Властта, която уважава себе си, се нуждае от страхливците, от подмазвача и от доносниците както въздуха, слънцето и водата за всяко живо същество! – Аноним (1947)
25 apr. 1994
ДИРЕКТОР*
Трътлестият мъж излезе като дизелов локомотив от учителската стая.
– Ха-ха! Хо-хо-хо-о-о! Хе-хе-хе-е-е, набих им чемберите! Хо-хо-хо! Два месеца ще са тихи и кротки – ечеше гръмовният му кикот. Кръстоса юмручета пред гърди и с упоритото изражение на пакостник по рождение заби взор в стената пред себе си, между двата фикуса, над които високо, почти до тавана бяха монтирани в редица като в партизанска колона портретите в позлатена рамка на Левски, Ботев, Добри Чинтулов и монаха Паисий Хилендарски. Постоя тъй неподвижен известно време, набит, с едър торс и глава без врат.
– Мария! Откога не си поглеждала фикусите? – обърна се към чинно застиналата наблизо чистачка, която – бледа и крехка, слабичка, в тъмносиня работна манта, с жив интерес наблюдаваше как два етажа и половина по-надолу, в училищния двор неколцина щурави хлапаци разхождат калните си обуща по току-що боядисаните в оптимистично резедаво пейки.
– Бърсах ги. Вчера ги бърсах, господин директор.
– Нищо! Ти пак ги забърши.
През това време като сенки из задушната учителска стая се заизнизваха някакви женици и някакви умислени плахи мъже без грам самочувствие, някакви посивели хорица, върху чието лице и фигура се четеше не отчаяние, о-о, ами не отчаяние, а тъпото равнодушие на примирили се с участта си някога бодри и свежи висшисти. Минавайки на пръсти, силно прегърбени покрай дебелия мъж, в края на коридора, след като завиеха зад ъгъла към стълбището, тези тихи сенки отново вдигаха очи, поемаха си с пълни гърди въздух и си оправяха смачканата физиономия. Веднага сред тях се появиха двама бъбривци, които пуснаха няколко тъпоумия, в смисъл: Бе, тежичко си е, ама пък сме половин ден свободни, и като сметнеш ваканциите... Единият от тях се опита да анализира думите на шефа:
– Такава е постановката, бе! Не е виновен човекът, че длъжността му е мизерна, неприятна. – Обаче тутакси около него се образува празно пространство... вакуум, както се изразяват физиците, и умникът побърза да се влее пак в стадото, като не спираше да се оправдава, подсмърчайки: – Аз не за лошо го казах... Някой да ме е чул някога да говоря лошо за нашия господин директор? Нали!
– Мишайков! – с фамилиарен тон, само че назидателно се обади идеално плешив пипонест, леко достолепен мъж със симпатично спортно коремче. – Наказан си да викнеш в кръчмето на Руди по една малка гроздова с пържени картофки и сирене. Немедлено и веднагически! Ама то не ти е литература бе, Мишайков. То си е чиста математика и пунтипластика. Къде отиваш ти може би!
Притаил се зад кървавочервената плюшена завеса край открехнатия прозорец в огромния кабинет с никелирана табелка "Директор", дебелият мъж чак примижа от кеф. Беше изтичал при наблюдателницата да чуе какво там си шепнат онези жалки шушумиги. И баш в този миг на наслада от живота, на вратата някой почука.
– Влез!
Влезе, придвижвайки тромаво масивното си яко наедряло туловище на юрдечка, дебелана една с масивен задник и прибрани на кокче косици... Гледаше го отчаяно и предано с немигащи честни сини очи:
– Протоколчето, господин директор!
Той властно махна с лапа да го остави милата туй протоколче върху бюрото му, между телефона и пирографираната битово оцветена "народна" чаша с перфектно подострените моливи. Неестествено привела гръб с едната ръка върху деколтето, другата грациозно изопната настрани, дебеланата тръгна да излиза заднешком, но тъкмо да докопа дръжката, той строго рече:
– Йорданова!... Я, почакай!
– Да, господин директор! – Със свита в юмруче длан пред уста, цяла превърнала се в слух.
– Седни де, седни!
Йорданова приседна в крайчеца на дивана. Видът й беше такъв, сякаш всеки миг ще се разплаче. Той я фиксира около минута-две с леден поглед, както паяк дебне муха, оплела се в паяжината му.
– Мда-а-а... – Разходи се напред и назад из кабинета. Стъпките му – господарски, тежки, глъхнеха в дебелия персийски мокет. Лапите – с дланите една върху друга зад гърба, върху задника. – Госпожо Йорданова!
– Да, господин директор...?
– Защо ви помолих (подчерта, натърти на думата "помолих") да останете?
