ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1434.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1434.)  

  И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

 5 sep. 1999

КВО СEА, ШИ СЪ ИЗЛАГАМЕ ЛИ? 

  Частните таксита бяха първите лястовички на тъкмо прохождащата уж-демокрация. Появиха се при царуването на Бай Тошо с онова приятно Постановление № 56, което половинчато, ама даде възможност на масовия българина да поработва, да заформи допълнително свой личен бизнес, с други думи, да стане господар на себе си. С какво превъзходно самолюбие отиваха да си плащат данък-печалбата новите частници, ех! Самочувствието у човека, който зависи единствено от труда и предприемчивостта си и не клати шапка на това или онова партийно величие, или окопал се по върховете на управата плъх, личеше в осанката, по начина им на говорене на нашите пловдивчани.
Сетне дойде славният Десети ноември на българските партайци: шупна тинята, дигна се от дъното лигава слуз от предишни епохи. При мътилката бившите "най-достойни" прехвърлиха кокала от поколението стари партайци на бодри комсомолци от първите вчерашни редички и върху чугунените рамена на палавниците от непотопяемата наша Държавна сигурност. "Комунизмът си отива!" и "Демокрация! Демокрация!" – пееше и вееше байряци светата доверчива Наивност по площадите на България, въобразила си, че Свободата наготово ни се полага или пак някой отвън ще дотича да ни свърши къщната работа, двора да помете, Републиката ни от алчна лицемерна гад да изчисти.

 Ама какво беше онова Велико народно събрание! На всеки четирима т.нар. "народни представители" трима бяха комунисти или ченгета. Уж честно избраният за президент Желю Желев (1935-2015) тутакси се венча за храбрия наш генерал Атанас Семерджиев (1924-2015), същия онзи палячо от Велинград, който пожела да му донесат служебния патлак, сам да се гръмне, че го засегнали на чест, ала ден подир назначаването му за вицепрезидент на Републиката се разпореди да бъдат заличени дирите на доносници и достойни чиновници в Държавна сигурност. Започнахме да усещаме наживо вица за плевенската курва, която много държала на честта си. Този анекдот напомня етюда на докачливия генерал*. Отлично школуван, професионален актьор с опит, няма що! 

  Ама не за това е тук думата, а за таксиметровите шофьори, по-точно, за един от тях, който имал изключителното удоволствие да обслужи съпругата на мъж мъжествен от новоформиралия се политически и стопански елит... Наела го нашия завалия госпожа от тротоара пред Католишката катедрала, изула си сандалите, кръстосала крак върху крак по турски на предната седалка на тикото му, бодро и мелодично изчуруликала:
  – Карай през тунеля... През тунеля карай!

  Отминали Тунела под Трихълмието. Отминали моста над Марица срещу Панаирното градче. На кръговото зад Панаирното градче таксиджията делово се осведомил:
  – А сега накъде?
  – Ами-и... свий наляво и по булеварда... по булеварда, все по булеварда!

  Наближили луксозния Парк-хотел "Санкт Петербург", бивш "Ленинград", на свинаря Георги Гергов (1956)**.

  – Навярно тук си пиете кафенцето? – рекъл, колкото да се ориентира шофьорът, да го наречем Бат Дони или просто Дончо.
  – Не знайте ли кой е съпругът ми! – учудила се. – Шефът на полицията тук и всички директори му козируват. Когато с него говори, мирно стои и самият дядо владика.
  – Че кой ли ще да е? – зачудил се Дончо. – Да не би случайно мъжът ти да е Негово светейшество вселенският патриарх Вартоломей? Ма Вартоломей живее в Цариград.
  – Ха познай де! – преминала непринудено и тя на "ти", като нежно положила ръчица върху коляното му.
  – Ху-уву де – рекъл небрежно. – Мно-ого важно! Возя клиента, плаща си, казваме си чао и всичко е наред.

  Замълчала си тя, ама започнала да го наблюдава така, сякаш с очи го пие. Стиснал наш Дончо геврека, волана на тикото, демек, и понеже наближавали края на Пловдив, където бившият булевард "Москва" неусетно се превръща в тесен път сред бахчите и нивите, попитал:

  – А сега???
  – Все направо... Карай през къра! През кестермето карай!

  – Ний на "Девети километър"*** ли отиваме? – рекъл да уточни Дончо.
  – Мо-о-оже! Може и отвъд. Кво ти пука! Броячът нали ти отчита?!
 Тази неопределеност го изкушила внимателно да я поогледа. Решил, че е хубавичка, всичко й от Бог по рождение дадено, и като жена си го има даже в излишък.
  – Ъххх! – въздъхнал тежко, че не му било за пръв път... Пробвал на шега да обърне мухабета: – Ами вашичкият господин иначе как е?
  – Мъж! 
  – Май не го бива бир таман?
  – Нас двамата с теб, миличък, в тоз момент тва кво ни засяга?
  – А, не! Само питам.
  – Е, отговорих ти. Други въпросчета имаш ли? – пернала го по носа, па си турила и другата длан на рамото му, гушнала го. Усетил коравите й цици и дъх на маргаритки.

