ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1367.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1367.) 

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея, влизаме, излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616)

  24 uli 1998

ЛЕЛЯ РЕНИ И ПЕТРОВ

  "Quand tout change pour toi, la nature est la meme et le meme soleil se leve sur tes jours..."* Снощи към 19,30 часа звъни по домашния телефон Петър Петров: "Жоро-о! Що не се обаждаш, бе?" Тросвам се: Казвай какво има! А отсреща гласът: "Питам, що чакаш все аз да те търся"... Ремонтирам си колата, по цял ден в гаража с колата се занимавам... "Ела да си прибереш парите... Шест хиляди**. Минах седемстотин километра, продадох и двете ти книги." Къде ги продаде, на кого? "Няма значение къде, на кого, важно е, че са продадени." Харно, ама си бележа в какви ръце е отишла книгата ми, затова питам... "Е, за мен важното е, че са продадени, а къде и на кого не е важно. Ха, сега кажи кога ще дойдеш да си прибереш парите. Хиляди лева са това, ще взема да ги похарча" – шегува се. Добре де – мърморя, – мога и сега да дойда. "Нали казваш, че колата ти е в ремонт?!" Всеки ден по нещо, иначе си е в движение колата... "Е, оставям ти да прецениш. Ако искаш, сега ела. Жената вика: Нека дойде! Хайде, идвай!"

  След около час съм у Петрови на улица "Съборище" 5, зад циганското гето в центъра на Пловдив Аджисан махала... И пак почваме, както често става напоследък, с темата Венци – Венцеслав Бъчваров (1932-2008). Не мелят брашно възрастните заядливи господа писатели Василен Ведров с романтичния му псевдоним на пенсионирания счетоводител Петров, и Рийт Глориъс Купър, лъхащ на изискана Западноевропейска литература псевдоним на бившия депутат в VII Велико народно събрание Венцeслав Бъчваров – чиновник цял живот в местно общинско предприятие). Рийт Глориъс Купър е издал естествено на свои разноски силно претенциозен роман в три части със сюжет от епохата на Второто българско царство; роден си е в Пловдив, обаче твърди, че потеклото му е аристократично-средновековно, откъм земите на днешната Северна Италия. Романът му "Пречупената стрела" е разточително-обстоятелствена и доста сълзлива любовна драма с родолюбиви протуберанси, но и наситен с благоухания дантелен привкус. "На Жоро с най-приятелски чувства" – написал ми е за спомен с дата 13.08.97 под скромното, но респектиращо "Авторът".*** От своя страна, за разлика от обемистия сладникав средновековен роман на Венци: да, бе, роман, обаче само един, Василен Ведров е извадил на бял свят четири книжлета с разкази, със заядливи писъмца до несговорчиви местни редактори, гневни забележки и апострофи по повод отрицателни явления в живота на обществото, отзиви за книжлета на добри приятели или членове и членки, познати от снобския кръжец местни любители на изящното слово, литературата, което включва супер-интелигентни дами и напористи господа с други (нелитературни) професии, ама па страстно обичащи своите автори, водещи препирни кой между тях е по-по-най.

  И двамата дърти чешити са ми на сърцето, демек, приятели. Обичам ги, приемам ги с всичките им странности и претенции, защото – колкото и да са заядливи, така представени, са всъщност тип "хасъл филибелия". Че може ли хасъл филибелия да не е ироничен, злобен, па и несговорчив?! Тщеславието им съчетава егоизма, присъщ на всеки в нашата компания, и с вълнение за Отечеството. Петров е на 75 лазарника, Бъчваров – към 66, ама нещо все се ядат един-друг, все си се дразнят. Венци капризничи, бърника из ръкописите, които Петър Петрович**** свидливо му снася на Венци за компютърен набор, а Венци пак си е позволил да го редактира, заради което кощунство г-н Петрович се коси, нервира се, не може да спи след обяд, нощем вдига кръвно, и накъсо, отношенията им от моя гледна точка ги правят идеално симпатични, жизнени и неповторими, измъкнали се по терлици като че от брилянтната първа Сопотска новела "Чичовци" на Иван Вазов. Ама не могат да се видят отстрани... Това тяхното е не по-малко епична драма от драмата на сопотските чешити!