– Не знам. Съвсем не мога да знам, господин директор.
– А не се ли досетихте защо именно на вас бе оказана честта точ в точ да водите по протокол събранието?
– Досетих се, господин директор.
– Тогава???
– Ми той Валери Лишев нямаше да се изказва. Предвидили бяхме неговите думи да ги каже Катя Крушкова. Обаче Крушкова... На Крушкова свекърва й се поминала тия дни и...
– То не е оправдание! Нищо не ви оправдава. Свекърва й, дрън-дрън! Свекърви всеки ден умират
– Лишев сам настоя, господин директор. А нали доскоро физкултурникът Лишев беше по приветствията?! – Погледна го умолително отдолу-нагоре, като хлапенце, което тайно е бъркало в шкафа с бонбоните "Merci" и осолените бадеми за гости.
– Беше! Изчете му мандатът на Лишев. На Лишев и излишевци им мина времето, след като правителството им падна. Ясно ли се изразявам?
– Ясно се изразявате, господин директор.
– Хайде тогава. Не ви задържам повече.
С неподозирана за възрастта и за килограмите й пъргавина дебеланата излетя в коридора, а оттам на бегом се вмъкна в учителската дамска тоалетна. Когато вече излизаше оттам облекчена и поосвежена, и с мъничко руж, разтрит върху бузките, шепнешком се обърна към чистачката, която тъкмо изнасяше огромната английска прахосмукачка от кабинета на двете помощник-шефки:
– Оф, Марче-е... размина ми се!
– Да-да! – завъртя глава Марчето. – Ти си мислиш! Той Лишев, откакто есента се изказа срещу ръководството... Лишев ще го поздравява за рождения му ден! Хич, ама хич не ти се разминало... и то когато вече падна правителството и излишевци излязоха в опозиция, пък още не се знае кой идва на власт. Знаеш ли колко народ се натиска за ролята на Лишев в протокола на учителските ви спявки, инструктажи и прочие!
Пловдив – гнездо на невежество и култура
Plovdiv, edited on 28 noe. 2023
Илюстрации:
- Когато всичко пламне, ще имаме нов заем.
- "Веселите уиндзорки" – нещо като оперета.
––– Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" по действителен случай.
* Откакто, наказан за критична статия пловдивски журналист, влязох като учител, изпратен на заточение в това училище, около мен се завъртя, буквално залепна една от осемте колеги по Български и Литература, приятната на вид и любезна, и любознателна Дора Георгиева, която ме подпитваше за всичко, което може да му дойде на ум на човек. Месец, два, три я изтърпях, па с маршова стъпка влязох в шефския му кабинет на Иван Панайотов един кишав ден: "Виж какво – казвам, щом видях ухиления Иван Панайотов насреща, – ако нещо за мен, около мен те интересува, питай. Само не ми изпращай съгледвачи, много те моля! Питай, няма лошо!" И Иван свали картите си върху зеленото сукно на голямата маса: "Като началник, длъжен съм да знам какво става в моето училище. Не се сърди". Декември на 1994 година се случи мразовит и на една от двете ми щерки се наложи всеки ден медсестра да й бие инжекция и някой от двамата с майка им да си е вкъщи за няколко дни. Преди Коледа от новия пловдивски супер-магазин "Евмолпия", дето бе продавачка жена ми, изнасяха маси навън, за да си вдигнат оборота за месеца и годината. Решихме с Ася аз да остана вкъщи тези два-три дни. Както е редно, подавам заявление за неплатен отпуск в училищната канцелария и след час вика ме училищният шеф. "Виж сега, Бояджиев, поставяш ме в кофти ситуация. Къде да ти търся заместник преди Новогодишните празници, кога се оформят срочните оценки? Влез ми в положение". И аз склоних да притичвам между учебните часове до вкъщи тези два-три дни, докато децата ми боледуват и се налага някой да ги наглежда. Харно, ама след сутрешната смяна Панайотов свиква Педагогическия съвет и пред стотина учители, вперил зъркелите в мен, каза буквално това: "Добре знам, че някои между нас могат да си осигурят болнични, когато си поискат и колкото искат. Нека обаче да запомнят, че тези номера оттук-нататък при мен няма да минат". Веднага си написах заявлението за напускане. Идва да ме търси чешитът същия следобяд в моя кабинет. Угрижен, притеснен, гледа ме като мишка в трици и говори: "Що реши да ни напуснеш! Какво ще каже другарката Трендафилова от Трети районен комитет на Партията?" Коя е па тази Трендафилова, не знам; побъбрихме вечерта с жена ми, и си изтеглих молбата за напускане. Бел.м.,tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар