ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1360.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1360.)

  Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  27 avg. 2001 

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ

   

  Навършвам моите 54. Ходихме до Араповския манастир с Емил и жена му – 25 години по-младата от него туркиня Весна, после и до местността Четирийсетте извора край Асеновград. Знойната Re. ме последва, когато рекох да паля свещи в черквицата "Св.етаНеделя" зад високите каменни зидове на манастирския двор. Усети се – Пустата женска интуиция! – и ми шепне: "Ако не ме искаш, няма да идвам"*. Обявих на компанията, че този път не съм усетил магията, стоял съм като пън пред иконите и олтара на храма. Запалих огънче за хубавата Re. и за себе си пред иконата на Дева Мария Богородица, за малкия Чечо – пред иконата на Иисус, за мъртвите ми родители, да е светъл споменът ми за тях – в ниското, в тавата с пясък пред иконата на Христос.

      ***

  Починал Петър Петров или Василен Ведров (1925-2001), един от героите на тези записки. Споминал се на 4 юли от рак, това – на деветдесетия ден подир смъртта на жена му Райна Сарафова, леля Рени от копривщенския род Каблешкови. Съобщава ми за Петров Емил** по телефона от дома на Чонов в жк Тракия; на Чонов пък някой тъкмо му обадил пак по телефона. Видяхме се тримата в кръчме край пазарчето за зарзават в жк Тракия. По-късно с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока им на Петрови, улица "Съборище" № 5, ако се не лъжа. Отскочих да прочета некролога... Изненада ме – човекът починал на 4 юли, мен ми го съобщават днес – 10 август, като новина. Сантименталният, мнителен, докачлив, изпълненият до вежди с подозрения Петрович ще ми липсва, въпреки че престанах да го навестявам подир смъртта на леля Рени. Бях му обещал да го посетя с преподобния Кадиев, но незаинтересоваността на Марин Кадиев (1939)***, нехайството, безобразното му отношение към Петър Петров послужи за оправдание и на моята ужасна немарливост.

   Отиде си от нашия свят писател, когото мнозина тук продължават да възприемат като графоман, а той всъщност бе по-честен към изкуството от мнозина титулувани, вписани в родната ни литературна енциклопедия чиновници в изкуството. Бързаше да издаде писанията си не за облага, не и да се издокара пред властта, както сториха мнозина т.нар. соц.реалисти, а с невероятното ожесточение на саможивец, решил да документира как болшевишката държавна машина мачкаше самоуважението, но и таланта дори у най-нежните и най-достойните край нас. За Петър Петров, надявам се, тепърва ще се говори. Той беше типичният дисидент, т.е. в известна степен симпатизиращ на комунистическата химера, отраснал в семейство, приятелски свързано с известния Кръстю Раковски (1873-1941)****, но пък достатъчно честен да каже истината на глас. Ех, агитката местни пишещи му отвръщаше с пренебрежително мълчание, с ехидни подмятания, дори. Колебая се дали и това да не го разкажа някой ден! – с опити да го изнудят за пари известни в пловдивските литературни среди галеници, като Тодор Б-в и Добромир Т-в.... Преборя ли се с отвращението си към ровичкане в низостта у всепризнати писатели и поети, имената зад инициалите ще ги кажа на висок глас.

   Не-е, не беше обаятелна личност Петър, когото на подбив и аз наричах "Петрович"! На доста хора с добро самочувствие тровеше спокойствието; какво да очакваш от счетоводител, който цял живот е раздиплял кирливи ризи!? Беше се наситил да се диви на самодоволни престъпници с власт; кой го знае защо, и се страхуваше, че някой тайно го следи, за да го убие, да го изличи от Пловдив, от литературата и земята. Чат-пат ми е говорил. Този страхлив заядливец е може би един от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле-е-е, какви Пунически войни води, за да го приемат за свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че им доставя удоволствие да се гаврят с него, да му се надигат, да го унижават, но... признанието очевидно му е било необходимо, за да погледне светът със сериозно око написаното от него.

