ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1642.)

   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1642.)

  Светът е сцена и ние сме актьори на сцената: влизаме-излизаме и за своето време всеки играе разни роли. – "Хамлет", Уилям Шекспир (1564-1616)

  9 apr. 1990

О, СВОБОДА!*

По форумите, по площадите
плиска словесна вода.
Дори доносникът реве: 

– Свобода-Свобода!
Зад микрофона –
разперило криле
виждам едно университетско ченге*.

Боже мой,
какво става
в тази наша държава,
от всеки ъгъл
с нов образ
бившият доносник се появява!

Не разбира колко е скъп
онзи образ на предателя тъп
и слухтящото в мрака лице,
пишещо доноси с потни ръце –
тъй незрим и незабравим,
на всяка престъпна власт необходим!

А над масата
в нашата кухничка бедна
мъждука надеждата наша последна,
И макар тарикатът да ни убеждава,
че за свободата дори живота си дава,
кръвта,
кариерата,
сетните сили,
паричките в банките,
привилегиите мили,
виси като нож над овча глава:
"За какво му е власт при това?"

"Свобода! Свобода!" – там скандира тълпата
и не знае, че не се дарява Свободата,
че удушвачът зад фалшиви образи дебне
да съсипе надеждата наша последна,
да я смачка с думи обидни и зли,
да ни се подиграе,
както само той умее,
както само той знае.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited оn 17 sep. 2024

___
* Янко Дунев Янев** долу в мензата на Софийския университет около един обяд през пролетта на 1969 г. ме агитираше да му предам собственоръчно написано заявление, плюс автобиография, собственоръчно написана и три снимки като за паспорт, за да ме направят информатор на Държавна сигурност, като срещу 80 лв. месечно (колкото през 1969 г. бе месечната заплата на баща ми, мебелист VII разряд в пловдивското мебелно предприятие "Напредък", за да му предавам седмично поне по страничка за състуденти и преподаватели, които разказват вицове за Партията БКП и другаря Тодор Живков, по празници да следя и записвам кой от познати и приятели ходи на черква да пали свещи пред иконите. В еуфоричните дни непосредствено след "славния" Десети ноември 1989 г. същият този чешит Янко Дунев, разперил ръцете като планински орел пред микрофон от Парадното стълбище на Народното събрание агитираше българите колко прекрасен за нас, е чудесният американски План Ран-Ът, после основа партия, стана й лидер и по единствената ни национална телевизия над две години въртяха документален филм за несретния му живот на активен борец с комунизма, защитник на свободата, за правото на човека да живее по съвест.

** Вж. в. "Демократическо знаме", бр. 1 от 19 май 1990 г. Стихотворението го написах непосредствено след излъчения на живо по единствената родна телевизия репортаж как някогашният университетски доносник агитира за Плана Ран-Ът иззад микрофоните пред Парадния вход на Народното събрание. И за да не остане съмнение за кого точно става дума, линк към вестник "Демократическо знаме: https://www.youtube.com/watch?v=y4NAYtPRSe4 , и още един линк: rg/wiki/%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE_%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD) към статия в уикипедия за дейността на този "изключителен българин",както му беше името докато бяхме състуденти в I курс по специалността Българска филология на Софийския университет учебната 1967-1968 г., след което въпросният Янко Дунев Янков няколко пъти си смени името и фамилията по специалността право и след това в политическата си кариера след Десето ноември.

Из уикипедия:

  На 24 декември 1984 г. Янко Янков е осъден на 12 години затвор при изключително строг режим, а през 1985 г. присъдата му е „коригирана“ на 6 г. и половина при същия строг режим. От разсекретени архиви на Българския филиал на КГБ днес е видно, че арестуването, осъждането и специалното му третиране в затвора са били обезпечени чрез провеждането на няколко строго секретни оперативни мероприятия, чиито кодови наименования са „Гадния“, „Дивия“, „Злобара“, „Твърдоглавия“, „Терорист“, "Дракон" и „Непокорник“.

  Две седмици след арестуването му Държавният департамент на САЩ излиза с доклад (прочетен на 6 юни 1984 г. по Радио "Свободна Европа"), в който името на Янко Янков е посочено като име на български гражданин, лишен от човешки права. Скоро след това правозащитната организация "Амнести Интернешънъл" го обявява за лице, намиращо се под нейна закрила.

