ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1359.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1359.)

   Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

   14 uni 1998

ЗДРАВИТЕ СИЛИ

  Поскърцвайки с чистак новите си ботуши и в новичка военна униформа, членовете на правения в тила военновременен вестник "Щурмовак" – там някъде високо в австрийските планини в ранната пролет на 1945 г. срещат интелигентен на вид мъж, който мълчаливо ги наблюдава с вид на паднал от небето. Споменава факта поетът Лальо Маринов – Ламар (1898-1974) в героичната си автобиография. На тръгналите да освобождават Европа от "отровната й плесен" (по стих на Никола Вапцаров), всичко вече им било от ясно по-ясно, и особено какво се случва там, където под свистенето на куршуми и грохота на снаряди се гърчат обезобразени души. Смахнатият австриец в планината изненадал нашите будни хора. Всъщност, какво ли знаем за австрийците? Същият този силно изненадан Лальо с дата 15-16 март 1947 г., месеци преди да се родя, нанизал чудесно стихотворенийце, светъл лик на партийното нагаждачество в годините на соца, а и изобщо когато иде реч за лек и приятен начин Поетът да лъсне в розова светлина пред онези важни персони, които са си завоювали върховете на властта –

На Николай Райнов

Аз искам, драги Николай, да ти припомня...
--------
Сега е друго време – непощадно твърдо,
аз гледам образа ти, твоя поглед чист,
и ние с теб вървим задружно пак прегърнати,
и ние с тебе сме борци и здрави комунисти. 

  Думата "здрави" тук прави впечатление... Тези "здрави" са от епохата на Чичко Сталин. Здрави са прогресивните сили на Партията-ръководителка, нейните мекерета и пр. А интелигенцията? Тя е кекава, демек: нестабилна, болнава, изнежена. На "кекавата интелигенция" здравите сили не могат да разчитат, не могат в никакъв случай да й се доверят. Наперено звучащият лаф "кекава интелигенция" с впит в кварталния агитатор на Партията взор иде от най-ранните ми детски спомени, когато живеехме в тъмната изба на улица Ниш. Събираха възрастните от махалите между Моргата, източните склонове на Джендем тепе, Пещерско шосе и улица Васил Априлов в голо салонче на ъгъла зад зарзаватчийницата на Бай Наско, където имаше най-проста маса, застлана с червено сукно, по стените качени прости дървени рамки, а зад стъклата – като близнаци подредени по двойки Маркс-Енгелс, Ленин-Сталин, нашият вожд Георги Димитров с шлифер и другарят Вълко Червенков, а под тях – наредени заковани с летви в редици четирийсетина най-прости стола. Двайсетина редици за членския състав. Нашият партиен агитатор бе измършавял сив мъж в сив оказионен костюм, със стоманено сив остър поглед и плътно сресана към черепа сивкава редичка косичка с цвят на захабен и сив древен чаршаф. Заничали сме отвън чета хлапенца да разберем Сивият мъж какво ли там толкова дълго им говори на нашите комшии и те защо си мълчат, а пък той – все като нещо да им се ядосва, от време на време току размаха юмрук към таванчето, сочи им портретите на близнаците Маркс-Енгелс и Ленин-Сталин и люто някому се заканва.

  17 uni 1998

  "Арт-клуб" – вестниче на пловдивските културни говеда, се списва с хъс и апломб все около горно до. Тези фалцетни напъни "па колко сме гневни, колко сме ценни и колко страдаме за Отечеството, за унижените българи", мисля си, много як комплекс избиват. Съответстват на епичните борби на 75-годишния бивш счетоводител с несъществената разлика, че в целия си досегашен живот наистина е бил унижаван, има основание да е и рязък, и гневен, подписвайки се не със стереотипното свое име Петър Петров, а с ведрия романтичен псевдоним Василен Ведров*. Подобен род шмекери и примадони, както научавам от статиите им, от стиховете им, интервютата, спомените и от тъпите им задевки и разказите им, а и доколкото познавам част от тях, ще си умрат провинциалисти, напомнят ми Вазовите чичовци, Христо-Ботевия Кръстю Пишурката, Гочоолу, Дочоолу, Данко Хаирсъзина, Гуньо Адвокатина, изскокнали баш от Алеко-Константиновите фейлетони. Щрихи от груповия им семеен портрет! 

