ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1306.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1306.)

 21 ноември ми е особено скъп, че ме връща към преживяно през далечната 1991 г., началото на авантюра, продължила почти десет години, което ни стана празник. Дали само когато изгубиш любимо същество, тогава разбираш какъв щастливец си бил?! – Аноним (1947)

  1 uli 1992

ГЕРБЕРЪТ 

Царица е розата, но излъчва печал
и богатства, които не съм и мечтал.

Карамфилът е скучен любовник проклет.
Нарцисът носи душа на поет.
От ветрец полюшван, макът в полето
навява ми спомени детски в сърцето.
Синчецът следи маргаритката бяла
както мъжко око – мома закопняла.
Минзухарът е свеж удивителен знак.
Кокичето... знаем го колко и как
първо напролет пробива снега
и храбростта му не е шега.
А пък лалетата, като мометата –
шумни девици с напъпили цици.

Гергините, като балерините,
целите – разкошно предчувствие.

с техните пусти колосани фусти.

И ето че твоят гербер червен
избухва пред моя взор удивен!
И виждам това зачервено петле
как над боклуците изпъва вратле –
над вонящите люспи,
над огризките гнили
от банани, от тикви,
от зелки и сливи,
над цялата дива смрад на Пазара,
покрай сергиите и тротоара.

Продавачката веща любезно ти казва:

– Да увия ли, значи,
три цвята в хартия 
за две десетачки?

– О-о, достатъчен ми е и един!.

– А какъв си харесахте, жълт или син...?
Един без луксозна хартия от тез
ще ви струва ни левче по-скъпо от шест.
Шест лева... И ще отнесете един
на своя очакващ Ви мил господин.

Какво са шест лева! Ох, нищо не са,
но когато ги нямаш, тъй много са те!
И срамежливо, с въздишка в гласа
питаш за цветето в кофата смет.

– Ах, онова там ли! – продавачката сива
боцва те леко с усмивчица крива:
– Вземете го, моля. 

За Вас е... Безплатно!

...И ето, ти идваш с цвете в ръката.
Ти влизаш сияеща в моята стая.
И аз, като виждам това, вече зная,
че дошла си и вече оставаш у мен
с това цвете в ръка до сетния ми ден.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Пловдив, edited on 14 uni 2023

Илюстрации:
- Моята потомствена баронеса.
- Онова цвете стана нашия знак.

–––
* Нищо тук не е измислено, както впрочем и в повечето ми текстове. Марин Кадиев (1939) – университетски преподавател, както сме в кафене насред Пловдив, ей така се изрази: "Завиждам ти". Защо! – чудя се. – В момента съм до ушите в неприятности! А Марин: "Само трябва да си седнеш на задника и да опишеш този твой живот. Куп готови сюжети имаш". Бел.м., tisss.