И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада, и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия
Чета евангелието. Защо ли отбелязвам личните си несъгласия спрямо християнския бог? От прекалено самолюбие ли е? Христос за мен е от този тип изключително редки динамични личности, които – устремени към Доброто, рискуват себе си. Отношението ми към Него е като към приятел, Който ми е на сърце, само че не бих си позволил да Го открия върху раменете си. Приемам странностите Му, обичам Го, щом веднъж съм Го приел какъвто е. И слънцето има петна!
Какво е Иисус Христос?! Не е ли една спечелена битка на човешкия дух с човешката ни егоистична природа! Че е мъдър – мъдър е, но е холерически темперамент, което ще рече – повече от другите склонен към честолюбие, страстна убеденост в своето и заядливост. Какъвто съм и аз самият. Ако сляпото преклонение, овчата доверчивост е целта на този бог, няма как да съм сред поклонниците Му. Тая мерака да Го виждам във фантазиите си, да си говоря по човешки с Него – както стопанинът разговаря със стопанин, но не каквото хилядолетната практика се опитва да ми наложи – с ратайско преклонение пред небесния пратеник. Каква ли скука, какви ли прозевки са да живееш заобиколен от богомолци, обладани от фанатичен екстаз, Боже мой!
Та ми идва на ум стихът "и в несъпротивлението падам като в целувка без любов".* Приобщен към християнството – това да, но не закопчан! Искам да усещам хоризонти на неизвестното и непостигнатото, но не стените на обор, пък с колкото ще разкошни инкрустации да са украсени стените на обора. Предусещам, пред човечеството има и по-нататъшен, неизвървян път в стремеж на човешкия дух към божественото; говоря не за съвършенство, а за процес на усъвършенстване. Защото, според мен, жителят на осемхилядолетния Пловдив, "съвършен" ще рече свършен, и "съвършенство" ще рече свършек, край, вечен мир и покой на праха му. Християнската идея възприемам както лъч и подтик, съвсем не като сфера от пламък, в който се гърча като насекомо, омаяно, омагьосано от убийствената светлина. Поначало в нашето човешко съзнание нямаме образ за безкрайността; може би затова Библията в познатия наш ограничен, краен свят се явява продукт на човешката ни невъзприемчивост към безкрайността и безкрайното за образ на вселената. Иначе в черквата, синагогата, джамията има уют и благоухания, иконите или фреските са великолепни метафори на укротени, впрегнати бесове; и все пак живият живот извън храма е далече по-многолик и варварството – много по-разнообразно, пък схватките с него – непредвидими, и никога не знаеш коя как ще приключиш.
28 avg. 1997
Едно от малкото ми преимущества е, че не съм се стремил да властвам... Разбирам, стремежът към власт е заложен в човешката ни ужасно греховна природа, произтича от вродения у нас див егоизъм и егоцентризъм. Азът у всекиго от нас е сърцевина и съсредоточие на Космоса (на усета ни за красивото, доброто, хармоничното) от най-ранно детство. И личните несполуки не ми смачкаха честолюбието, но ме приобщиха като че ли към океана от страдащи, които с печална погнуса се отнасят към паплачта от катерещи се и боричкащи се един върху друг самовлюбени слепци, запътили се да стават властници.
Вероятно и аз притежавам известна способност да манипулирам чуждото съзнание; властолюбието, обаче, ми е органически противно, чуждо, вероятно понеже израснах сред унижавани и оскърбявани от властта у нас най-обикновени българи. За "моите" българи успехът е продукт не толкова на комбинативен усет как да се представиш в сферата на държавния и обществения интерес, а резултат от много труд, пот и малко шанс. Това е нашето самоограничение. Мястото ми е втората, третата редица или още по-назад. Кога прекосявам площада, не се дивя, а съзнавам: Площадът не е построен специално аз да мина горд по него. Привързаността, съчувствието към нещастника в беда у мен не са интимно чувство, нито са господарска надменност, а просто желание за съучастие и за разговор, макар по-често да се оказвам рязък, отколкото отстъпчив събеседник точно към изпадналия в беда. От майка ми пазарджиклийката, на Борис Дявола любимата щерка, съм чувал: "Видял си го да хленчи, да се вайка, натисни го с крак да се удави в сълзи и сополи, поне да се не мъчи!"
И това знам: От онези съм, които първи загиват в сражението – та не им е съдено да маршируват с гъвкава походка и с чупки в кръста на Парада на победителите... Имам проклетата способност да настройвам обществата от страхливци, по-точно казано, от малодушни, насрещу си, вероятно защото ги притеснявам с моята си припряност или тягостно замълчаване. Повечето от личните ми акции са импулсивни, породени са от моментната ситуация, не са ни планирани, нито старателно обмисляни; това е една от причините да не направя кариера в журналистиката, в политиката и дори в личните си дела.
Любопитен съм, хем прекалено любопитен. Мога да анализирам, но оценките ми за личности и събития по-често са несъвсем точни поради умозрителност или очевидно пристрастие към мои си собствени илюзии. Всъщност, харесва ми да съм това, което съм – нагарчащ и стипчив по характер. Моята злопаметност е дълготрайна, бих казал: хилядолетна, от време на време прокървява по-силно. И не-е, не съм състрадателен, по-скоро съм хладен разсъдък: и в най-големи нещастия не съм имал случай да губя ориентация; напротив, нещастието като че ме тонизира. Смъртта – чуждата смърт не ме разпилява, съсредоточава ме... Преживях смъртта на родителите си – баща ми: в шейсет и първата, майка ми: в шейсет и третата година, кога съм бил 36–41-годишен. Преживях смъртта им с почти хладен разсъдък, а после – години, три десетилетия и повече, водя някакви мои си много лични разговори с тях, особено с мълчаливия ми баща, пети син на Харманлийския много беден данъчен чиновник, който ненавиждал политиката, за политиците, меко казано, говорел пред синовете си не твърде ласкаво.
