ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1596.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1596.)

  Решат ли да унищожат човек (или поколение на цяла нация), първом му натрапват модел за дивашко невежество, като му отнемат възможността и умението да мечтае. Погледайте националните телевизии и сами преценете случайни ли са разкривените образи на успеха, нахлули през телевизора в дома ви. – Аноним (1947)

  28-29 sep. 2002

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1.) 

   Занимания с речника за чуждите думи в българския език. Концепция (лат. conceptio) – 1. Система от възгледи. 2. Идея, замисъл на творба на изкуството. 3. Документ на централизирано планиране. Концепт от лат. conceptus, мисъл. "Концептуално" – няма такава дума във френския, в английския conceptual ще рече: "отнасящ се до понятие". Предизвика ме настойчивостта у Емил Калъчев да обсъждаме книгата му "Прощално за времето на самотата", дадена за набор кажи-речи на рождения му ден през август преди доста години в пловдивското издателство, та седнах да я чета под лупа още веднъж двайсет години (в 2002) след отпечването й. Предизвика ме, като отчитам правото му да е пристрастен точно към този роман (по-скоро – новела*), който се явява равносметка на три поколения българи, които възприемаха комунизма от възможно по-романтичната му страна и като връх на нравствеността.

    Някои книги узряват в течение на десетилетия след написването. Това е ферментация, предусещане за преобръщане на пластове, предчувствие за зараждащи се земетръсни зони след период на привидно спокойствие, на рутина и уседналост. Общественият климат в България през 1982 г., около година, след като ме бяха уволнили от пловдивския ни младежки вестник, завоня на екарисаж не само Червениятплощад в Пловдив**; в прав текст казано, на екарисаж засмърдя цяла България, когато към съседна Турция се заточиха изселническите колони на носещи арабски имена граждани на Народната република.

    Предполагам какво изкушило Емил Калъчев да възкресява мечтата на онези, които назовавахме "истинските комунисти" и върху чиято кръв и идеализъм властваха след 1945 г. "партайците", както ги наричахме, т.е. нагаждачите, онези алчни, вечни парвенюта на всяка власт, лицемерите, надменните, безскрупулните, градски шмекери, селските тарикати. Днес, като поотшумяха и опротивяха вълните на кресливия антикомунизъм по медии и площади (пак си беше комунизъм, макар с обратен знак), видя се, че "сини" и "червени" са два взвода от армия богопомазани праведници, парвенюта, възползвали се от всяка власт, щом е власт. Проумяхме този  Театър на сламените кукли. И дойде ред, според мен, новелата на Емил да бъде четена за скрито дори за автора й послание. Защото е обръщане към пра-основата, към пространства на духа, чиято енергия се просмуква към нас далеч преди Маркс, преди да се появи на бял свят "Комунистическият манифест" от 1848 г.

  Виждам как авторът на новелата сам себе си оспорва, оспорва своята увереност. Логически сюжетът и образите му внушават друго – не сляпа преданост към идеята, а респект към човечността, към усилието човек да опровергае фанатизма във всичките му красиви за повърхностния разум форми и цветове. Накратко, вярващият се е изправил срещу вроденото си човеколюбие. То е версия на библейския Йеремия, разтерзан, разколебан във вярата си злочест Йеремия срещу верноподанния предишен Йеремия. Не мисля, че новелата защитава болшевизма, който у нас продължават да наричат комунизъм. Смятам, че – и това е парадоксалното! – е изтънчена критика, отрицание на умозрителните теории за щастието, за смисъла на живота, за умението да се живее уравновесено, и все пак страстно. Тъй че книгата има дълбок философски смисъл. Особено предвид това, което ни се случва със срива на Държавата днес. 

   Виждам как авторът на новелата сам себе си оспорва, оспорва своята увереност. Логически сюжетът и образите му внушават друго – не сляпа преданост към идеята, а респект към човечността, към усилието човек да опровергае фанатизма във всичките му красиви за повърхностния разум форми и цветове. Накратко, вярващият се е изправил срещу вроденото си човеколюбие. То е версия на библейския Йеремия, разтерзан, разколебан във вярата си злочест Йеремия срещу верноподанния предишен Йеремия. Не мисля, че новелата защитава болшевизма, който у нас продължават да наричат комунизъм. Смятам, че – и това е парадоксалното! – е изтънчена критика, отрицание на умозрителните теории за щастието и за смисъла на живота, за умението да се живее уравновесено, и все пак страстно.

