да изпуска учебните часове по български и литература. Напомня ми жребче, което хапе юздата и с копитца къчове хвърля. От такива люти жребчета подир време излизат най-разкошните млади момци и момичета. Такъв неспокоен в живота няма да остави друг да го води за носа.
Разгневи ми се, и какво! – и това е част от работата ми, може би най-тънката, но и най-чаровната част, когато се създава доверието между учител и ученик. Изкушават ме да ги съдя, а не бива да съдя, трябва да направиш нещо простичко – известно усилие да ги приема такива, каквито ми се явяват, даскале.

  21 oct. 2002

 Homo scribens*** да озаглавя цялата тази книга: с латинските си букви заглавието да внушава, че тук става дума за отнасящо се не толкова до българските наши домашни национални истории, а за неща, отнасящи се до християнския ни свят и християнския ни рефлекс към човека и света.

  Иде ми наум дребната фигурка на египетския писар (чиновник) на някой си фараон. Защото не Фараонът, простосмъртният писар (митарят, записващ теглото на стоката) живо ме интересува. Последната част на книгата трябва да носи надслова "Окото на гарвана" с текст, който обяснява защо тази птица се явява символ на мъдростта.****

Имам претенцията, че гледната ми точка, записващото ми свръх-аз е много отвисоко вгледано в живота наоколо. Ароматът на книгата би трябвало да се получава именно от човешката ми безличност в материалния свят и простосмъртието ми на преходен, простичко казано, един от множеството, и... високата – уравновесена, доколкото ми е възможно да съм смирен – гледна точка за оценки. В този смисъл България с цялата си трагична История и хаотичното настояще, в плен на глупави и алчни чиновници и политици по върховете на държавата е оста, пъпната връв на тези записки; антената е забита в Древнотракийска пръст на дълбочина над осем хилядолетия... Дали имам право да се вглеждам толкова самоуверено, ми е проблемът.

  5 noe. 2002 

 "...И само малцина разбират пълната, абсолютната несъвместимост между партия и изкуство, партия и култура. (...) Когато партията тържествува, няма изкуство. И когато изкуството тържествува, няма партия.*****

    22 noe. 2002

  Това, което пиша за нас, българите в България, мисля си, се отнася до всяка нация по света. Навсякъде лицемерието, алчността, злото и подлостта се явяват гримирани с привидни достойнства, навсякъде по света истинското е принудено да се сблъсква със зидове от неприязън, с дебели турски дувари от пренебрежение и назидателност. Всяка власт обособява тлъста паша за хрантутниците, които да я прославят. Пак така старателно и неизменно всяка власт рано или късно строи тъмни и влажни подземия за крилете на духа. И то се повтаря две от хилядолетия. По-точно казано: от времето, което разумът може да обхване без особено усилие на фантазията, т.е. двете хиляди години, до залеза на стръмно спускаща се към края си цинична днешна цивилизация.

   Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 6 fev. 2024

Илюстрации:
- 1937. Къпещи се в Марица край Пловдив.
- Седящ писар, египетска статуя в Лувъра. 

___
* Никола Вапцаров (1909-1943), из стих. "Вяра".
** Библията, Деяния, из гл. 10.
*** От лат.: "пишещият човек", или по-точно - "записващият".
**** Ирма Димитрова, из "Литературен вестник", стр. 6, 29.03.1993 г.: "Гарванът е птица-медиум между света на живите и света на мъртвите... Гарванът е вестител и пратеник на Смъртта, но и говорител на Истината - тъй като не е обвързан с фалша и маскировката на Отсамното".
***** Георги Марков, из есето "Вечният и неизбежен конфликт". Бел.м., tisss.