И новата прослойка заможни – доколкото ги знам и разпознавам, не ме изненадват. Смятам, че са успели и успяват благодарение на способностите си, плюс липсата на скрупули. Самолюбието ми на отраснал по прашните пловдивски улици и катерил се като диво козле по скалите на Джендем-тепе някогашен пловдивски хлапак от онази тъмна изба на уличката "Ниш" №4 надушва смрад, излъчвана около значителна част от онези жалки щастливци с разточително обзаведените им частни дворци, строени специално за да се любуват охолно и пълноценно на алчността и глупостта си.
Когато народът наоколо бедства, арогантност и неприятна гротеска е гримасата на самодоволния и отегчен в елегантността и с обноските си възпитан идиот и говедо с отработен по западния си маниер възторжен фалш. Това е! Хиляди страници мога да нацвъкам по темата, хем естествено и без особена полза. Истина е, че се преобърна смисълът, който носеше увереност у нормално бедстващия гражданин на "чистата и святата република", мечта на Апостола. Свобода, братство, равенство?! Облечени в богатство и власт, видях как се промениха дарените с упорство, талант и късмет мои познати, бивши приятели. Сега откривам в демонстрациите на стабилност от тях едва прикритото разочарование, че не намерили, ах, Боже мой! – щастие в парите, славата, властта. Мили Боже! – гърми от жестовете им, от изстудяваните като в дълбок зимник пошли, нагли каменни физиономии, – толкова се мъчихме да докопаме тези благини, а що сме същите! Пред очите ми са Валентин Моллов (1954)** и Евгений Бакърджиев (1955)** в този момент, докато пиша за по своему дълбоко нещастни и скучни дори на самите себе си персони във властта у нас. Което обикновено личи от километри.
По времето, когато днешният мил премиер*** беше финансов министър, г-н Моллов, нашепва мълвата, си наел оркестър от двайсетина чалгаджии да свири и пее от ранно утро до късен здрач в крайморския му дворец само за да мачка фасона на отмарящия на ведомствени начала в отпускарския сезон пръв финансист на държавата ни. Е, ми такива са им на тях задевките, такива им – развлеченията! И това все пак е България. Съставяме я всички ние, богати или бедни, талантливи или некадърници, разсъдливи люде и простаци, палета с огромни амбиции и престарели разбойници с големи пари, простовати хорица и сложни негодяи с романтично минало не толкова за похвала. Но България, това е общият наш манталитет, общата ахилесова пета. България е общият ни дом и живот в безредие, когато не виждаш край себе си нищо здраво, нищо точно, когато опасността те дебне отвсякъде, и най-много откъм твоите днешни приятели, от твоите най-близки по род и кръв почтени тарикати и възпитани негодници. Това сме ние – талантлив народ, задръстен от плевелите на лошото възпитание... Заничаме за чуждото, а своето не ценим! Надигаме се като балерина на пръсти иззад оградата, да видим защо от комшиите никой не ни ще за ортаци.
Кому е нужно българите да воюваме срещу българи! Левски е митичният ни Учител, голямата фигура: Нека си кажем кривиците, па да се оправим, ако ще вървим наедно, ако сме човеци. Цитирам приблизително! Страшно, ама и хубаво ми звучи. Този наш Български корен доста е бил нападан, доста е бил оскърбяван от чужди, още повече: от свои; кой ли друг му е говорил с такава строга любов и угриженост като карловеца, от 12-годишен сирак, Васил Иванов Кунчев! Апостола не случайно се отделя от онази показна – ритуално религиозна страна на Вярата; народът го усетил, че е истинският Апостол, само че апостолството му е извън канона, за да продължи по християнската философия. Мисля си, че – ако съществува, Иисус ще е доволен от такива човеци на вярата, които в спор с официалния благочестив и продажен роден клир продължават делото на триединството Бог-отец, Бог-дух и Бог-син над общественото ни съзнание.
Почитта на българина към Господ бог няма общо с черковните ритуали; тя е на по-съкровено място; и чат-пат трябва да ни се напомня, че да започнем трезво себе си да приемаме. Посланията на християнския Господ разчитат на самоуважението, не на страхопочитание, както е при исляма. Който себе си цени или уважава, той няма да си позволи идиотщини да върши, нали? Другояче казано, само с гласуване на закони и наредби работа не се върши. Обикновеният нашенец трябва да е убеден в себе си, в своята нравствена сила, не да е притискан от Закона, създаден за удобство на ловки адвокати и интелигентни измамници. Между другото, подозирам, повече от законите, гласувани в Народното ни събрание, се изработват не за човеците, спазващи Десетте божи заповеди, а за да може замогналият се наглец в Следствието и Съда да доказва колко са му чисти делата, позовавайки се на удобно монтирани в закона вратички.
Илюстрации:
- Оцелелият християнски храм в разрушената крепост.
___
** Вж. https://btvnovinite.bg/predavania/evgenij-bakardzhiev-s-ivan-kostov-ne-kontaktuvam.html
*** Иван Костов (1949), бивш главен асистент в Академията за обществени науки и социално управление, светая светих на държавата ни до вътрешния преврат в БКП на Десети ноември 1989 г. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар