ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1366.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1366.)

    Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616)

  

    21 sep. 1994 

ФАЛ

По действителен случай, графика от автора

 

 Любомир Мантов Манатарков – цял живот чиновник, плаха душа, девета дупка на кавала в състава на пловдивското ни гарнизонно счетоводство, видял две и двеста от спекулата на нисши и най-висши шапкари, въпреки всичко съхранил се доверчив, неопетнен, макар след пенсионирането да продължи да износва ремонтирани древни войнишки обуща, докато жена му леля Рени кърпеше и умело правеше реприз на зелените му избелели ведомствени чорапи с пришити отвътре ластичета. Та същият Любомир, когото колежките от окръжното военно счетоводство понякога на подбив зад гърба му го зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че най-сетне Духът ще победи Материята, а край нея – разбира се, и човешката низост, та скришом пописваше фейлетони и разкази, до уши заровен в папките с калкулации върху приход-разход. С оскъдната си чиновническа пенсийка вече в епохата на лъже-демокрацията и на нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека взе да се изпълва със самочувствието на свободен гражданин, доживял своето време.

  На млади години любеше комунизма заради хубавичкия фалшив лозунг "Свобода, братство, равенство". След славния Девети септември 1944 г. се ужаси, като научи какви безчинства, золуми и какви предателства към отечеството сътвориха по време на своето управление последователите на Маркс, Ленин и Сталин, та наплашен и притеснен мижитурски проживя следните четийрисет години. Не са година, не са и две! И така наречената демокрация тип Джоржд Сорос тоже го разочарова. Старешкото му сърце се свиваше при всяка акция на бандитите с възгордяване и лицемерие у новите, всъщност стари, управници на България. Какво да се прави, като такава е човешката ни природа: надеждата и меракът умират последни.

  На стари години взе и той да се навира в средите на пишещите братя и сестри, отвътре да оглежда пъстрокрилите общности на претенциозните кресльовци, да се диви пред грандоманията у новичките уж литературни гении, които – за разлика от него, нямаха скрупули, блъскаха се по гърди, шумно прогласяваха любовта си към Майка България, като осребряваха и позлатяваха тази своя любов, бързо; и ловко си пренастроиха перото в тон с рубриката от трибуната на обновените някогашни партийци вестник "Дума" на господина с брадата на Маркс и луличката на Сталин: главния редактор, корифея на надъханата червена публицистика Стефан Продев (1927-2001) приветстваха многострадална България с възгласа "Ний пак сме тук!"– макар, впрочем, никога да не си бяха тръгвали от властта.  

  Докато се усетят Манатарков и останалите простосмъртни граждани на Майка България, някогашните най-верни рожби на Априлската линия и на Партията с голямото й "П", снишили се в първите месеци подир нежния й вътрешнопартиен обрат, полека-лека изпълзяха из своите палати, вили и крайградски замъци, обявиха се за дисиденти, съчиниха сами биография на бобци срещу Тодор Живков, свиха гнездо по висините в обществената йерархия, върнаха си осанката на герои на деня, пак заклатиха показалец над доверчивата нация, обявявайки се за духовни пастири и апостоли на демокрацията, вечеряли с Господ Бог. И ето ви го нашия бай Любчо пред редакторското бюро на такъв един пожизнен тръбач, философ на истини от последна инстанция, съвременния Сократ, Христо и Васил Левски, т.е. при самия Тутуруткин – гения, живия класик в Пловдивската обществена телевизия, чийто писания зубрят азбукарчетата направо от читанката.

   – Добър ден, господин Тутуруткин!

   – Добър ден... – Изпълнен с подозрения: – Вий кой бехти, например?

   – Нося тук един ръкопис. Ако може...

  Тутуруткин тъкмо чете "Демокрация" – вестника на седесаря от Ямбол Волен Сидеров (1956)**, и толкова е занят, че хъмка и шава пръсти, пари като да брои.

   – Кха-кха-а! – кашля се Манатарков. – Записки нося едни за изминалите години, и ако може, едно око да им хвърлите.

   – Тъй-тъй! – извива очи Светилото на демокрацията. – Остави ги де! – Взира се в побелелия човек: – Споменчета, значи! Какви са тия спомени?

   – То... спомени да ги нарека, но са неща изстрадани, дето се вика.