  При пребиваването на Янко Янков в затвора международните правозащитни организации "Амнести Интернешънъл" и "Хелзинки Уоч“ го обявяват за Политически затворник №1 на България. "American Bar Association", "Lawyers Committee for Human Rights" и редица национални и международни правозащитни организации провеждат протестни акции срещу Българското правителство във връзка с противозаконното задържане и осъждане на Янко Янков. Радиостанциите "Свободна Европа", "Гласът на Америка" и "БиБиСи" излъчват предавания, посветени на дейността му и нечовешкото му третиране в затвора. Март 1989 г. шефът на Социалистическия интернационал Вили Бранд официално изнася пред конгреса на организацията ред факти за политическата и правозащитна дейност на Янко Янков и за специфичната система за репресиране, на която той е обект в българските затвори. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1641.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1641.)

  Светът е сцена и ние сме актьори на сцената: влизаме-излизаме и за своето време всеки играе разни роли. – "Хамлет", Уилям Шекспир (1564-1616)

  9 apr. 1990

УЧИЛИЩЕ*

Шумят и отшумяват ветрове.
Те разпиляват
на грижите световни пепелта.

Да стъкнем
огънче от старата жарава,
да се върнем
към детството като във стара къща...
Забравихме ли ключът й къде е скрит –
дали под изтривалката от стара черга
или под скърцащия праг?

Уви,
ръждясала е старата ключалка
и превърта мракът големи,
блеснали очи
от любопитство – 
какво ли там се крие!

Съкровища от мигове,
на купчинки, като ориз...
И там – учителят,
за всяко малко зрънце
подробно обяснява,
изпива чашата горчива,
горещи се,
чертае тебеширени реки от знания
и самота.

Самотен и до днеска той е:
след тридесет,
след петдесет,
след петстотин години.
И това е
най-страшната от всички самоти.

Сега сме поколение
от възрастни,
гора със здрави корени,
с корави клони,
и къщата на детството се е снишила –
потропва там с бастунче и разнася
по шепа жар за всякое сърце.

Учител на учители се чувствам.
И в тази глъчка на сърцата избуяли,
дочувам –
свирят тънко,
отшумяват
събития и хора,
ала гори пак огънчето:
че сме живи,
докато се учим,
докато сме ученици,
докато животът,
тази класна стая,
с могъща длан обгръща рамената
и ни говори...
А пък ний го слушаме
с по детски блеснали очи.

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 17 sep. 2024

Илюстрации:

- Едничкият университет в България.

- Животът, истинският университет.** 

–––

* Най-престижното българско висше училище.

** Пловдив на крайните махали от годините на соца. Ние, хлапаците от източното подножие на Джендем тепе през пролетта на 1959 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1640.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1640.)

  Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и за своето време всеки играе разни роли. – "Хамлет", Шекспир (1564-1616) 

   23 avg. 1998.

ЖЕСТОКИТЕ ОТКРОВЕНИЯ СЕ ИЗРИЧАТ С НАЙ-ОБИКНОВЕНИ ДУМИ

В памет на Данко, приживе малко известен поет на Добруджа

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ БАЛЧИК 

Дванайсет километра от Балчик
през орното разкаляно поле,
сред острови прорасъл ечемик
под гларуси с разперени криле.

Прибирамe ce... Слънцето едва
пробива и ръми досадно дъжд.
В небесната вечерна синева
светкавица се стрелне изведнъж.

Блести красиво мокрият асфалт.
Говорим пак за вино и жени,
за някой старец, Богу дух предал
в онез печални февруарски дни.

Край нас нарядко гуми просвистят.
Шофьорът бодро махне, дава знак 

да ни откара чак накрай света
отнесени в припадащия мрак.

И ние все отказваме. Вървим,
докато Гурково току пред нас
изникне из мъгла от светлинки –
Животът се смалява като фас.

   Плажът под село Топола край Балчик, 1984 г.

  Върху екрана на компютъра – текст по skype:
    – Простички и странни стихове. 
    – Защо са ти странни?
    – Кажи кое в тях е общото, тогава ще ти кажа защо ги смятам странни.