  Така че книгата има и по-дълбок философски смисъл. Особено предвид онова, което се случва днес, в края на 2018 г., с нацията и управляващите ни, предвид участта не на милионера г-н Росен Плевнелиев или който и да е друга рожба мамина свидна на баща си, заемащия висок пост в окръга, а предвид участта на редовия гражданин на онази България и.. на света.  

Ив Монтан (1921-1991) в Москва.***

  Елегично е заглавието – навява възпоминание за шансона "Les feuilles mortes" (Мъртви листа) на френския актьор и певец от средата на века Ив Монтан. Печална е и атмосферата в новелата на приятеля Емил Калъчев, която всъщност е психологически разказ за нашите български спомени от близкото минало и сегашните ни илюзии относно бъдещето, за случилото се на Европейския континент и по света в последните петдесет-шестдесет години. Втората световна война, касапницата, милиони трупове в руските степи, болшевизмът, поетът-семинарист Сталин (1878-1953), фанатиците, фашистите и Мусолини (1883-1945), нацистите на Хитлер (1889-1945), както върви хронологично Чумата на века, са само фон, отблясъци от гигантски сблъсък, ехо иззад планините. Било е и е отминало, настанала е Есента на трезвите равносметки: какво сме научили, как да се живее оттук нататък, в какво да вярваме. Защото в безверие се вегетира, не се живее!

  Емблема на завръщането към нравствеността е Павлов, идеализиран от автора, пък и името му напомня за Павел, принадлежащия на Павел, на ап. Павел може би. Дали това последното авторът го е имал на ум? Мисля си.

  Двама пътуващи – младичък репортер, де факто разказвачът, аз-героят, и преживелият голямата война, масивно-тромавият Благов**** – участник в антифашистката съпротива, фактор в "строителството на новия живот". Ученикът и Учителят се оказват във фоайе на северен хотел. Зад стъклата прехвърча лепкав сняг, очертава се скучна вечер далече от България, но в мечтания за очарован от СССР млад българин, и то в Москва.

    Навън се случват хиляди важни събития; оказва се, че в съзнанието си човек пренася със себе си далеч по-интересен свят. Така започва книгата: от кратко съобщение, сбутано в ъгълче на днешния вестник. Някой пуснал обява, че издирва, нуждае се от... Павлов. Бегли сведения кой е Павлов, а сетне пред нас се завихря низ от възпоминания. Началото е вик на давещ се в океана от рутина, мъртвило и скука. Това ме изненадва, увлича ме да чета. Тъй де, нали в онези 1981-1982 г. всичко тук изглеждаше да е наред, какъв е този вик?

  Разказаното, в подтекста си, носи патетика; по-съгласен щях да съм, ако патетичното не го задава авторът, а се появи в моите си лични представи на размишляващ читател. Умишленото нагнетяване на градусите е похват в публицистичния стил. Ех, що пък, не аз я пиша тази новела с претенции за роман! Авторът така преценил, обаче новелата му е факт и ме изкушава да доразвия важна за днес тема, понеже ме "хваща" за съучастник.

  От днешна гледна точка нещата, послужили за идея на Емил Калъчев, не издържат партийно (от позиция на възгледите им) тълкувание. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов" в суровата зима на 1942-1943 г., която е исторически факт, е предначертана в уютните канцеларии на Москва от най-високопоставени партийни чиновници, именно там.

 1944 г. Хора от антифашисткия партизански отряд "Антон Иванов", преди да ги екзекутират. Пред тях – отрязаните глави на умъртвените от изверга Леваневски, който следвал изнемощелите в дълбокия сняг в местността Сухото дере в Родопите. Вж. https://epicenter.bg/article/archive/43264/11/33

  Не обвинявам, това ми е личното мнение: страшно е, като си представя между какви челюсти са се напъхали с доверчивостта, с чистосърдечната си вяра в Голямата красива химера възторжените наши млади, неопитни в сложния покер с огромни залози между империите на света романтични наивници. Поучителното, а и любопитното, е как тук са противопоставени умозрителната предубеденост и вроденото човеколюбие. Зад силуета на размишляващия Павлов се очертава библейската фигура на Строителя на Христовата черква. Не съм религиозен, но донякъде все пак умея да чета отвъд думите. Злото, фанатизмът обича да ни се представя с разни лица: ту с образ на Сократ, ту образ на сплетени в кълбо змии или изкусителна кокетка "terro-22" ****.