  И значи, преговорихме си стореното от "Лошия Венци", после четох от тефтерчето тези мои ранноутринни записки. Леля Рени (всъщност Райна от Каблешковия копривщенски род, подозирам, е далеч по-интелигентна и от нас двама ни, взети заедно с мъжа й) плесна с ръце: "Жоро! Каквото си написал досега, писал, но това е най-доброто от теб!!! Ти знаеш Петьо колко се вълнува от тези работи! Ама направо ме изненадваш; това нещо на всяка цена трябва да види бял свят"... Мигам насреща й като мишле в трици: Ами, някой ден може и да види бял свят! – казвам, а тя: "Не някой ден, сега трябва! Този наш задрямал народ точно сега има нужда от тези работи. Покрай приказките за Европа, за духовните й и не знам какви още хубости българинът себе си започна да забравя" ...От диванчето в ъгъла масивният Петров се надига, разпери ръце над побелелите буйни гриви и взе да се лови с двете ръце за челото и бузите или се плеска по челото ту с едната, ту с другата длан: "Ле-ле-е, написал си го баш като мен!!! Все едно аз съм го писал. Това са велики работи, Жоро!!! Виждам, че мислиш като мен. Знаеш ли колко си говорим с жената точно за тези работи, дето си ги написал. И аз доста съм писал, макар с по-обикновени думи... Имам нахвърляни бележки и късове по тази тема. Ще видиш, като ги напечатам в книгата, дето сега я готвя".

  Бил в неговата Копривщица, отдето са корените му, и там продал двата екземпляра на сборника "Кардиф", единия – на 24-годишната уредничка на тамошна къща-музей, втория – на 17-годишно гиздаво местно девойче, което пак там поработвало през лятната ваканция. Смяхме се с хитрия му начин да предлага "Кардиф". И едната, и другата, ги омаял с приказки, че той е писателят Еди кой си, ама когато дамите пожелали да видят и нещо друго написано от него, изваждал "Кардиф" с думите: "Случайно не нося моя книга, ама ще ви предложа да си купите нещо, което е много хубаво написано. Това е свободен стих. Аз, всъщност, свободен стих не обичам да чета, но това тук е нещо забележително"... И двете, опрени до стената, образно казано, си купили "Кардиф", пожелали и автограф от автора... И Петров им рекъл съкрушен: "Че как да ви дам автограф, като не съм аз авторът на тази книга!" Поотделно, на двете места в Копривщица милият провел стопроцентов флирт с двечки госпожици, от които 24-годишната била скоро омъжена; на нея оставил и домашния си телефон. Пред жена си по килифарски усуква отначало: "Не мога да си спомня, Ланко, на кого я продадох втората книга", пък като се изповяда как омайвал момичето и как то му рекло: "Най-чаровното у вас е говорният ви недостатък" (като е възбуден, леко заеква), та през смях, внезапно притихнал, като щастлив  пакостник, бъркал с голяма лъжица в буркана със сладкото, смирено се обърна към леля Рени: "Ти сега... да не вземеш да ме ревнуваш? Аз така, само на майтап бе, Ланко*****". И тя обръща очи към тавана: "Уф! Виж го какви ги върши! До вчера го беше страх да излезе от къщи, на краката си едва се държеше". Когато за минутка тя се запиля нейде по другите стаи на маломерното жилище в панелката на първия етаж и оставаме двамата насаме с него, одухотворен, с поруменяло лице и дяволит взе да шепне: "Ей-й-й! Ама това седемнайсетгодишното беше много красиво, да знаеш! Хем красиво, хем умно, интелигентно, бе, Жоро! Като картинка хубаво".