   – Тъй-тъй! – измерва госта отдолу-нагоре: – Е, харно, ама то тук кой ли не ми се влачи, всякакви идат, шъ знайш. И всяко напиня да го печатаме. Това иска пари, не става тъй бърже: мъж го искам, сега го искам... Нали!

   – Имам ви доверие, много съм слушал за вас – мънка гостът.

 Тутуруткин най-сетне сдипля вестник "Демокрация" и я запокитва върху купчината вестници в ъгъла на редакционното стайче, прозява се, затуля с длан отворилата се под мустаците му паст:

   – Кво ши кайш за идната седмица по туй време?

   – Трудно изкачвам стълбите, господине. Нозете, знаете...

   – Нозете, значи. Ми тогаз няма да се катериш. Таз ваджия тичане иска, щом веднъж си се напнал! – Но схваща, че пред него стои почитател все пак, и не тъй наперено продължава: – Слез доле, изчакай ме. Имам тук да свърша една важна работа и поемаме към гарата. – Подсмихва се, върти главица, но видът му говори: Ще ти дам да се разбереш, досадник недни, но процежда сипкаво: – Ши вървим, ши хортуваме за твойте споменчета. А!... Точно ли се изразявам?

 Половин час Манатарков вися покрай охлузената дървена портичка на пловдивското местно издателство. Нозете му под коленете отекоха като превтасал козунак, ала дочака появата на Тутуруткин, даже силно му се зарадва като малко дете. Тук е мястото да отбележим, че важната работа беше всъщност голяма работа, която класикът на Модерната литература извърши клекнал, усамотен със смъкнати гащи в кенефа между етажите. Олекнал, разтоварил се като тежък бетоновоз, Тутуруткин запрепуска по Главната пловдивска улица. Току избърза, спре, застане с ръце, широко разперени, сбрани в лактите, реве, че да го чуе повече народ, и се вайка:

  – Айде бе, господин Любчо! Докога ши ми се влачиш, бе? О-о-оф, оф-оф-оф, що ли си взех беля с теб!
  – Не мога, господине!... Не мога бърже! – шепне бившият интендантски служител, па запъхтян поема, клати белокоса си грива като кираджийски кон, изпъва врат, тъпа милият, потропва с бастуна си по нанагорнището.

  Превзеха баира...Редакторът поспря за отдих край зидовете на старата турска джамия, някогашен християнски храм, където местни художници-занаятчии излагат всякакви красоти: от креватна живопис и дрънкулки до някоя единствена, правена с мерак и Божие озарение майстория.

   – Напинят да ма изографисат и не позволявам... – оглежда се. – Парил съм се, та... Издокара ме хубостник един с двете ми очи върху едната ми буза. Остави туй, ами единия зъркел ми изтипоса син, пък другия пембе. А аз съм си кафявоочък, ей ме на, виж! Зъркелите ми са лешникови кат у бенгалски тигър. – Кокори се предвзето, като гръцка кокона се цупи, след което разви възгледите си върху проблема за художниците-модернисти:

– Колкото е по-шантаво, по му се радват. Да им се не начудиш! Видял ли си разклечените голи жени на Пикасо? А че аз толкози па разклечена и в леглото си не съм виждал. Туй Модиляни, Мастрояни, Салватор Абдали, Кандински, Бжежински, Репичков, Баршчиковски, Чайников. Има една там "Закуска на полянка", не помня чия беше, изфирясало ми е от акъла, кой ли я беше изтипосал, ама ми харесва. Голи-голенички двенки, ама ей тъй на, как ги е мама родила... – Чеше се зад ухо, свива уста, клати показалец към скупчилите се край стара кофа димящи дръвца пишман-модернисти, които – нафунели от влагата и студа, напомнят повече скитници, нежели художници: – Двенки... ей тъй на! Дибидюс голички в езерце се плацикат. Третата.. и тя гола сред официално издокараните господа. Разкош! И тъй ги нацицорила онез ми ти розови ненки! И талийката й... Ох, мама-а!

   – Не е "Закуска на полянка", а "Пикник край Париж"***– поправя го сух дългуч със залъскани, изтумбени на коленете кърпени джинси и рехава козя брадица.
   – Тъй! Вий по ги знайте тия ваджии! – махва гнусливо, изплюва се към подредените за продан пъстри платна, па повлича сащисания си спътник по-нататък из чаршията. – Живеят си французите, ей! А пък парижанките! Ами Париж, столицата на разврата... Уж-ж-жас!