  Докато стискал кормилото, съсредоточен в пътя, тя се притискала в него... Гали го, роши му перчема, в ухото му духа, пъхала крайчето на косите в носа му, посегнала да го гризне. Така си пътували, значи, тези двамката към девет вечерта през чудесния за Тракийската низина август. Месечината в облака над тикото розовеела като корема на знойна току-що къпана гола жена сред копринени белоснежни чаршафи.

  На разклона, където пътят от Смолян прекосява моста на Марица, прекръстосва се със стария път за Пазарджик или поема към магистралата за София, ги спряла Пътна полиция. Нафукано приближава строен звездочел капитан. Ала зърнал коя е в тикото дамата и се прегънал в кръста като котка с пречупен гръбнак и тихичко изкозирувал. Пуснал ги, без да им търси документи, даже без да си поиска неговите пет лева**** да удари, демек, едно питие за тяхно здраве. И – нещо нечувано за български катаджия! – пожелал им приятен път, здраве, щастие и наслука.

  – Ай, мамка му! – сепнал се Дончо, не навикнал на подобни благи обноски. – Май ще излезеш права. Твоичкият наистина трябва да е голяма клечка.
  – Зарежи го ти моичкия! – изчуруликала, плъзнала езиче в ухото му. – Тук, миличък, сме си само аз и ти. За нас господин мъжът ми не съществува в тоз тъй хубав миг. Е? – загледала го пак с онези нейни палави женски очи. – Харесвам ли ти, а? Я погледни! Хвърли ми едно оченце, де-е! Глей! Глей блузката ми как се е разтворила. Ойй, олеле! Копченцето в твойто тико***** ще да е паднало. Що сеа не паркираш да го потърсим!
 – Бива си те и теб! – преглътнал. – Сега съм малко уморен. Станал съм сабахлен...

 – Че аз да не те карам да ореш и копаш, миличък!... А?... Спираме ли?

 – Бе, като е за спиране, да спра... ама...

 – Ши се опраим – рекла, – ти не бери грижа, хич не се безпокой! И аз ши помагам!!!

 Заповядала му да отбие вляво и коловозът сред орната нива ги извел при пясъчния бряг на реката. Паркирал Дончо в храстите, и понеже в колата им се оказало и душно, и някак тясно, хванала го тя за лапите, извлякла го на пясъка. Казала му да й помогне да се съблече, че изведнъж й станало жежко, па самичка ловко му разкопчала колана.

Зацамбуркали голи-голенички като две дечица в топлата нощна Марица. На тревясало островче под облещената обла месечина му показала такива ми ти едни салтанати, от които умът му се врътнал, сякаш на екс ударил три бързи мастики…

  – Та... кво бях почнал да ви разправям! – рече 130-килограмовият мъж към колегите от двете таксиметрови пиаци срещу Пловдивската централната жп-гара, които плътно го бяха наобиколили, попиваха жадно историята и изпъваха шия, затаили дъх.
  – Как "за кво", бе! – изхълцаха неколцина от по-младичките. – Обслужи ли я кучката както подобава на чистокръвен пловдивския мъж кавалер, или не я обслужи?
  – Ами аз, братлета, се шашнах. Кой да ми покаже мен най-новите женски мурафети! Кой! Карамфилът ми тутакси повяхна. И знаете ли кво ми рече мръсницата?
  – Кво ти рече мръсницата?
  – Рече ми: "Кво сеа, ши съ излагаме ли?
  – И ти? – чу се дружният възглас на кибиците.
  – Аз кво!... Аз нищо.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

 

Plovdiv, edited on 27 noe. 2023

Илюстрации:

- Таксито на 90-те години в Пловдив.

- Пиацата на Централната ни жп-гара.

___
Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" по действителен случай. Илюстрация – авторът. 

* Ген. Атанас Семерджиев (1924-2015), вж. https://trud.bg/article-4753512/

** Георги Гергов (1956), вж. https://hilife.bg/whoiswho/georgi-gergov. Анекдотът за плевенските курви...

Съдията се обръща към ищцата: "Не ви ли стига, че съсипахте това семейство, ами и обезщетение от съпругата търсите!" Отговорът: "Ваша чест, ний, плевенските курви, много държим на честта".

*** Комплекс от мотел, ресторант, бар и летен плаж на 9 км. от Пловдив - оазис на платената любов.
**** Пътната полиция и проституиращите млади жени и момичета, т.нар. магистралки, е друга тема.
***** Модел евтина за поддръжка кола, предпочитан за таксиметров превоз заради своята икономичност. Тико под наем срещу немалък процент от кяра караха бедняците, закъсали пенсионери, чиновници или момци и момичета от близките до Пловдив села и хора без занаят и образование. Бел.м., tisss.