  Трансформацията на някогашните 17-годишни наивници Пайо и Зарко, които в тревожната пловдивска нощ с карабина на пост охраняват т.нар. "Народна власт", преобразяването им от съмишленици в непримирими антагонисти е от редицата противостояния между Добро и Зло. Двамата са възпитавани в духа на комунизма, излезли от беднотията, фактически синове на Новата власт. Ала защо от един момент нататък се оказват един срещу друг? Какво ги е разделило!

  "Не теренът трябва да се пригоди към проекта, а проектът към терена" – настоява инженерът-строител Пайо Дамянов. Иззад масивното шефско бюро на партиен властник някогашното приятелче от 1945 г., преобразило се в могъщ партиен княз – инж. Зарко Вергилов, нарежда: "Нямаш никакви шансове. Решението за строителство е в ход, и само глупак като теб може да си въобрази, че ще спре машината". 

  Задвижат ли се лостовете, огромните маховици на партийния апарат в могъщата тоталитарна държава, те човешки кости и съвест трошат, цели племена, цели прослойки превръщат в множество озлобени наивници.

  Строи се язовирна стена – нещо красиво, изящно като идея; основата, върху която обаче е стъпила стената, е податлива и няма да издържи на натиска на действителността. Каква по-яка алегория за комунизма или за която и да е друга стройна умозрителна идея за нов световен ред! Лесно днес да се рече, а през 1981-1982 г. кой между нас можеше да си позволи намек за смърдящото блато от обучени манипулатори на Партията. 

  Дали Пайо – Павлов не е въплъщение на ап. Павел (в лексикалното му значение), има ли отношение този факт към човечността, която воюва с огромната машинария на фанатизма в онези години и в онази България? Силно е да се каже. Минава ми през ум: Ах, как доверчиво и като народ, наплашен до смърт и унижаван от властващите еничари, сме влезли в капаните на чуждоземна арогантност с високомерие на зъл месия! Дали подобна е причината снощи – на 28 септември, в София, пред храма на православието "Александър Невски" тълпа от нашенци да скандира три-четири часа "България – да! Да за НАТО!" Такава ли е националната ни орис? Лъгани, манипулирани от миражи? И забравяме, че по тракийските селища, сред тях и Филипи – моят роден Филипополис (Пловдив), шетал преди две хилядолетия ап. Павел? Важен факт за нас, българите, заради изкушения – заради струпеи на европейската християнска цивилизация. 

  Затруднява прочита мозаечната структура на новелата-роман. Писана по репортажен маниер, чете се трудно, а повече млади българи би трябвало да я преживеят като драма, искат ли да разберат онази част от съзнанието на предишните няколко поколения българи, оставащи в плен на утопията комунизъм.

  Сблъсъкът между непохватната мила човечност и пресметлива злостна манипулация ми напомня за философската основа на романа "La peste" (Чумата) на французина от селце край алжирския град Оран Албер Камю (1913-1960) с предупреждение за необходимост от трезвост и спокойствие в еуфорични времена с резки промени, за уязвимостта, но и за човешката устойчивост в дни на изпитания, погром и нравствена развала, каквото се случва с нацията ни последните трийсетина години.

  Множеството обикновено късно стига до прозрения. Прозрението никне, първом у самотници или у пътуващи от град на град отшелници, живеещи несретно, и затова с изострени сетива за голата Истина сред нагли Лъжи.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 23 uni 2024

Илюстрации:
- Емил Калъчев (1932-2013),нацията ни след войната. 
- Албер Камю (1913-1960), за катарзиса след войната.

__
* Новела – по-голям разказ с психологическо съдържание; роман – обширно повествование с многостранно изобразени типове на лит. герои, картини на бит и събития. Обхваща социални явления и характери в развитие.
** Пасаж от статията ми в "Комсомолска искра" от началото на май 1981 г. разгневила някого "отгоре" (Т.Живков мъмрил любимеца си И. Панев, първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, за пасаж в статията).
*** Столицата на Съветския съюз бе специално място за част от френските интелектуалци.