  Насреща им народ, кафенета и витрини, сергии с ухание на кебапчета и пуканки, захарен памук. Току от тълпата лениво суркащи пети с посивяла физиономия се отдели някой, па задъхан от вълнение, с две ръце грабне десницата на живия класик, пита нещо колко да изрази близост, а Трендю го излумка с юмрук по гърба, процеди някоя попържня, отпрати го:
   – Хай моля ти се, оди си по пътя! Не ме занимавай с глупости!

  Тутуруткин беше сред четиристотинте подбрани в хаоса след славния Десети ноември да представят нацията във Великото народно събрание, като присадил се в една от нароилите се като гъби след дъжд партийки и движения за правда и свобода с демократични имена, и общата еуфория отново го направи обект на общественото внимание и на боричкащите се пак да управляват България бивши ченгета и праведни партайци. Заради магарешкия му инат обаче, заради вродената простотия и заиграването с Лукановата пасмина новите му съпартийци му се ядосаха. Натириха го като пес помияр, комунистическа подлога, та Картофеният Трендю, както му бе прякорът от махалата зад пивоварната "Каменица", увисна между народа и властта. Тъмните някогашни приятелства в двете крайности на политическата шарения обаче му останаха. Щом "червената или синята" политическа сила излезе в опозиция, търсят го като обигран в коварните политически схватки и пазарлъците, дялан крайъгълен камък. Каквото и неприятно да е свършил преди, ползва се с уважение, че политическите му зигзаги, тарикатлъците му на ловък политик го правят симпатичен на електората. Новоизлюпените неопитни лидери затуй пък му имат страха.

   Любомир Манатарков мига-мига, омагьосан сред водовъртежа, който го пое и засмука около Тутуруткин. Опитва се да е спокоен, незабележим. Подпрян на бастуна, съзерцава театрото на великия фокусник... Какво са спомените на една Божа кравичка пред блясъка на гения! Нищо не са. Ей го, задава се доскорошният министър на финансите****, Боже Господи! И доскорошният министър на финансите протяга ръчичка да се здрависа с Тутуруткин. Иззидан от кирпич сякаш, с хладина, с излъчването на дебел влажен турски дувар, лицето му не е лице, а гьон-сурат... Към Тутуруткин обаче това лице е игриво, топи се от сладост. Трендю изтиква сащисания Манатарков пред себе си, реди ги такива едни разтърсващи думи:
   – Запознай се, моля! Наш верен последовател. Таквиз честни българи крепко следват справедливата наша кауза, демократическата ни линия. Е па няма да се даваме на червени вагабонтите, я! Ний сме Синята крепост.

  Манатарков докосва кирпича и усеща ръката си в хладна лепкава длан. Сърцето му тупа-тупа от вълнение. Докоснал е самата История. Името му на този, дето е сега насреща му, в небето на България с тъмносини букви е вече записано.

  Крачат към Бинго-залата, към бившето кино "Балкан". За мравуняка на Синята крепост тази зала, дом на съблазни за лека печалба, е по-ценна и от Кметството. При вида й Тутуруткин довършва темата за художниците:

   – С тез муняци не ща да споря. Черни са ми! Хем фукари, хем голям го вадят. Ай сега, да побъбрим ний с теб за твойте споменченца! – И го кани сам да му разправи обемистият ръкопис какво толкова съдържа. Понеже Манатарков възрази: да се прочете трябва, не може накратко, редакторът отсече: – Ши ги дегустирам! Ама ши седнем с теб в ресторанта на жепето. Па гледам кво си се нарамил, бая си нацвъкал. Ми че то четене иска! Хич не си мислил кой ше ги чете! Много нещо бе, драги! Много си се отпуснал.

  Огледа двайсетте и четири сергии на бившия шеф Муравей Радев току пред Централната градска поща. Разнежи се и сочи внушителната сграда на Военния клуб за местния пловдивски гарнизон на Втора армия:

  – Кво барче има отдоле само да знайш! Щу гроздова се е изкъркало, щу булки са ми се натискали! Па знойни тез, офицерските булки! Има стайче, в алено сукно тапицирано, и там оле-оле! Да не ти разправям, че свят ми се вие. Обичкам ги пълнички. Обичкам ай тъй на, да ги щипя, да ги щипя, да ги щи-и-ипя, а те да ми се кискат, миличките, и да ми се нати-и-искат... Страхотно! Имаме си ние там една Муцинка-Пуцинка, Огняна, Катинчето Сариева, Елвирра, Маринелла, Десиславва, Марияна, пухена Цецка една. Ай, какви поетессси, каква плът, Боже мой!!! Жарки... Буквално пиявици. Инак стихчетата им бледи, ама па как ми се натискат завалийките! И кво! Аз да не съм от гранит?

