ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1361.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1361.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената, влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Шекспир (1564-1616)

   25 uli 1998 

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ

Продължение 5 

ОТЕЦ ТАДЕЙ ХРАБЪР

  Двуметров яко фуклив мустакат пловдивчанин поръчал да му построят домашен параклис, дето еднолично да си общува с Бог. За черквицата на Ванга в местността Рупите няколко мафиотски боса вложиха милиони. И възстановяването на старите черковни храмове, и изграждането на нови, например – в Родопите, се води и подкрепя от дружинки със съмнителна дейност. Най-едрите златни кръстове тук се клатушкат върху гърдите на мутрата със зъркелите на тарикат с бухалката и патлака. Тази показност, тези средства защо са им! Заради вярата в Иисус може би? Може би тези са между нас най-ревностните, най-смирените християни? Препичаме се миналото лято на позанемарен, затънал в боклуци и смрад плаж южно от Созопол. Напечен от жежкото августовско слънце, запитах компанията: 

  – Ако сега ни се появи Иисус на черноморския бряг, как си представяте, ще ни се покаже? 

  И понеже компанията ме загледа като кацнал сред цялата тази прелест извънземен, продължих да питам, соча лъскавите муцуни на тузарските лимузини в съседния паркинг за строго охранявани заможни персони: 

  – Може би ще се появи с кървавочервено ферари, порше 911, мерцедес, беемве, ролс-ройс, макларън, ламборджини, а?

  Една от дамите ни, даскалица по биология, с гени от семето Авраамово, настръхнала рече: "Ха! Мерцедес и Ламборджини. Глупости! Чуваш ли се какви ги плещиш! Пеш ще дойде, разбира се. Хем с торбичка лук и хлебец през рамо. Най-много върху кльощаво магаренце. 

  – Е, че как! – правя се на изненадан, – Богочовека върху магаренце, при днешния прогрес и прочие! 

  – Ами защото е Бог – усмихва се. – Що му е мерцедес на Иисус! За да ни се изфука ли?! Хайде, моля ти се, Гьорги, я, бегай оттук! Не обиждай Бог.

  Та същинската вяра е нещо простичко... Ама в това "простичко нещо" е сложността на пообърканото ни национално съзнание. Иначе, ако пак се повлечем подир черковните отци... Та те така са се вчепкали, че взаимно ще се изядат с парцалите... Превземат храма, бранят го със зъби и нокти. Но това, дето си го мислим за храм, не е храм, ни свято място за изповед и просветление. Вярно, има ги там вътре варакосаните Му икони, хубави икони. И благоуханни дебели владишки свещи и бедняшки свещици по за десет стотинки* тоже красиво горят. И попът мелодично молитви ниже. И миряните влизат-излизат, кръстят се прилежно, мотаят се наоколо и пак се кръстят прилежно. Само дето Онзи, дето ходи пеш по земята или най-многото качен върху кльощаво магаренце, Онзи с трънения венец, какво общо има с копринените одежди, фасоните и кандилата, с цялата суета?

  В дома на 75-годишния Петър Петров – новооглашен раб Божий и вече отпреди година официално станал верующ, заварвам известен автор на поучителни черковни книжлета – отец Тадей Храбър. Не, не е митичният автор на "О писменехъ" (За буквите) от времето на Цар Симеон Велики, а отец Храбър – 85-годишен косовски албанец по майка, българин по баща, известен някога си като преподавател в пловдивския ни Френски колеж с библейското лично име Тадей. Добавеното име Храбър, предполагам, ще да е монашеското му име. Арнаутин по произхождение, нашенец по нрав, униат** по религиозна вяра и жител на моя роден град Пловдив, автор на трийсетина поучителни свитъка с благи размишления и препоръки върху българския ни език, националното ни самосъзнание и историческа участ.
Отец Тадей Храбър е дребничък, слабичък, доста крехък физически, но с умни очи и строго отмерени думи и жестове. Говори тихо, фразите сякаш ги вади от дълбок кладенец. Говори като духовен пастир, близък до Бог, с Бог сякаш вечеря. Личи, че е наставник на покръстените в религиозния канон българи-униати, сред тях и домакинът ни – бившият счетоводител Простосмъртният Петров с неговото постно име, като че извадено изпод щанда със соц. конфекцията, цял живот отдалече заобикалял черквата с ужасното подозрение, че... "религията е опиум за народа", ама най-сетне на стари години кандисал, престрашил се и се наредил сред богомолците със свещица за десет стотинки в треперещите от Синдрома на Паркинсон пръсти, терзан от страстите наши български и от копривщенския си опак нрав, и той – Петър Петров, автор на книжлета, издавани със спестявани от мижавата чиновническа пенсийка парици, и нравоучителна сатирична, леко наивна, доверчива, но най-важното, според мен, човешка проза.