**** Ангел Грънчаров, който във форум "Литература" на популярния интернет-сайт all.bg се подвизаваше с близо 30 фалшиви аватара (до едно време ги броих), ми пращаше анонимно мили послания с образа и от името на красиво младо момиче.

***** Фамилното Благов подсеща за Димитър Благоев (1856-1924) – социалист, учителствал в пловдивската мъжка гимназия "Княз Александър І", където доскоро учеше внукът ми Борко. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1595.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1595.)

  Решат ли да унищожат човек (или поколение на цяла нация), първом му натрапват модел за дивашко невежество, като му отнемат възможността и умението да мечтае. Погледайте националните телевизии и сами преценете случайни ли са разкривените образи на успеха, нахлули през телевизора в дома ви. – Аноним (1947)

  21-26 sep. 2009

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.) 

  Печална роля отреждат на интелигента: да е придворен шут, лаладжия, палячо за разтуха на кралския двор от горди общественици, глуповато и пъстро пернато с педерастка брада катинарче или рачешки мустаци a la Салвадор Дали, с обичка на уше като швейцарска крава на тучна морава или с плитчица, привързана с парцалче, понякога с бръсната като белен картоф кратуна, или с папийонка черна на бели точици, а косичката, ако я има, мазана с гел, пригладена/рошава, интелигентният екземпляр може и да наподобява разплетена дамаджана за цвик. Важно е отдалече да личи, че в никакъв случай пред вас не е простосмъртен. Щом е интелектуалец, то ще рече умен, който се прави на глупак, разсъдлива твар, която пълзи край атлазените пантофки на Негово величество властника, реди остроти с вкус на канела в кафенцето. Остротите са брутални, от което нормален човек потръпва, докато просташката сган крещи: "Е-ей, нашето момче как му разказа играта, а! Хем как му го рече! Право в очите, а! Ура-а-а…"

   Медиите струват пари, твърде много пари. Ами у кого са парите? Вече е невъзможно от трибунката на многотиражка да се състезаваш с Медийния октопод. Та романтичният период, когато иззад отсрещния бряг на Дунава някой даскалски син извади на показ пред Европа и света непраните гащи, мухлясалите драперии на разсмърдяла се върху три континента Османска империя, това буди възторг у опърпаните, недояли, изпосталели хъшове, обнадеждава поруганите в отечеството си българи, да! Само че, приятели, попаднали във врявата на големите градове хъшове от дълбокия прованс на село, романтичният период отмина... Настройват ни едни против други неслучайно. Разделяй, владей! Девизът на Древния Рим, Велика Британия и Щатите днес е есенция за политическата агитка не само в България.

    
  От друга страна, уравновесеният тон между нас, зад който не смърди на лицемерие, отживелица ли е! Само който не работи, само той не бърка, не е ли ясно, че да приемем известното от хилядолетия: че за управляващия е естествено да греши, но и да търпи упрек, и това хич не е необикновено. Като грешим и се поправяме, по този начин израстваме. Защо тъй упорито назначените за говорители ментори в днешното обществено пространство настояват, че единствено с техните уста говори Истината? А това, което е истина за мен, за друг може и да не е; пък кой между нас е вечерял с Бог! 

  Чрез медиите Лицемерието се самопредлага и в човеколюбиви форми, във всеки случай по-хитри начини за манипулация от манипулациите на оприличавания от почитателите си на Стефан Стамболов, гл.ас. в АОНСУ (Академия за обществени науки и социално управление) г-н Иван Костов. Скулптор, усетил, че вече е фигура в общественото пространство, говори уравновесено, приказването му излъчва доброта, но как да му повярвам, когато реди лакърдии за ред и достойнство, за унижението, на което сме подложени, като граждани на държавата България! Не мога да му вярвам, понеже с юмрук посегна срещу дежурния полицай на служебния паркинг пред Софийската община. Най-странното след това геройство: Главният секретар на МВР в онези славни дни Бойко Борисов връчи на побойника един вид – компенсация за преживения стрес... боен патлак "Браунинг" с гравиран върху патлака поздравителен надпис*.

  Случва се при самозащита човек да излезе от кожа, да зашлеви идиота, но господинът не защитавал себе си, не защитавал таланта си; защитавал статута на недосегаема персона. Е, къде отиват сладките за ухо лакърдии!