   Добромир Тонев (1955-2001). Самовлюбен, галеник на бивши фактори в Живковия Писателски съюз. Пришълец в Пловдив от Ямбол; стиховете му – метафорични римувани, ритмувани прехласвания пред собствения лик. Напоследък, както го е вършил и преди 1990 г., се върти покрай новите ни властници – от ректора на Пловдивския университет проф. Огнян Сапарев до Бате Петьо Президента (Петър Стоянов**). С единия си пили биричката, с другия точили лиги, докато заглеждали пловдивските мацки по Главната иззад изкараните на слънчице и прохлада маси на бирхале "Каменица".

  Огнян Сапарев (1942)***. Всеядно. Много неща, и навред с рогата напред! Кандидатира се за президент, дори късо време беше шеф на Българската национална телевизия; защо го пропъдиха обаче? Може би не е паснал на конюнктурата. И тогава го назначиха ректор на Пловдивския университет. Брат му Славян Сапарев в онези еуфорични месеци веднага след Десети ноември бе председател на местния Съюз на демократичните сили. Чудно време, пубертетният период на местната пардон-демокрация, на гневното вестниче "Свобода" и на луди надежди. Огнян Сапарев е духовен отец на група възпитаници на Пловдивския университет – споменатия Добромир Тонев, Тодор Чонов (1945) и пр., плюс неколцина пост фактум посветили се на кариера в политическия батак на тукашната общинска управа, както поета Красимир Обретенов (1950-2016), например.

  Тодор Биков (1957-2016). Самоотверженият редактор на вестничето "Арт-клуб". Бивш семинарист. Всеотдайно влюбен в собствения свой измислен образ. По сътворените от него ребуси с претенция за лирика разбирам, че го веят тъмни славянофилски мъгли, което дава облик и на изданието му. Сред местните пловдивски сноби пазарджиклията Биков се разхожда със самочувствие на артист с аристократично потекло, но си е най-обикновен пришълец не само в Пловдив, но и в поезията.

  Георги Петров (1945). Преди години Гошо тайно ни попълваше досиетата в "Комсомолска искра". Изглежда бая човешки. Бивш секретар в градския комитет на ДКМС в Сливен, протеже на др. Дража Вълчева. Днес Гошо пак е началник, само че на "Марица", всекидневник с най-висок тираж в Южна България. От Кючук Париж е****. Майка му, спомням си, я погребаха някога с искрено уважение, че била ятачка на антифашистката съпротива. Петров е авторът на ядовита забележка към двама стереотипери една лятна нощ в старата пловдивска печатница на улица "Кракра" № 11 – Пешо Пуловера и Митето Митничаря, по време на дежурство: "Що защитавайте Бояджиев! На Жоро Бояджиев баща му частник". Репликата на др. Върба Чавдарова (1929-2022), с която девет и половина години сме делели редакционната стая с други двама: Николай Галов (1943-2003), Иван Коджабашев (1946), после Иван Желязков (1945) замени Галов: "Тук заемаш мястото на някое наше момче", изсъскано през зъби от Върба, озадачена, че от секретния бюлетин на ГК на БКП научава за цитирани мои текстове от "вражеското Радио Свободна Европа", със същото основание тази реплика би могъл да я каже и благообразният син на ятачката.