  Подминаха и градската библиотека. Тутуруткин важно отбеляза:

  – Като пукна, тук ши ми диктисат паметника в цял ръст. И от бронз, ши видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хе-е, как ши видиш, кат вече ши си отдавна гиберясал и изгнил в Новото гробище на Рогошко шосе!

  Тъй, в приятни приказки унесени, наближават пловдивската Централна жп-гара и там – край отбивката за кръговото движение, оранжево такси за малко да обърка реда кой кога ще да отлети в Отвъдното. Дотам се беше унесъл Трендю, че едвам в последния миг пъргаво като атлет отскочи, та шофьорът, мустакат арменец, грубиян с ориенталска хубост, мелодично, почти като владиката отец Николай, го изпсува сочно на майка.
  Когато бавноподвижния Манатарков дотропка с бастуна до отсрещния тротоар, завари Тутуруткин пребледнял като току-що изпран чаршаф, ала литературният корифей бързо се окопити:
  – Видя ли, а? Видя ли, а! Искаше да ме прегази идиотът. Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те... те и Алеко някога тъй бастисаха!

  – С куршум – уточни пенсионерът.

  – Да де-е, ама и това не е случайно. Случайно няма в тоз лъжовен свят! И откъртена тухла да те фрасне по кратуната, не е случайно. – Разгорещи се: – Затуй живей, драги, греби с пълни шепи, мамка му. Поемай и дишай, яж, пий, люби, носи си новите дрехи. Днеска с теб припкаме кат аслани, а утре гушнали китките, утре с патъците напред. Панимайш?

   И понеже се бяха вмъкнали вече в покоите на силно одимения гаров ресторант, отведнъж се почувства като у дома си, избра най-личното място в залата, придърпа листа с менюто, свирна, изшъшка, подвикна бодро към келнера:

   – Альоу, маладец! Иди-ка меньой, иди! Иди сюда, пажалуста!

   Манатарков замижа, като го чу какво поръчва.

  – Телешко вретено с пържени в краве масълце печурки. В доматен сос агнешки ребърца с лук и нарязани маслини и кервиз. Ордьовър фламбе. Филе от студено веяна скумрия... Пържени картофи с кетчуп и кашкавал. Руска салата. Капама само от пилешко само месце... Бутилчица "Каберне совиньон" за вкус и настроение. Литър "Карловски мискет"... Ако липсва "Карловски мискет", тогава "Димят". "Манастирско шушукане" тоже може. И за капак, сто грама виски за разширение на вените.

  Нямаха от луксозното "Балантайнс", за което милият припираше, та се задоволи с по-простоватото даскалско уиски "Тичърс"... А към твърдото гориво предложи белени пресни краставички към изкиснатото биволско кисело мляко с магданоз и черен пипер да добавят, триста грама лешник и бадеми меланж. За завършек варени яйца, поръсени с кимионец, кокос и, по негово предложение: едро смлян лют червен пипер.

  – Кръв от жалва обаче нямат – начена да запрята ръкавите. Пожела по-голяма салфетка, която затъкна под брадичката като лигавник. – А кръв от жалва пил ли си? Жабешки бутчета пане с овчи кашкавалец? – Съзря сащисания бивш счетоводител: – Ти сега например, кво ши си поръчаш? – Млясна, приглади мустак, врътна крайчетата му чудесно нагоре, докато келнерът записваше този поменик.
   – Сода – измрънка Манатарков.

  Тутуруткин морно подпря чело с двата си пръста: палеца и показалеца, вдигна като оксиженист очилата над веждите и извъртя очи разочарован, замърмори:

  – Не може тъй! Тъй мизерно бива ли в тез наши хубави сладки години?
  – Може.
  – Че как!

  – Стомахът, господине... Язвата... Гастрит... Камъни в жлъчката... Една содичка добре ще ми дойде, ще ме оправи, че ми пресъхна устата.