  Велико е да бъдеш смирен. Всеки може да сбърка: бесовете, случва се да надделеят у теб понякога. Затова и по-велико е покаянието. Всъщност, покая ли се скулпторът? Искрено да се бе покаял, бихме го приели такъв, какъвто е. Но не, не заради изкуството му, а заради личността. Негова си работа. Майната му на Вежди! Срина ми се в представите като изваяна от влажен пясък симпатична скулптурка; влагата се изпари, остана оглозган от ветрове скелет на мерака да си гражданин, а не лицемер на каишка. 

  Нашите комплексирани интелигенти са си заслужили участта да стоят встрани от важните за нацията ни теми. Послушайте за какво и как един и друг се дърлят: кой е по-велик, кой е по-близо до народа, кой заслужил да бъде наречен "дисидент", и разбира се, да понесе както венче маргаритки нимба с титлата "демократ". О, Санта симплицитас! О, Суета на суетите!

  Всъщност, що ли е интелигент? В зората на грандиозния експеримент с "най-прогресивното и най-човеколюбиво учение на света" обожествявана девет десетилетия персона (Владимир Илич Ленин, 1870-1924) назовавал интелигенцията на Русия насекоми (инсекти), т.е. досада за Властта, която досада трябва да се държи изкъсо, да се гали по муцунката и шамаросва по кратунката, от време на време да й се дърпат юздите, да се прорежда и преподрежда. "Кекава интелигенция" бе в детството ми определението на три поколения партийни комисари на правдата. Представяха интелигента като дърдорко, изперкал от четенето на книжки, и чрез тази карикатура на многознайкото учеха младежта да обича "трудящите се маси", Българския народ. А интелигент е всеки мислещ нормален и обикновен, всеки опиращ се върху опита и разума си вътрешно подреден, уравновесен и независим човек, в каквото и поприще да се изявява. Нима не срещаме невежи, нагли с диплом за висше образование и гирлянд от научни титли. Циникът Иван Славков (1940-2011) в любимата му роля Шут на България, е академик.

  Истинската наша България, огромно множество без представителство в Народното събрание, в чуждите и в частните медии, без достъп до онази осветена сцена, понася кощунствата и наглостта на невежествената власт. Но в това множество простосмъртни е енергията – опитът и мъдростта на нацията. Ако управляващите придобият навик да се вслушват внимателно какво говори обикновеният човек, гражданин на Републиката, най-малкото управляващите персони не биха безобразничили тъй откровено. Другояче би възприемали сламените чучела, самонарекли се интелигенция, елит на нацията. Иначе, каква му е на лаладжията** грижата, освен да служи вярно на деспота и придворните с лакърдии колко обича и работи за народа!

  Краят на есето "За какво ли са умирали?" – тълкуващо "Случая Веселин Андреев" в Нови задочни репортажи за България***: "че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два епизода, отколкото да бъдеш честен и обикновен човек цял живот". Обяснявам си така и обичта към моя баща, дърводелеца-мебелист, мълчаливия, вглъбен в занаята си, доверчив, но неразбиращ политическата конюнктура, заради това странящ от всякаква обществена (разбирай, политическа) дейност. Изяснявал съм респекта си към моя Голям Малък човек в този "ключ". Оттам може би е съпротивата ми спрямо героически театрални пози, независимо кой и с каква идеална цел позира: дали е Йохан от едноименната поемка на 24-годишния Христо Смирненски (1898-1923), герой в "Стършел", роман на 33-годишната в 1897 г., кога пише книгата си, Етел Войнич (1864-1960) или автор на чудна идея.

  Животът е велик дар и трябва да се пази. В цитираната фраза на Георги Марков не ми се нрави думицата "евтин", стои тази дума във фразата му като оголен зъб, обезценява позицията на автора. Но мимоходом защо да не отдам дължимото на героизма? А може би бъркам? Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже кой ли не от човеците наоколо; важното все пак: че е яко лицемерие да се разхождаш в героическа поза, да вириш показалец към облаците, като редиш назидания и заразяваш с бесове. 

  Героите ги убиват. Затова не желая да съм герой за каквато и да е идея, нито призовавам другите да бъдат герои. Мисля, че е най-нормално да си честен и кротък дори и след като ти се е наложило да сториш нещо, което светът нарича "подвиг", и хората се тълпят наоколо да те прославят.

