ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1453.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1453.) 

  На онази, която ми се обади веднъж задъхана, докато пресичала пешком моста над реката и след като ме нарече егоист, който само за себе си се грижи, докато тя се коси и съсипва, когато й предложих да седнем в някое кафе на спокойствиe да поговорим, ми рече: "Всичко там съм зазидала... врати, прозорци. Няма връщане назад, не искам нищо да си спомням от времето, когато сме били заедно". – Аноним (1947)

  12 apr. 1992  

НИЩО ПОДОБНО*  

Докато тя казва: "Не трябва, не трябва",
в свойте прегръдки той просто я грабва,
той я хвърля объркана право в леглото
и после се хвърля самичък, защото
дето се вика, хормонът го чука,
или казано просто – съвсем не му пука
какво ще си кажат другите гости...

А другите гости не са никак прости;
те всъщност разбират: тя казва "не бива",
отчаяно влюбена и толкоз щастлива,
че вече ще бъде направо кощунство
да спрат това негово буйно безумство.

И те се измъкват на пръсти с усмивка
в съседната стая на тъпа разпивка,
преди да поемат по свойте пътеки,
и всеки – със своите грижи нелеки.

И няма да виждат под небесния свод
нищо подобно в своя объркан живот.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 14 dec. 2023

Илюстрации:

- Женската любов иде като внезапна буря.

- Но изтлява като бавно угасващо огнище.

–––

* От серията рецитали под това название в Пловдив, където тя свиреше на пиано, а на цигулка и кларинет – двама от пловдивската филхармония, и заличката в Стария град бе пълна с народ, народът се трупаше и иззад широко разтворените врати, а накрая се появи и дама от пловдивския Радио-телевизионен център с магнетофонче, да ме интервюира. И не знаех какво да кажа, просто не бях, пък и досега не съм свикнал на толкова внимание, и ми беше чоглаво. И после с нея седяхме отзад, в дворчето към същия Дом на учителя да пием кафенце. Афишът, който бях рисувал и представяше ръка в дамска ръкавиця, тя го прибра и после този афиш някъде ми се изгуби, като че има значение всичко това след трийсет и толкова години! Искам да кажа: Не ми пука кой ме чете, кой ме цени или не ме цени и прочие, това са суети, мили дами и господа, но е приятно и топличко да си ги спомня човек от време на време, особено когато навън е мъгливо, ветровито, хладно, дъждовно и отродници са обсадили всички възможни медии в България, за да докажат, на мен и на всички обикновени българи като мен, че тук никога нищо от нас не е зависило, а и не зависи, че какви да са ни духовните ценности определят шепа мекерета на чуждия интерес. Бел.м., tisss.