  Гладен бе милият. Ой, как му идеше да си поръча поне пилешка кълка или крилце на грил! Ала пенсийката му мънинка, хич не му позволява.

  – Не се стискай, бе-е-е-ей! – тупа го Тутуруткин приятелски по гърба. – Еднъж се живей, от мен шъ знайш. Я, отпусни я таз твоя страхлива душа!

      

  Запълни се масата открай-докрай... Блюдата се точат като на заводски конвейер едно след друго. Като че ли кухнята на гаровия ресторант тази вечер само за тяхната маса пече, готви, бърка, панира и овкусява. Лично управителят на жп-ресторанта сам дойде да палне спирта под паницата с фламбето, а жените от кухненския персонал със затаен дъх се скупчиха зад шублера да гледат как господинът със сталински мустак като сюнгер попива и омита до блясък посудата, че и най-грижовно със залъче хляб дообира остатъците.

  Някаква тънка струна у Манатарков като да се скъса. Както притихнал следеше змеят отпреде му как мляска, хруска, сърба, пърди, оригва се и шумно се секне, и грухти като прасе в кочина, някогашният счетоводител изведнъж трепна като ужилен...

  – Що не ми почетеш от ръкописчето*****– рече Тутуруткин, – тъй и тъй не ядеш! Докат ям, ши слушам. Ушите ми да не са затъкнати, я? Ай, чети!
  – Не бива тъй, господине. Нахранете се, пък сетне.
  – А бе, чети. Чети, ти казвам!

  ...Ароматното винце, омешано с шотландското малцово уиски, правеше артиста своенравен, но и яко натрапничав. Пери показалеца пред носа на сътрапезника си. Като ветропоказател се върти наляво и надясно, търси състрадание, понеже останал неразбран. Подгъна устничка, увиснаха му мустаците, нажали се и посегна да се изсекне на пода, да се позабърше с покривката. Залитна... Изсули се под масата. От долу-нагоре се загледа в притеснения Манатарков, с лапи, както у богомолка молитвено прибрани, коленичил като пред Божията черковна икона, зафъфли, както пръскаше през оределите си зъби парченца надосдъвкан жълтък:

  – Приятельо... Ти си златен човек. Много държа на теб, ши знайш, мно-ого! Искам да опозная ваш-ш-што целокупно творчество... Мечтая силно да прочета твойте мемоари. С вас ний си допаднахме, приятельо. За мен вий сте истински творец. За мен вий сте Достоевски на новата Българска литература – Хлъцва в шепа. – Отечеството много ши съ гордей с вас…(Хълцук-хълцук!) Бледо е словото да изкажа дълбокото си възхищение и респект, и... и ррреспект. (Изпърдя се мощно.) – Издълбоко пое дъх: – Ай, сега, братче, издекламирай кво, например, си сътворил в твойте самотни нощи. – Мисълта му обаче внезапно се отправи в друга посока: – Я-я, виж колко ядене имам. А тва кокалче искаш ли го? – завира вилица в окото на счетоводителя пенсионер, надига задник да се изкатери на стола. – Не го щеш!... Ми добре! Губиш, сам ши си го изям. – Изхлипа примирен, изтри с ръкав бликнала сълзица: – Сам ши си го изям, тъй да знайш... – Спомнил си нещо, боцна го с показалец между веждите: – Обаче ти-и-и... Ти все пак ми чети! Чети ми.

  – Моля ви, господине – промълви Манатарков, – налага ми се да посетя тоалетната.

   – Оди бе, кой те спира! Нали ши съ върнеш. Тук съм на пост, знайш ли! Кат Гюро Михайлов, ей ме на!... Ни-икво мърдане. И не ши позволя някой без вашше согласие да барне манджата. Ей, ма какво правиш ти? – Впери се в чашата му: – Пийш сода. Ми това не е сода, а чешмяна вода. Да си ги нямаме таквиз! Господинът поръча сода, носят чешмяна вода. – Загледа се към ъгъла, зад който бе миризливият гаров кенеф: – Ей! Де ръкописа? Я, го дай! Ши го чета, ши го изучавам и ш,та чакам. – Отпусна гърло, запя с мощен пиянски глас: – Ча-акам та да додиш, чакам та сас буйна страст... Ръкописът тук, на депозит!... Щот ако земеш да паднеш в дупката, кой ши та гони? Хората мамят, да-а. Мамят. В очите та гледа, и лъже, лъже, лъ-ъ-ъже. Мамицата им копелдаци!