  Мюсюлмани, които се самовзривяват на многолюден площад в Близкия Изток, Испания, Германия, Турция или където и да е, определям първо за страхливци, второ, за подлеци, трето – за жертва на ловки манипулатори. Този род саможертва за милиони сляпо вярващи е героизъм, и аз нямам логично обяснение за това. Нима Бог на която и да е религия не повелява да пазим живота?! Чий Господ изисква трупове и се любува на мъртъвци!

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 22 uni 2024

Илюстрации:

- Вежди Рашидов (1951), министър, който псува жените.

- Салвадор Дали (1904-1989) – скандален автопортрет.

__

* Вж. https://www.mediapool.bg/boiko-borisov-predlozhil-nagradata-za-vezhdi-rashidov-news22175.html 

** https://www.bgonair.bg/a/2-bulgaria/315127-vezhdi-rashidov-sas-skandalni-dumi-v-ns-za-zhenite-izvini-se-na-tsyaloto-obshtestvo Почетен мултак - академик! Вж. https://pik.bg/%D0%B2%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B0%D0%BD-news778911.html 
*** Георги Марков, "Нови задочни репортажи за България", сборник, изд. 1991 г. с предговор от Стефан Цанев. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1594.)

 

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1594.)

  Решат ли да унищожат човек (или поколение на цяла нация), първом му натрапват модел за дивашко невежество, като му отнемат възможността, умението да мечтае. Гледайте националните телевизии и сами преценете случайни ли са разкривените образи на успеха, нахлули във вашия дом. – Аноним (1947)

    Не казвам, че моята България е 

    повече достойна от други отечества.
    И не отреждам за Тракия място по-високо 

    от множество земи по света. 

      ...  

    Тя може да бъде поробвана и оскърбявана, 

    но – Боже мой! –
    пак да си остане Тракия – 

    хилядолетно туптящо сърце,
    колкото открито, толкова и непристъпно.* 

   26 sep. 2002. 

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3)

  "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги, при всички обстоятелства търси трибуна, за да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната страна, талантът му го задължава да намери, където може."** В евангелието същото е образно изречено – говори се за светилника, който не ни е даден, за да го държим под одъра. "И тогава по ирония на съдбата Сталин бе този, който спаси романа на Шолохов*** от унищожение, от гнева на предшественици на квадратните момченца от "Литературен фронт".**** На това квадратно момченце от казионния "Литературен фронт" имах шанса да се удивявам в разстояние на три и половина часа миналия неделен ден. Светлозар Игов, впрочем професор д-р и проч. на науките, носител на всякакви ордени, знаци за престиж Светлозар Игов. Имал съм неясна представа за насилен талант, ала се оказа, че и това определение надхвърля истината. Насилен талант, има и такова животно, но действителният проф. Светлозар Игов ме очарова. Приемал съм го като нещо глуповато и свежо, ала се оказа плондер, въздух под налягане с аромат на мокра кокоша перушина.

  Запознах се днес в училищната ни библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден на 30 януари 1945 г. в село Радуил, Софийско. Пиперливи задевки се носят из околните селища за жителите на село Радуил, знам от Ангел Грънчаров, негов кажи-речи земляк. Завършил е славянска филология в Софийския университет "Климент Охридски" през 1966 г. Специализирал в Белград и Загреб, най-вероятно аспирантура (1967-1968). 24-25-годишен (1969-1970), редактор в Съюза на българските писатели в. "Литературен фронт", от (1971) в сп. "Съвременник" и в Института по изкуствознание при БАН (1976). Автор на сборника "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 г. Такава кариера можех да имам. Избрах друго, и като се съпоставям с г-н професора, кефя се: Не съм сбъркал. Какъв ли тъпоъгълник, какво ли "квадратно момченце" щях да съм станал, изкачвайки се в кариерата нагоре по стълбата, която води надолу!

  Около час г-н професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и везира османлия. "Концептуално", "субординация", доста термини и чуждици, ми прелитаха край ушите, за да осъзная вероятно какво светило е. Стана ми неудобно за него, та го изръгах по някое си време с лакът в ребрата. Дяволчето у мен се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Ванка Глупака пред човека до мен: "Не е ли то поема за любовта? За любовта нищо не спомена... Каква е тази субординация! Дето има любов, везирът слиза при робинята или издига робинята до себе си; или според теб***** и в любовта е като в казармата, имаме субординация?!"