  Та ето че новопокръстеният Петров ни представя един на друг.

  – Ах, учи-и-ител! Учител по какво? – възкликва тихо и бодро отецът.

  Казвам по какво съм учител и поемам подадената ми суха ръчичка със сини жилчици, восъчна и прозрачна. Ама човекът си обръща ръчичката с дланта надолу. Разбирам жеста му, но се правя на три и половина – поех му ръчичката и крепко се здрависваме. Казвам си фамилията, но отецът пак пита: 

  – Та вие откъде сте родом, млади човече?
  – От Пловдив съм, отче. 

  – Аз съм духовен служител на Църквата, би трябвало да... Може би още не ви е известно... – захваща тактично. И ни разправи как преди години и той, още кога бил като мен, млад и неопитен кандидат-духовник, как и той отклонил подадената за смирена целувка ръка на Шуменския владика. В Шумен – доколкото си спомням, каза, станало това чудо. И Дядо владика го укорил, смъмрил го бащински, оладжак. Тъй че... – Подгъна устничка и тържествено замълча. Ама не показах, че се разкайвам, и той продължи:

  – Здрависваме се с вас не като частни лица, а аз, като Божи служител, и вие, като прост мирянин! – завърши поучителната си беседа. – Да, някога и аз бях несведущ като вас, млади момко. Ама понеже сте учител все пак, длъжен сте да знаете, че целуването на ръка в случая е знак на уважение не към мен, а към Бог и Църквата. За вас не се явявам частно лице, нали!

  – Да, отче. 

  – Това е традиция – продължи да настъпва той, – народът я знае, а ето вие, учител уж, а пък... Децата от вас се учат. Какъв пример сте за тях?!

  – От мен се учат, така е – казвам смирено, доколкото мога, – от мен и от родителите си, и от куп неща: видео, електронни игри, списания, естрада, телевизия, вестници, улицата, мутрите, народните ни представители, г-н Главния ни прокурор Татарчев***, банкера Валентин Моллов****, гребеца Иво Карамански*****, от хубави хора, като Маргините, Златистия, Чомбе и Боян Петракиев-Барона, президента на Щатите Бил Клинтън (1946), както и от неговата любима Моника Люински (1973)******.

   – Ако вие, учителят, проявявате неуважение към традицията, какво да очакваме от учениците ви? – задълба отецът, като пак учтиво, но твърдо ме прекъсна.

  Вече проумявам: казаното се отнася не толкова до мен, но би трябвало да представи образцов урок пред новопокръстения 75-годишен униатец, който криво-ляво е проживял 74-те си лазарника дотук без Черквата, без нейните така важни за всички ни ритуални свещенодействия и одежди.

  – Демонстрирате пренебрежение към традицията... Което не е похвално за един учител! – шепнешком, но строго обобщава отец Храбър.

  – Уважавам традицията, отче, но нещата вече не стоят, както е било. 

  – Защо? – учудва се, все тъй строг, самото Назидание в крехка восъчна фигурка. 

  – Отче, за моето и следващите ни поколения целуването на ръка вече няма онзи смисъл. 

  – Тъй ли! – като че за пръв път чува такова кощунство, и е изненадан. 

  – Да! – казвам. – Моят сват, който е комунист и е партаец и в червата, и до мозъка на костите, също учи внучката ни тригодишната Невенка да му целува ръка. Сигур знаете, отче, че комунистите са безбожници, скарани с Бога.

  – Да се целува ръка е знак на уважение! – настоява човекът. 

  Допълвам: 
  – ...И знак за покорство и унижение пред по-силния, по-заможния. А ние с вас, отче, сме на един хал... Понеже и двамата сме духовни служители и цялото богатство и сила са на духа ни са си у нас... Знаете, предполагам, как Иисус приемал учениците Си и всеки простосмъртен, застанал пред Него. 

  – Как?! – със святкащи очета ме прониза като с две бургии отецът. 

  И в този миг отекна у мен катедралният празничен грохот на огромните черковни камбани, които ме изпълват понякога нощем, когато съм силно разтерзан, току-що ял пердах от майка си и баща си заради пакост от най-ранното ми детство в обвито с мъгла кътче в подсъзнанието – вероятно генетичен спомен от предците на Борис Дявола, тъмни монаси, двамина братя, долетели от Търново по време на щастливото за всички българи-християни "Османско присъствие", че бастисали мюсюлманин, който ги унижавал, та долетели оттам в Средна гора, при горното течение на река Тополница, и като предци на майчиния ми съвсем неслучаен род, с други три рода основал селището Калугерово. С това име пресекли с босите си нозе половин хилядолетие на "присъствието". Та и Османската власт не се сетила да го промени. Калугерово си остава Калугерово... Дано новите професори по Българска история не го изтрият съвсем от паметта ни.