– Страхът
е липса
на опорна точка,
в която чувстваш
тежестта си,
отвоювана от времето.
Страхът
е липса
на посоката "нагоре"
и има само 
"тук" и "долу".
Но най-вече
страхът
е липса
на любов.

  Общото в тях е авторът. Единият текст – "Влакът", е ясен. Картините са от филми на велики двама режисьори, Фелини и Антониони. Останалите фрагменти отразяват позната българска действителност.

  – В университета факултативно два семестъра следвах курс по Основи на киноизкуството: първо при възпълничкия общителен Васил Д. Кацев, после при речовития Александър Александров, който в онези години (ок. 1967-1970) водеше всеки четвъртък лектория на тема "Великите филмови режисьори" в салона на софийското кино "Култура".
   – И? 
   – Стихотворението е сентенция. А ми се ще да усетя тръпка, чувство, макар едва-едва загатнато. Жената или момичето, което е във влака като образ, не си уплътнила – да ме разчувства, да ме извади от състоянието на безразличен четящ? Ценя поезия, в която чувството се промъква като крадец в полумрака.

   – Явно не четеш какво пиша. Текстовете по-горе не са мои, и не съм ги писала аз. Ти защо си мислиш, че има жена, която...?

   – Тъй го видях. Жената от влака държи да си пие кафенцето всеки ден по едно и също време, а пък влакът носи спомени от миналите дни. И аз харесвам Антониони и Фелини, и режисьорите от френската Нова вълна, а нещо ново защо тук не откривам? Не е просто реплика, а увереност, че кинематографичният език ми е известен и значи, сме приели посланията на режисьора или актьорите. Къде е оригиналното? В едно – смятам, съм съгласен с теб: че най-жестоките откровения се изричат с най-тривиални, обикновени на вид думи, при това без гръмогласие, без театрална поза.

   – Не си чел внимателно. Жената пие чай, а текстът е свързан с техните филми; то е нещо като "да си спомним за тях по техния начин", а техният начин не е повърхност, а многопластовост разнообразна, хем и с толкова чувства, мисли, настроения, че... Но е глупаво да обяснявам с думи света на тези двамата. Който е гледал филмите им, няма да си задава въпроси, ще преживее нещо познато чрез текста... И какво имаш предвид с израза "жестоки откровения"? Къде са те?

   – Ето що пуснах този текст да се чете*. Там е отговорът за "жестоките откровения".
   – Сигурно съм тъпа, но в спомена ти за разходката с приятел вечерно време преди години не забелязах нищо жестоко. А състав "Пинк Флойд" са жестоки, наистина! Хайде, светни ме за откровенията!

   – Този приятел днес лежи в яко занемареното гробище на село Гурково край Балчик. Издъхнал внезапно в 38-та си година, смятан е и за един от най-драматичните поети на Добруджа. На негово име, доколкото знам, е обявена ежегодна литературна награда за поезия. Жестокото е, че няма в това посветено на паметта му стихотворение нимби, фанфарна музика, а животът величествено и просто се изнизва покрай завръщащите се.

 – Защо са ти всички тези неща: фанфари, нимби, останалите аксесоари? Те не определят величината на нещата.
 – Харесваме Емили Дикинсън, нали?
 – Аха.
 – Е, какъв ни е тогава проблемът! И аз разсъждавам като теб.
 – Не съвсем. Щом смяташ, че е жестоко да не те оценят приживе.
 – Жестокото е, че всички тези наши днешни оценки са вятър работа.
 – Времето е истински оценител. Хората не могат да преценяват, защото нямат поглед върху нещата, те са вътре в нещата, а поглед се придобива след години, т.е. стойностното оцелява.

 – Че съществените неща са простичките, като да речем, завръщането с приятел в кишавия февруарски следобяд, когато преди мижаво заспало добруджанско село си усетил тръпката до каква степен всички днес сме преходни. Нали?! Хайде, не настръхвай, Лъвице!

