Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително леко! Тънкостта обаче е да разбереш защо са толкова нагли онези, които ни дразнят. – Аноним (1947)
12 maj 2001
Може би има и щастливи изключения, но те, според мен, са само изключения, които потвърждават наложилата се през последните десетина години идилия в горния курс на Българското училище. Днес там царува безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, но не възпроизвеждащият папагалски заимствани отвън пози плах чиновник на Образователното министерство, нещастник сред 15-19-годишни българи, е последното оцеляло усилие да се удържи достойнството на личността в България. Младите едва ли проумяват какви унижения съпровождат учителското поприще в години на всеобщ хаос в държавата ни; липсва им опитът, дори сянка от старание им липсва, за да разберат тази драма. Те са свежи, напористи, с добро самочувствие – и в това не би имало нищо лошо, да не беше тази великолепна жизненост отлята в бронзовите гротескни форми на наглостта и липсата на най-елементарно домашно възпитание.
Вилнее злобна гавра с учителя. Мога да изреждам случаи, и не единствено от моята педагогическа практика, но и от време, когато съм бил ученик в една от пловдивските гимназии, когато беше в реда на нещата в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, и то препълнени с ученици. Ама защо е тъй, учителите ли са причина? Дали нацията ни поначало е невъзпитана и цинична спрямо всичко духовно?! Не желая да обвинявам младите: младите и у нас следват модела на поведение, който обществото на нашето поколение българи задава. Вижте какви хъшлашки схватки се водят по родните наши медии! Нарушаването – но не мимолетното, случайно нарушаване, а стремителното и целенасочено разрушаване на всякакви неписани закони на благоприличието насред двехилядигодишната ни християнска православна цивилизация, се приема днес у нас за тържество на егоизма и самодоволството. За уравновесеност, за най-елементарно уважение към човека и смирение като че вече не може да се говори. Говорителите от името на вечерялия с Бога се роят, те изземват все повече пространство в общността на Българската нация.
Обричаме днешното си най-младо поколение български младежи да бере в бъдеще същите плодове на неандерталщини, от които толкоз сме страдали като нация. Имам си моите възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобурготски, ала чувствам: масовият българин веднага, за някакви само два месеца от появата му на политическата сцена, го обгради с доверчивостта на народ наивен и яко наплашен от безскрупулните ни политици, от безгръбначните ни интелектуалци. Потресени сме от себе си, и как да го признаем с ясни покаяния, като сме упорити, като сме раснали в лапите на лицемерстващи партийни вождове! Сочеха ни партизаните, като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите след 9 септември 1944 г. партизани с много малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и фалшивите легенди; а ако все пак бяха стойностни личности, държаха ги по-далеч от пряката власт, ползваха ги за първа отбранителна траншея за подчинение на СССР.
Завръщаме се към корените на своето, обаче сме объркани. Какъв вой от бесове се надигна, как най-отвратителната тиня шупна на повърхността и ни замъгля зрението! И за всичко това ни отмъщават идещите след нас. Те нямат романтичните ни илюзии, липсва им и добрият пример. А ние не можем да сме пример за тях; пример за тях са Николета Лозанова, Митю Пищова, Азис, Лорд Бул... И ми е тягостно за всеки Учител, когото невежествената тълпа от напористи млади вандали с шеги и проклятия разпва на кръст, докато бленуват как някой отвън долита на бял кон да ни оправя батаците.
Българското училище днес смърди на нравствен разврат. Не съм си и представял толкова пренебрежение, толкова нехайство към възпитанието и правилата, събрани на едно място. Лицемерието по Живково време не вонеше толкова! Днес да си учител в прекия смисъл на понятието вече е героизъм. Критериите от миналото са отречени; по камбанарии и минарета джуджета на духа и палячовци днес възвестяват закона на джунглата, цитират внимателно планираната отвън нравствена разруха в държавата, кой знае от какъв зор наричана "демокрация", а това всъщност е власт на непукизма и алчността. В този ред ето текст, писан вчера в четвъртия и петия учебен час, докато готвех табло с фотоси от време, когато Училището ни изглеждаше мечтания Храм на науката и възпитанието.
ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО
Което е било, си е отишло,и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишни
като варак, подобен на злато.
Училище, с теб бавничко стареем:
звучат различно детските ята,
ала учител просто е идея –
учителят не може да е стар!