  Все пак, да не го съдя! Ей такива едни си ги мисля. Бързам, пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е да бъркам; ще се радвам спецът на разбора да излезе стойностен. Толкова години се правя на балък, та май е естествено честолюбието ми да се разбръмчи сърдито: Альоууу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си! Но оттук пък иде кефът да си река сам: Гледай си работата, Жорес******! Всичко ти е наред.

  Игов поне двайсетина пъти употреби думата "концептуално", и уж прелюбопитен и объркан в тези сложни, замотани като свински черва научни тълкувания, зинах – абе, какво толкова му харесала думата "концептуално", та ми вади очите с тъпия синоним на българската дума "основно"! Но не, концептуално звучи бамбашка, хептен научно. Попитах проф. Игов къде е ориентирът му, оста на мерната му система за оценяване коя творба е стойностна и коя не. Загледа ме, стори ми, се изненадан. Не се разсърди, та си рекох: умен е, бързо схвана. "Ами, всяка творба и всеки автор оценявам според контекста, според стила му и епохата. За всеки случай – различно". Възможно е да не бяха точно тъй подредени думите, обаче в този смисъл бе отговорът му.

  – И все пак – продължавам, – коя е Полярната ти звезда, точката в Космоса, според която се ориентираш? Ще го кажа по-образно – Къде върху картата на Европа, върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът ти, с който си сверяваш мерната система?

  Изгледа ме от патъците до щръкналата ми във всички посоки коса. Озадачен ли бе, що ли! И опитах да го успокоя: – Ето, говоря интуитивно, твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Неапол или Рим, ама не е и Франция. А може би е Германия? Е, не! Не е Германия. Всеки случай, на запад от България е точката ти за ориентиране... Поне интуитивно тъй те усещам. Къде ти е центърът, твоята Полярна звезда, а?

  И тогава той рече убедено: – Да-да, малко по на запад е от България, в онази тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско. Там, където Изтокът се среща със Запада.

  Логично би следвало да го питам що не е България, ама не попитах. Спрях се, да не би да се засегне... Говори като дългосвиреща грамофонна плоча около час и нещо как и колко жестоко българите сме изостанали от Западна Европа, доколко духовното ни развитие ужасно е пострадало от разни исторически и ред други обстоятелства.

  – Нищо ново не чухме дотук – рекох. 

 Освен г-н Игов, в стаята бяхме трима филолози: двама гимназиални преподаватели (аз и Георги Башиянов), и домакинът на мижавото апартаментче, издателят и поетът Тодор Чонов, който се води редактор на едничката ми първа стихосбирка в местното пловдивското издателство. Та продължих: – Дотук минусите добре си ги знаем. Но ти кажи това изоставане от Запада какви предимства ни носи!

  Отмина с мълчание кофтия въпрос. Час по сетне, когато седяхме навън, в близкото кръчме в жилищен комплекс "Тракия" същите четирима, се обърна и рече с човешкия си, а не с тенекиения си ръждясал глас на всепризнато университетско светило: 

  – Наистина, това изоставане може да ни носи и някои предимства. Заслужава да се помисли... Ето, виждаш ли, не съм ти забравил въпроса.

  Бе доста словоохотлив. Припомни ни там, край купичките с гореща свинска шкембе чорба какво бил написал, как партийната (комунистическа) критика го фиксирала под око. В мухабета почти не участвах. Тримата се нахраниха доволно, пих и аз една бира покрай тях. Между другото, похвали се, че написал добър роман: "Най-добрият роман в съвременната литература" – подметна, като приветливо и лъчезарно се усмихваше.

  – Как се казва твоят роман? – попитах. 
  – "Елените", това му е заглавието – отговори скромно. 