  Владимир Янев (1950). По-големият от синовете на др. Атанас Янев – зам.-кмет на Пловдив по време на соца, която длъжност тук наричахме зам.председател на градския народен съвет. После другаря Атанас Янев Партията ръководителка назначи за главен редактор на местния партиен всекидневник "Отечествен глас". Владко е върл почитател на Владимир Маяковски и на Прокълнатите френски поети. След университета честно отиде да учителства в Родопите, не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в представите ми – тих, етичен колега, остана журналистка в същия "Отечествен глас", и след като съпругът й опразни поста главен редактор. Чедо на хора от бившата местна власт, лично на мен Владко ми е симпатичен, особено като си спомня как се стремеше към приятелство с нашумелия в бойките поетически среди на някогашна София от 1965-1971 г. млади бохеми и литературни побойници. Вакханалният около началото на осемдесетте години поет и мой набор Кирил Кадийски (1947) нежно го иронизираше заради опитите му да се прави на несретник. Киро – бохема и в червата, откриваше фалша във Владковите амбиции да се уподобява, външно да замяза на неудобен за властта: "Виж го, бе! Кърпи си одеалото с ей такива кръпки, а баща му е шеф на втория град в България". Владко Янев – днес любим университетски преподавател по литература, развява байрака на всеславянството във вестничето на културните говеда "Арт-клуб", и това, според мен, си е все същият до болка познат негов стил на показност в умозрителната, експлоатирана от ловки политици стара теза за мисията на славяните в Европа и света. По своему честен, Владко Янев искрено си вярва. Това сега си мисля и леко ме досмешава за този напън.

 Тези родни персонажи не могат да бъдат лице на огромното множество безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми се ще да ги съдя; казаното по-горе не е лична оценка. Отношението ми към тях идва от средата, която е истинското мое отечество. Могъщото подземно течение в живота на нацията ни няма кой знае какво общо с тези мамини и таткови "рожби любави", които – носейки се по повърхността на събитията, живеят с представата колко са достойни, па и каква ценност за нацията е присъствието им в провинциалния ни общобългарский пейзаж.

  19 uni 1998 

  
  Завчера с Божидар Чапъров – археолог по специалност, честит и горд собственик днес на мижаво, от четири квадратни метра, магазинченце за стари книги на кьоше срещу местния ни синдикален Дворец на културата, водим сладък мухабет в кафенето срещу задния вход на училището. Бил ме сънувал предишната нощ как омайвам знойна колежка. "И ето, че днес се срещаме!" – реди ги ей такива едни ухиленият до уши Божо. Пресичам му радостта и ентусиазма: Още не ми е минало за седесарския вестник. А той, все така ухилен до уши: "Прав си, братле, не ми прощавай!" Божидар Чапъров (1941) през пролетта на 1990 г. се оказа причина да се размина с високата длъжност главен редактор на местния лют седесарски вестник "Свобода", политически орган, трибуна на новопокръстените демократи. Като фактор в назначената от т.нар. Кръгла маса тричленна комисия от Николай Казанджиев (1929-2000), Константин Аджаров (ок.1957), Божидар Чапъров, Чапъра зае страната на Казанджиев***** срещу мен, пък за мен неизвестния лидер на тогавашната Християндемократическа партия някой си г-н Аджаров, и туриха главен редактор неизвестния дотогава Здравко Атанасов, понеже Здравко наскоро бил излязъл от пандиза, правеше се на дисидент, и бил безработен, докато аз съм си имал постоянната даскалска работа. Изфуках се на Божо с отзива за "Кардиф" на Исак Бехар, печатан в "Арт-клуб"-чето на Т. Биков, и Божо, ухилен до ушите, разпери лапите от лактите навън: "Радвам се за теб, приятельо, това да се чува!" Като около десетина години след онзи странен конкурс, след като същият пандизчия-Здравко Атанасов успя почти да загроби вестничето на бойките седесари, поради что тогава не ми е подкрепил кандидатурата, Божо дружелюбно рече: "Много нежен ми изглеждаше бе, братле!"

 Чапъра е от едва оцеляващите в трудните условия за предприемачите у нас и съм си мислил край онова разминаване помежду ни, че не бива да му се сърдя: май действително съм бил доста неподходящ за точно този креслив политически вестник в мътилката от боричканията след славния за партайците на БКП и казионното БЗНС ченгета и техните рожби Десети ноември 1989 г.