  Докато от салона на гаровия ресторант долитаха песните и монолозите на великия човек, Манатарков се уговори насаме отвън с келнера, когото по щастлива случайност познаваше, плати си содичката, предложи дори бакшиш, но келнерът грък категорично отказа, със съчувствена усмивка го изведе през задния изход. Какво се случва по-нататък, трябва да бъде описано в историческите родни хроники, понеже Тутуруткин не е някаква случайна птица в Републиката. Впрочем, ето как приключва разказа си на следния ден келнерът, човек с як житейски опит в самия Пловдив, видял какво ли не в живота си на обикновен човек, влюбен все пак в Пловдив.

  – Накърка се тоя цесит. Яко се насвятка. Викам му да си плати сметката, пули ми се. Аз, кай, не разполагам с пари. Какво е това пари? Онзи дядка, белокосият... той пласта, в него е клюцът за касицката... Казвам: цовекът си плати содицката и си замина... Платил ли? Це тогаз сто търсис от мен? Плати си содицката, казвам. А цеситът се хили: Аз, казва, тази сметка как да я платя! Няма да как я платя. И взе да плаце. Плаце, та се къса. Тогава викнахме двамата дезурни серзанти... Обясняват му серзантите, а той им се скара. Дойде и нацалникът на митницата в гарата и му направи обиск. И в сакото му само едно старо два лева от някогашните пари... Ай, мамка му и цесит! Взеха му данните, протокол написаха за дребно хулиганство и го извездат на перона. Кациха го в ностния влак за Бургас... Уговорили онези от експреса гратис да го пуснат и да го свалят в Цирпан: сам да се оправя цеситът му с цесит. Цирпанлии са нозари, сигур веце сте да са му светили маслото.

  Когато някъде по малките часове подир полунощ злополучният автор, кандидат за книга с преживени неща в местното издателство, се добрал до дома си като простосмъртен човек, общувал с тъмните сили на Нова България, поела го с трескави очи леля Райна от заможен Копривщенски род, племенница на известния от реалната История Тодор Каблешков:
  – Да не бях палила свещи пред иконата на Богородичка, кой знае що ли щеше да те сполети! – рекла, докато помагала на разтерзания наивник да се успокои. – Теб, миличък, пресветата Дева Мария те е закриляла.

  Следва

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited оn 3 avg. 2023

____
* Сюжета е по преживяно и лично разказано от Петър Петров, или Простосмъртния Петров, както го представя авторът на литературните оценители.

** Волен Сидеров (1956), народен представител от 11 юли 2005 до 30 октомври 2019 г. Като депутат е осъден за хулиганство в пет дела. Вж. Волен Сидеров – Уикипедия (wikipedia.org)

*** Платно от френския художник Едуар Мане (1832-1883) "Закуска на тревата" (1863).

**** Иван Костов (1949) е най-ненавижданият политик в днешна България за предателствата в чест на Запада, заради разпродаването и съсипването на построеното до Десети ноември от три поколения български граждани.
***** Думицата "ръкопис" и умалителната й производна "ръкописче" Тутуруткин произнася с ударение върху „о”, както я произнасяше типичния проф. Пантелей Зарев (1911-1997), а и не само водещият партийната агитка в БКП партиен оценител след Девети септември 1944 г., обявил издъхналия в Пловдив Йордан Йовков (1880-1937) за вреден автор националист.

***** Сюжетът е епизод от романа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004), писан е по действителен случай. Разказа го 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест лично заплатени книжлета с разкази и публицистични задевки по злободневни теми Петър Петров или Василен Ведров (1924-2004), прототип на Манатарков. Съпругата му леля Рени (Райна) е от Каблешковия копривщенски род, докато Тутуруткин е обобщен образ на типичен за българската обществена сцена български писател и си има прототип – любимец скандалджия и досега на литературните критици, плодовит автор, подвизавал се двайсетина години като редактор в местното издателство. Тутуруткин и тутуруткиновци управляват културния живот и в днешна България. Илюстрация за ярката им дейност "на ползу роду", както се кипрят пред читателя, е войнстваща простотия, лееща се на талази, на талази от телевизионния екран: шоу за пари и отличия, цинизъм, духовна поквара с цел съсипване на нацията по заповед на новия отвъдокеански Биг Брадър. Бел.м., tisss.