  От час въздухът бръмчи, вибрира от циганската музика на Азис, песни, в които на висок глас се страда за любов, певецът вие като вълк в гората с гърлени, присъщи на циганска или турска реч модулации и обертонове. Слушал съм турски песни, дето певецът не ми натрапва премодулиране на естествения човешки глас, и тези песни са ми харесвали с нежността. В българската поп-музика по подобен начин се престарава с кършенето глезеният Дони – чуйте само неговото изпълнение на "Я, кажи ми, облаче ле бяло", която кой знае по какъв там каприз точно в негово изпълнение снобеещите вземат за връх на родолюбието... Но думата ми е за Турция – седемдесет или осемдесетмилионна Турция, която според статистиките от началото на осемдесетте години на миналия век наброява 45 милиона население, и за обърнатите на югоизток антени, гора от сателитни чинии в съседното гето Столипиново, гора електронни приемателни устройства на живеещия със социални помощи от мижавите ни заплати палав етнос.

  Заради привързаните към Турция цивилизована Европа ни обвинява в расизъм и дявол знае още в какво, ала основните потърпевши сме ние и пак ние сме подложените на унижение. Нас ни пребъркват по джобовете, пазвите, чантите в градския рейс, притесняват с битовия си безпорядък, децата ни са преследвани от тумби джебчии и банди със самочувствието на романтични герои от холивудски екшън. Докато българинът, работил цял живот, доживял мижава пенсия, който уж не знаел достойнство що е, си слага край на живота болнав и в мизерия, а адвокатите на това волно чергарско племе кански реват пред европейските институции и разнасят по света представата за крадливите нагли българи. И понеже на Запад се представят за българи, както пък тук се представят за турци, чистичкият възпитан, дисциплиниран Хайнц или Ханс, например, съзре ли мургавия огненоок хубавец, обърне се към своята мила Гретхен: "Айне булгарише, майне либе! Айне булгарише ман!" – па гнусливо я дръпне по-надалече... Не е виновна Турция, че е притегателна сила за родените тук роми. Но си мисля: Къде отново бърка Българската държава и цялото ни общество в отношението ни към тази артистична палава маса от хрантутници?! Дали техните основания да се стремят към Турция, да се преструват на турци не идва от неспособността ни да се отнасяме към тях с уважение, ами да, и със загриженост, с взискателността, която я има във всяко уважение?

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 4 sep. 2023

Илюстрации:
- Авторът на Кървавото писмо Тодор Каблешков.
- Начало на Априлското въстание в Копривщица.

___
* И когато всичко се променя за теб, природата е същата и същото слънце изгрява над теб – из поема на Алфонс дьо Ламартин (1790-1869), послужила за мото на сборника разкази и стихове в проза "Възкресена", издаден през 1995 г. с помощ от приятели и лични средства от оскъдната пенсия на автора Петър Петров (1924-2001), подписал се тук с артистичния псевдоним Василен Ведров. 
** По тогавашния курс на лева, която сума днес ще да е 0,30 лв. за екземпляр от книгата.  

*** Сърцераздирателният роман на Венцеслав Бъчваров (1932-2008) за епохата на Второто Българско царство, където авторът с пищния псевдоним Рийт Глориъс Купър представя действителни исторически персони, като българския цар Константин Асен (1256-1277), царица Мария (1269-1280), сина им Михаил, щерката на Константин Асен – Ирина, от брака му с внучката на Йоан Асен II, и пр., и пр., – изд. на "Веда Словена" от 1996 г., чийто собственик е самият Рийт Глориъс.

**** Петрович го наричам заради фасоните му, нещо характерно за сръбските кафененски юнаци, които все боя са яли от нашата войска, но това не им пречи да се държат нахакано, което е за уважение все пак. 

***** "Ланко", предполагам, е обръщение при копривщенци към любима жена. Бел.м., tisss.