  Станаха и поеха към квартирата на поета Тодор Чонов, пък аз се прибрах с колата. Минах край пазарчето в нашия краен, занемарен, за разлика от жк "Тракия", квартал зад гетото Столипиново, минах и край изтърбушения РУМ "Изгрев", паркирах колата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. От изпушените сто цигари и от кафетата този ден, плюс изпитата възтопла бира усещах се хем леко замаян, хем и спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех моя отговор. Ай-й-й, дано само не съм ядосал професора! – мина ми през ум в просъница. Това беше миналата неделя. Днес се зарових в книгата му – сборник вестникарски статии, според автора им, есета под надслов "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" от 1989 г. Не ми хареса стилът – претенциозен и сух ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика", бихме били приятели дори, само да изчисти суетата, самодоволството на университетски професор, свикнал да му се възхищават, да го четкат по косъма.

  27 sep. 2002

  Вълнуващи преживявания доставя четенето. Пожелах си настоящата ми есеистична хронография да се чете със същия интерес и вълнение, които ми донесе сборникът с есета на Георги Марков–Джери "Когато часовниците са спрели", издаден в мътната и еуфорична за нас, българите, 1991 г. Светлозар Игов, обект на предишните наброски, разбира се, е част от огромния партиен механизъм за смазването на талантите или за приспособяване на тези таланти според нуждите на комунистическата партокрация в България. Такива обаятелни като него приказливци и суетни врани бяха притегателна стръв за неопитни млади автори; неусетно за неопитността, манипулираха в името на партийната "права линия", подготвяха следващата вълна напористи наивници, които да прославят марксизма-ленинизма, без да съзнават античовешката му сърцевина.

  Не един и двама от някогашните ми връстници се бяха превърнали в глас на т.нар. "партийна съвест", поласкани и привлечени от височайшето внимание, печатани или приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя? Та нали бях до четирийсетата си година пленен от илюзията за Свободата-Братството-Равенството! В единствената моя почетена от медийно внимание книга "Сутрин рано" (1983) имам и такива верноподанни наглед, но всъщност заклинателни редове: за болшевики става дума, всъщност не точно "болшевики" са в тези редове, а отрасналите в Пловдив:

    Но всъщност болшевики мъртви няма!
    Те все така безшумно ще вървят
    през обръчи, засади и куршуми,
    ще минат всеки път и кръстопът
    и в днешното ще бъдат помежду ни.

  Може би различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която се бях родил и се бях учил да мисля, да приемам случващото се наоколо. Тази родна стихия на съпротивата ме зарежда с желанието да пиша и до днес – нищо, че нерядко жестоко ми се надсмиваше, по-зле: не е обръщала капка внимание. Имал съм късмет, че не са ме разгалили като симпатично мамино дете властващите. А колко лесно биха ме превърнали в самовлюбен суетен агитпропчик, в "наше момче", което обкичват с похвали както пискюлите на циганско дайре. Споменах циганското дайре, с пискюли и звънци украсено, в "Арт-клуб", вестниче на пловдивската сноберия, където обсъждах през далечната 2000 г. популярната днес писателка Здравка Евтимова!

  Впрочем, къде ли е селото Радуил? Ще ми се да го видя върху картата на България. Има село Радуй, Пернишко, ама Радуил, Софийско няма на моята пътна карта. Трябва да е малко, кипро, занемарено селце с мирис на оборски тор, на непрана овча вълна, на горени дръвца, печени чушки и лютеница, варена на двора, с ухание на дюли и на дъсчен селски под, търкан с турска керемида и ярко червено нацъфтяло мушкато по прозорците. Всеки случай, не е в земите на Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 21 uni 2024

Илюстрации:

- Квадратно момченце от казионната трибуна.

- Естественият аромат на вълнуващия ни бит.

___

* От сб. "Кардиф"(1998), стр. 19.

Усмъртеният в Лондон Георги Марков (1929-1978) 

** Георги Марков, цит.съч. 15. Вж. и "Случаят Светлозар Игов и други "недостоверни" случаи. Вж. https://kultura.bg/web/%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B0%D1%8F%D1%82-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D1%80-%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D0%B2-%D0%B8-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%81/

** Става дума за романа на Михаил Шолохов "Тихият Дон".
*** Вж. стр. 18 от цит.съч. на Г. Марков.
**** На "ти", в ироничната роля на невежа.

***** Тъй ме знаеха: Христо Джелебов от Ивайловград, Митко Папазов от Ямбол, Марио Маринов от Сливен, състуденти в Университета, които се бяха обявили за "Почитатели на Жорес". Бел.м., tisss.