  – Онова, което остава след човека, след като мине в друго измерение, е изживяното с цялостното му същество, единство на дух, душа, сърце; то се проявява и в следващия му живот, някои му викат deja vu. Че откъде-накъде ще се сърдя!
 – Мнозина знаят стиховете на Данко, който приживе беше пренебрегван почти до смъртта. После се появиха изневиделица Великите оценители и тогава се оказа, че обикновените, уж твърде отдалечени от поезията най-обикновените му съселяни вече са го оценили много преди Нафуканите големи ценители. Това е подводната част на айсберга, невидимата част.

 – Когато казва нещо на другите човеци, човек го казва тъкмо на тях, а не на някакви "оценители". Обратното е суета.
 – Точно! И в същото време знам, че съм суетен.
 – Голямо откритие! Че нали си мъж!!!
 – Затова споменах госпожица Емили Дикинсън.**
 – Не схващам. При нея няма суета.

(1830-1886)

 – Между другото, съм силно пристрастен, и всъщност в обикновеността укротявам егоизма си. Да, бе! Ще кажеш: "Няма суета у Емили Дикинсън". Има, разбира се. 
 – Пристрастен или пристрастен?
 – Ударението върху "а".
 – О, не казвам нищо такова! Всеки ден наблюдавам с интерес... 
 – Себе си наблюдаваш с интерес може би? И това е Плачът на Йеремия, който протестира срещу Бог, че Господ не забелязва усилията Еремиеви да живее със съвестта си, с истината, да следва Десетте Божи заповеди. Та пак за Смирението говорим.

– О не, лишена съм от таквиз ми ти неща! Нито суета, нито амбиции, нито желание за достигане нещо в живота, както мило се изразяват глупаците. Наблюдавам хората и се питам какво ги кара да се държат тъй или иначе, да говорят по предизвикателен начин, с кресливия апломб на всезнаещи. Интересно е.
– Да смятам, тоест, че си доволна от себе си!?
– Хич даже! Не ме вълнуват повечето неща как изглеждали отвън; гледам навътре, защото има работа да се върши там, ама поради вроден мързел не я върша...

– Типично за Лъвица. Някой паж ще дотърчи да ни подреди нещата в тих  някой слънчев ден, да се надяваме!
– Кое е типичното, пажът ли е типичен! Че Лъвовете нямаше да са тогава лъвове, а пажовете... Няма страшно, никой не ми е вършил работата през досегашния ми живот. Пак аз ще си я свърша – илюстрация на виждането ми за нещата.

    ЗАПОЧНИ ОТ СЕБЕ СИ

    Думите, които ще прочетете по-долу, са изписани върху надгробната плоча на англикански епископ в криптата на Уестминстърското абатство:

    Когато бях млад и свободен, и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света. 

    Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живеех. Но и тя изглеждаше непоклатима.

    В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-ближните ми, но уви, те не искаха и да чуят.

    Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: Ако най-напред бях променил себе си, тогава - чрез моя собствен пример, щях да променя семейството си. Вдъхновен и насърчен от моите ближни, може би щях да направя и страната си по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света. Анонимен автор

   – Имам си мой лаф: "Фактът, че съм жив при този хаос от тъпанари и идиоти наоколо, вече е доказателство за успех". Пасторът нищо особено не казва. Голямо откритие, няма що! – че светът се подреждал отвътре-навън, а не обратно! Ето моето приказно царство от детските ми години – избата на улица "Ниш" № 4 в Пловдив, да видиш от каква ниска позиция гледам заможните глупаци с оченцата на хлапето, дето още живее у мен.

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 14 sep. 2024

Илюстрации:

- Учител на 23 г. с 16-годишните ми ученици от Гурково.

- Царството на ранните ми детски войни и вълшебства.

––––

* Стихотворението "Завръщане от Балчик". 

** https://oshte.bg/oshte_poll/%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%B4%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%B4%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D1%81%D1%8A%D0%BD/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1639.)

 

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1639.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Шекспир (1564-1616) 

   23 avg. 1998.