  Продължих с "Българския Великден" на Тончо Жечев. Много фин хумор откривам в книгата, както и мила ирония при портретуване на автентични образи от Българската ни история. Привидно разказвачът е въздържан в коментара, ала отзад се надсмива, сякаш се хили (неприятна дума, но тук, смятам, си е на място) с широко отворена уста над нашенските български простотии. Разкошен е Тончо-Жечевският образ на Стоян хайдутин, Стоян войвода – страховитият хайдутин от Габровския балкан, преобразил се в мек като захарен розов памук архимандрит Йосиф, впоследствие – игумен на основания с награбеното от хайдутлука Соколски манастир, или накъсо казано, твърде колоритен предтеча на Алековия Ганьо, ама по-вакханален с действителната си житейска драма, а по-точно казано – комедия. Което настоява, че животът е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия.

  ЗА ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ (1900-1980): 

  От някогашните ми хазяи изисканата леля Катя и бившия чиновник чичо Гьорги – бай Гьорги, които в никакъв случай не бих нарекъл политически изкушени и в чийто дом на ул. Петър Митов № 8 в район Слатински редут живях три години, като студент на квартира в двуетажната къща с трите кипариса, съм слушал само добри думи за Вълко Червенков. Държал се скромно, не парадирал. Като кореняци софиянци, двамата достолепни и кротки столичани едва ли би се лъгали за човека. Обикновеният българин – убеден съм, има далеч по-набито око от коментатори, анализатори и антрополози с титла, понеже не обслужва предварителни схемички, така характерни за мекеретата на властта, подвизаващи се по медиите ни. Вж. 
https://trud.bg/%D0%B2%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0%D0%BB-%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BA-%D1%81-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B8/

  Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 27 avg. 2023

Илюстрации:

- Давид на Донатело, скулптура, фрагмент.

- Авторът на романа "Чумата" Албер Камю.

___

* Петър Петров, вж. "Мосюто" от iсб. "В бездната на безверието", изд.1998 г.
** Петър Стоянов (1952), доносник на Държавна сигурност агент Виктор 
 вж. https://strogosekretno.com/228/8/%D0%94%D0%B0%D0%BB%D0%B8-%D0%9F-%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B5-%D0%92%D0%B8%D0%BA%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%B2%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D0%BA.html

*** Огнян Сапарев (1942), доносник на Държавна сигурност агент Мартин, VI управление, отдел Борба с идеологическата диверсия и друга подривна дейност на врага по линия на интелигенцията. От 25 юни 1971 г., вж. https://agentibg.com/index.php/bg/2014-02-18-16-14-56/170-2014-12-05-19-02-20 

**** Пловдивският квартал, застроен от бежанци след ислямските погроми над българи във Вардарска Македония и Одринска Тракия от началото на ХХ век.
***** Николай Казанджиев (1929-2000), доносник на Държавна сигурност агент Страхил 

вж. https://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm 

  П.П.: През 1967 г., след подобна на съветския КГБ реорганизация някои подразделения на ДС са обособени в самостоятелно тайно Шесто управление за борба с идеологическата диверсия, контрареволюционните, националистическите и другите противодържавни прояви в страната. Основна задача – контрол на потенциално критични към режима групи, някои от които с относително голямо влияние върху общественото мнение – интелигенцията, младежта, религиозните и етническите малцинства. Към 1980 г. Шесто управление, известно като Българското гестапо, т.е. политическа тайна полиция, разполага със следните отдели:

·         Първи отдел – художествено-творческа и научна интелигенция и средства за масова информация

·         Втори отдел – младежта, спортни организации и студенти

·         Трети отдел – духовенство, евреи, арменци, белоемигранти, паметници на културата

·         Четвърти отдел – протурски и проюгославски национализъм, турската интелигенция и студенти

·         Пети отдел – контрареволюционни остатъци (земеделци и социалдемократи, контрол на затворите

·         Шести отдел – антидържавни прояви

·         Седми отдел – тероризъм, бягства от страната, анонимна дейност, издирване на лица

·         Осми отдел – информационен анализ. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D0%B8%D0%B3%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82

  Тази структура на Шесто управление се запазва и през 80-те години, като основна промяна е обособяването на Девети отдел – за средствата за масова информация. През 80-те години категорията "осведомител" (т.е. доносник) е заменена с "доверено лице". Бел.м., tisss.