  Строго погледнато, главна стойност на писанията му е документираната гадост и скудоумие; то не е чиста проба т.нар. висока литература, изящно изкуство, абстрактни образи и събития, а самият живот на две поколения българи между 1930 и 2000 г., период, когато се е вкоренявал комунизмът в Пловдив и се разраствал като метастаза – болшевизацията изпървом, суровият сталинизъм по-после, развихреният "социализъм по съветски модел", рухването (уж!) на едномилионната (в края на 1989 г.) Българска комунистическа партия, манипулацията с т.нар. демократическа опозиция, укрепването на Съюза на демократичните сили (СДС) и на низ ефимерни партийки с гръмки имена – уж "антикомунистически" формации, а бъкани с бивши партийни секретари, с кадрови ченгета и доносници на Държавна сигурност. Дисидентът, несъгласният, отклоняващият се от праведниците Петров нямаше как да бъде радушно приет за свой в стройните редици на самодоказалите се новоизлюпени жарки "борци за правда и демокрация"; пък и амбициите му от години, в които бях близък с него, се ограничаваха преди всичко до сферата на псевдо-литературното ни местно общество от провинциални сноби. Не-е, не беше удобният свидетел на подвизи пост-фактум Петър Петров; знаеше истината за тях, та ги е плашела вероятно неговата скрупульозност, моралът, който бе възприел от патриархалната мила честност на градския еснаф, на българина стопанин от епоха преди Деветосептемврийската революция на нравите.

  От 1993 до 2001 г. Петров сколаса да издаде с помощта на приятели и с дребната лепта на случайни и неслучайни съмишленици, както и на свои разноски шест малки по обем книжлета, напомнящи по-скоро ученическа тетрадка от трийсетина листа:

      "Погребаха ми сполуката" (32 страници),

      "Кремена" (32 стр.),

      "Възкресена" (32 стр.),

      "В бездната на безверието" – І и ІІ (общо 136 стр.),

      и една или две... които не знам със сигурност, 

все в малък тираж и на най-евтина вестникарска хартия. Тези книжлета му носеха радостта, че е осъществил мисията си на Малък човек, свидетел и коментатор от своя си позиция на случващото се след 1989 г. Обществото на местните пишещи прие тези книжлета като стандартен тип графомания, отмина ги, както често става у нас към неудобни за конюнктурата – с ярко безразличие.

   Бе израснал в средите на комунисти и симпатизанти на комунизма като мечта, но никога не се назова комунист, въпреки че жестоко го болеше за сриването на тази негова мечта. Бе личност, показателна с поведението, с житейската си драма на Малък голям човек, неканен съдник и коментатор на събития, както би ги тълкувал непредубеден и съвестен гражданин на "чиста и свята република" България. Не е редно да го противопоставям на събратята, творящи публицистика и литература; той си има свое място в пейзажа на пишещите у нас. Да, недообработен, неразвит докрай талант... но за отминаване ли е фактът, че ни остави толкова поводи за размисъл и самооценка! В крайна сметка, за кого се твори литературата тук?! За нагли самонапомпали се плондери, чиновници на провинциалната йерархия или за простосмъртни, каквито сме над 96% от българите в днешна България!

      Следва

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, 7 avg. 2001 – edited on 28 avg. 2023

Илюстрации:

- Черквицата в двора на Араповския манастир.

- Когато една любов си отива, настава тишина

___

* Четирийсет дни по-късно щяхме да се разделим след десетгодишна любовна авантюра.

** Писателят Емил Калъчев (1932-2013). 

*** Марин Кадиев получава орден "Св.св. Кирил и Методий", вж. https://bnr.bg/plovdiv/post/101517694/udostoavat-prepodavatel-ot-s-orden-sv-sv-kiril-i-metodii

**** Висш функционер в администрацията на болшевишка Русия, един от най-интелигентните чиновници на Външното министерство, убит от Сталиновите НКВД-ейци. Бел.м., tisss.