DEJA VU*

  Радио Free Europe. Но това вече не е онази креслива "Свободна Европа" от Тодор-Живковото управление, разчитаща на първосигналните реакции, на простодушието на аудиторията, а нещо интелигентно, което на втори план измества престижните за мен радиопредавания на английската BBC**. Ала защо все пак понякога ме вдига на бунт екипът им, който води емисиите на български език? Дразни ме назидателният ви и самоуверен тон, дами и господа от Българската секция. Искам да ми влезете в положение, да не ме почуквате с нокът по челото, да не забравяте, че материалната криза и нравственият упадък тук изострят и без това нараненото ми честолюбие на българин. Искам да сте ми съмишленици, но не настойници – все пак става дума за моята, за нашата участ на граждани в отечеството. Защото всички ние сме де факто стопанинът, нали на стопанин не се говори назидателно като с перекенде и аргатин! Защо тогава долавям обертонове в гласове, които ми натякват: Ти си нищият тъпак за цивилизования свят, ти си едно нищо, затънало в собствените си фекалии!

  Не, не съм изгубен... Знам кой съм, знам чий съм, нужни са ми не демонстрации на уважение, а самото уважение: да не долавям изпод гланца на добре подредените ви коментари самочувствието на чуждия храненик, отлично възпитан, чудесно поставен в пространството, точно когато аз, гражданинът, място не мога да си намеря в моята България. Разбирам, че понякога и аз, като слушателят, който ви се обажда in live по телефона и чат-пат го допускате да се чуе в ефир, и аз вероятно да ставам досаден с приказките си, но много моля, не ме прекъсвайте и не ме надвиквайте, не ми ковете гвоздеи върху челото! Самият аз, българин по участ, не стоя добре в собствения си двор, навалили са ме мародери и лицемери, но повярвайте в мен – защото и вие сте българи все пак; приемете за нещо нормално, че можем и да се разминаваме нейде в оценките или мнението, и пак да си съхраним уважението. Интелигентно изнервени и напористи – да, но нека повече зад фасадата на възпитания западен колежанин да не откривам патетичен вой, а човешкото ви вълнение, и не недомлъвките ви, защо не и отстъпление от предварително вече заетата от вас позиция. Поради что толкова се притеснявате да отстъпите, да приемете, че може да има и други мнения! Нали това е разговор, диалог между цивилизовани граждани на нашата Европа, които дори преди светата Истина си дължат един-другиму уважение, като родени от една вяра? 

  Обажда ви се шейсетгодишна женица и ви съобщава в друго, искрящо от чудното самочувствие на водещия Асен Сираков*** съботно предаване, че по време на соца работникът можел да почива в санаториум или във ведомствената станция из най-хубавите кътчета на страната, че със заплата от 200 (двеста) лева "живкови" можел да планира и осъществи екскурзия до близката соц. чужбина. А онзи хубав човек от студиото я прекъсва в ефир: "Аха-а! И как ви пуснаха да излезете от България?" Тя казва, че работи в кафене срещу 60 хиляди лева**** месечна заплата, сочи ви къде е кафенето, кани водещия да иде да се увери, ако не вярва, и той пак по отработения маниер: "Как! Шейсет хиляди само? Не е вярно, аз детайлно познавам този бизнес". Че що за диалог е то! Нима подобни възпитани, добре отмерени гласове не могат да са нещо друго освен грандомания в стила ви на разговаряне! Харесвам ерудицията, професионализма ви, но как да открия у вас съчувствие към лутащия се обезверен обикновен българин? Нима ви липсва известна скромност, усещане, че каквито и да сте, колкото и да сте се издигнали в кариерата и в личния си живот, ще си останете деца на този мачкан народ? Да, образовани и талантливи, но в никакъв случай няма как да ви приема за по-горе от унижения у дома си беден съсед зад панела.

  Боричкат се да се издокарат дисиденти, по-дисиденти спрямо соца; толкова са ми странни – и самоувереният д-р Константин Тренчев (1955), и изнервеният професор Михаил Неделчев (1942), и уж уравновесената в скромността си поетеса и писателка г-жа Блага Димитрова (1922-2003). Особено симпатичен ми е бъбрещият с апломб на световен гений г-н Петър Манолов (1939-2016), когото лично познавам и който ми е изпращал поздрави по общи наши приятели тук, в Пловдив. Човешка е слабостта да се правят на велики, но за какъв ли дявол им е, питам се, толкова да се стремят към определението дисидент*****, което между другото, в превод на български означава вероотстъпник, разколник, родоотстъпник, който по някаква там причина е нарушил поети ангажименти, провалил е сключения договор. Значителна част от обявилите се за дисиденти харно си поминуваха през соца, както биха си поминували и при всяко друго управление, при всяка друга власт. Такъв тип персона при монархията е първи царедворец, при диктатурата – пръв душеприказчик на деспота, при демокрацията – обаятелен агитатор, вестникар, поет от трибуната и площада, анализатор в студиото.