  – Ами ето как! – рекох и положих ръце с дланите надолу върху крехките му раменца. – Като Божи служител, трябва да знаете какво означава този жест Иисусов.

  – Какво означава? – със святкащи очета рече, загледа ме отдолу-нагоре като пакостник, тайно бъркал в кутията с шоколадовите бонбони. Засили се към антренцето в панелката у Петрови, внезапно някак се разбърза.

  – Не знак на раболепие и покорство, а знак, че Богът на човеколюбието ни приема за свои. Това значи жестът с длани върху раменете. 

  Положих длани върху раменцата на разбързалия се отец, добавих и че го харесвам, ала ми дожаля... Наистина чувствах в онзи момент огромна, печална обич към него. Пък той поклати главица с изтънели дълги сиво-бели кичури, разбърза се да си върви. Обади се, но вече откъм изхода в антренцето отляво на първия етаж на панелката, на пловдивската улица с многозначителното наименование "Съборище" № 5, заинатен:

  – И все пак. И все пак! Такава е традицията. Традицията е такава! Тези работи вие не ги разбирате. 

  Ала тъй като внимателно и в течение на последните десетина години, и през всички онези последни месеци бях размишлявал върху евангелието с неговите простички уж човеколюбиви притчи от Библията, хич не се и засегнах от естествената разбираемата упоритост на добър човек, живял 85 години с крепка вяра в каноните на черквата... Но защо ли точно сега, докато записвам това на мънзърко колкото космическа сонда балконче с лудо разцъфнали мушката, минава ми през ума: Ле-ле-е, колко противно си постъпил, драги първи внук на лютия пазарджиклия Борис Дявола! Че какво ти струваше да му цунеш ръка, да му направиш кефа?! Щяха да ти изпопадат керемидите от покрива или Небето щеше да ти се сгромоляса над кратуната ти? 

  Следва

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 1 sep. 2023 

Илюстрации:
- Жест към Юнал Лютфи – бивш информатор на ДС*******.
- Типичен жест на подчинение пред Големият шеф********.

–––

* Сега вече най-евтините свещички за пред ортара са по 20 стотинки парчето.

** Пасажи от книгата на Димитър Маринов "Стефан Стамболов и новейшата ни история".

  Кой е Димитър Маринов (1846-1940)? Активно участва при изработването на Търновската конституция. През 1893 г. е директор на Девическата гимназия в София, а на следващата година вече е директор на Народната библиотека. След свалянето на Стефан Стамболов от власт е назначен през 1900 г. за директор на Софийската мъжка гимназия. През 1904 г. се заема с управление на създадения от него Етнографски музей на България. От села и градове събира експонати за музея.  След като се пенсионира през 1908 г., занимава се с  различни дейности, вкл. журналистика. Назначен е през 1921 г. за уредник на Кремиковския манастир. След смъртта на съпругата му (през 1929) се оттегля в Рилския манастир, където живее до смъртта си. 

*** Православен християнин, който признава главенството на папата; привърженик на уния,  вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, стр.764.

Иван Татарчев (1930-2008)

**** Главен прокурор на Републиката ни по онова време, който имаше топли връзки с родни "бизнесмени", като "цар Киро" от село Катуница, Пловдивско, където по сведения от първа ръка от Райчо Б., се заседявал по аа седмица на хапване и пийване на вересия в  компания на момичета на повикване, докато "цар" Киро с погнуса нареждал на кабзамалите си, чийто началник бил въпросният Райчо,с един от царските автомобили да откарат госта в София.
***** Синоним на преуспял бивш (!) служител на Държавна сигурност в банковия бизнес след славния за всяко парвеню Десети ноември, или "честен частник", по готиния израз на Петьо Блъсков (1950), издател на най-многотиражните ни вестници след Десети ноември 1989 г..
****** Този и следващите в редицата момци и госпожи от т.нар. подземен свят на България след Промяната подир славния за висшите партайците от БКП и казионния БЗНС Десети ноември 1989 г..
******* Сексуална палавница – лична секретарка на бившния президент на Щатите, може би най-успешния шеф на световната Супер-сила САЩ след треторазредния холивудски актьор Роналд Рейгън (1911-2004).

******* Вж. в "Гласове": "Минало незабравимо: Юнал Лютфи и неговото четиритомно досие в Държавна сигурност".

******** Вж. "bgvoice": "Целува ли ръка на Бойко новият правосъден министър". Бел.м., tisss.