  Струва ли си трудът, ако наистина имаш самочувствието, че си се отстоявал като позиция някога! Ами че "дисидент" е табела, някакъв особен вид индулгенция, като пластмасовите и щамповани тенекиени табелки "Образцов дом" по дворните врати на село и в бетонната панелка при соца. Що се излагат и сами си подбиват цената?! Приживе Васил Иванов Кунчев от Карлово никъде не съм чул да се е тупкал в гърди; затрупано е от пепелта и похвалите, но го зная – отричали са го и между нашите най-буйни борци за правда и свобода, явно или прикрито му пречели, заплашвали и със саморазправа будни характери като Анастас п. Хинов, например. Народът обаче не се излъгал в преценката, че Карловският сирак е личност, несъответна по мащабите си за нашия битов манталитет, грапава личност, но само не и кукла. Днешните нашенски пишман лидери сами си нахлузват нимбата, ореола като модерен каскет, пришиват си херувимски крилца. За един и двама ли от пишман политиците ни днес документални репортажи се завъртяха след "славния им Десети ноември", осъвременена версия на "Човек от народа" или "Другарят Янко" – оптимистичната кантата за несъществуващи подвизи и страдания на партийния светец Тодор Живков. Нищо ново под слънцето! 
 

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 12 sep. 2024

Илюстрации:
- Балони, вентилатори, преживяно през соца.

- Еуфория от онези митинги след 10.XI.1989.

___
* Усещане, че изживяваш една и съща ситуация за втори път (вж. English-bulgarian dictionary, ІІ изд. на GABEROFF, стр. 283).
** British Broadcasting Corporation (BBC), Британската радиоразпръсквателна корпорация е радио- и телевизионен комплекс, създаден през 1922 г. 

*** Асен Сираков (1952), вж.   

Асен Сираков (1952)

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%81%D0%B5%D0%BD_%D0%A1%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB)

**** 60 лв., отнася се за 1998 г., когато е писан текстът.
***** (лат. dissidens, -entis "несъгласяващ се") 1. Вероотстъпник, разколник. 2. прен. Родоотстъпник (Речник на чуждите думи, стр. 214), вж. усърдието да си съставят списък на дисидентите в България по подобие на т.нар. Активни борци против фашизма и капитализма в годините на соца: 
https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1638.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1638.)

  Нямаме нищо друго освен любов на земята./ Не допускай да ни обгърне студът!/ Много далеч все още/, и без значение къде/, покажи ни, че те има/. След много време, в края на една гора/ – в гората на спомените/, появи се неочаквана/. Хвани ни за ръка/! И ни спаси. – Жак Превер (1900-1977)

  6 apr. 2011

ЕФИМЕРИЙ*

Свърши кафето в кутията, свърши ми чаят,

цигарите – и те на привършване, редеят,

Октомври изнизва се, животът – също, скучая,

оттук-насетне как ли ще е... нямам идея.

Две-три мечти ми се търкалят захвърлени,

паяжини красиво обрамчват прозореца –

иде ми да се грабна и заедно с мъртвите,

да се запилея и аз нейде из Космоса.**

Отсъствието едва ли ще се забележи –

младостта е весела, празнична, шумна!

Навестиха ме тези дни внезапно копнежи

и любовта ти... Ах, Сладко мое безумие!

Пловдив – европейска столица на културата

Plovdiv, edited on 11 sep. 2024

–––

* Жаргон. От църк. речник: Свещеник, комуто е ред да е дежурен за ежедневно служение през седмицата.

 ** След като мислещите българи се запиляха по чужбините, а тук останаха отродници и бивши доносници на Държавна сигурност да ни мътят главите с личните си драми, все някой трябва да се заеме с духовните работи на България. Бел.м., tisss.