Науката е храм и плодна нива –
да се погледнем честно във очи:
животът е една голяма книга
и школското звънче докрай ечи.
Налепих едрите цветни фотографии от 1983-85 г. с оживени, ведри лица на учители и ученици, с Българското знаме, в униформи (всяко училище с различна униформа), фанфарна музика, светнали от слънце класни стаи; по средата с флумастер нанизах текста, писан за срещата надвечер с бивши випускници. Каниха ме и не отидох. Какво да им река, пък и що ли! Нали и сам не си падам по назидателни слова!
13 maj 2001
Съсед чат-пат ми гостува: играем шах, кафе пием или чай, понякога – бира, бъбрим за вестници, политици, за известни писатели и пр. Някога той – Георги Въргов, родом от Златоград, но с родов корен нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред бачкьорите в завода. Гласът му е плътен, изразителен – мъжки глас, който внушава респект. Казва: "Не ми е удобно пред жената и сина, но остана ли самичък вкъщи, пак си ги казвам ония любими някогашни стихотворения. Не съм забравил, прави ми кеф добрата поезия, Пеньо Пенев или Георги Джагаров, например".
– Лошият тон – говоря на приятеля шахматист – подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да върши интелигентен човек; за глупака може, но за писател, не писарушка, е недопустимо по кавгаджийски да влиза в какъвто и да било спор.
– А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, бая време съм вярвал на Радой Ралин, на написаното от него, слушал съм как хубаво говори за демокрация, за права и свободи. А всичко у него било двуличие! Ами че Радой Ралин куп гадости е извършил! Да не беше Николай Хайтов, тия неща откъде бих ги научил? Не ми говори повече, моля ти се, ами че Радой Ралин бил много подъл човек!
Горещи се, нервира се, та се чудя – леле, какви непоправими беди може да създаде персона, която не успява да се държи на нивото на дарения й свише талант или усет! Значимият писател, артистът е духовен учител на нацията. На учителя не е позволено да говори невъздържано, да се явява чорлав в обществото и с изпулени от ненавист зъркели, колкото и за праведен да се смята. Не са ли именно в злостната разпаленост натискът, манипулацията над всички нас. "Истината носи спокойно сърце" – настоява Уилям Шекспир (1564-1616). За да си съставя мое лично мнение, нужно ми е вътрешно равновесие, само не и някой с юмрук и с назидателните си гневни речи да блъска по вътрешните мои везни. За мен този вид злост е посегателство, изземване на основно лично право.*
В японското общество сред разтерзана и обезверена Япония веднага след Втората световна война неслучайно водеща става идеята, че възпитанието на една нация се започва от възпитанието на възпитателите. Не ме вълнува прав ли е Николай Хайтов и доколко е с Истината. Не ме вълнува и дали Радой Ралин му е доставил достатъчно поводи да говори така против личността му – важното за мен е, че стойностни автори в Българското духовно пространство се сриват пред учудените ми от изненада очи. Защо в България всеки едва издрапал над нивото на простосмъртните се изживява в ролята на вечерял с Бога! Ако това не е дивна простотия, обзета от грандомания (така присъщи на Глупостта), какво друго ще да е! Резултат от тези словесни упражнения е, че никой никого не слуша, всеки живее сам със своята велика, неоспорима и крайна, и именно затова жалка "истина". На наглеца всичко му е пределно ясно и той кипи от мерак да раздава присъди, да раздава съвети – нещо, което никой не му е поискал.
БЕЛЕЖКА от 7 януари 2007 г.:
Разговорихме се вчера с отец Иван Георгиев** от пловдивския храм "Св.св. Кирил и Методий" и с още двама българи на пет-шест метра от ямата, която циганите гробари тъкмо засипваха, и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението бе завършил, отецът бе изприказвал упокойното си слово за смисъла на човешкия живот, за нравствеността, която е висша санкция и промисъл, с красив баритон бе изпял черковното си песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната ми чинка Катерина от Устово минаваха за Последно сбогом. На двайсетина метра оттук тъкмо ми бяха посочили гроба на всеизвестния от Тодор-Живково време пловдивски архитект Боян Чинков***, издъхнал през 1979 г., и едвам бях разчел цифрите върху плочата, където са имената и на родителите му. Та значи, Ангел – приятел на братовчеда ми Георги Атанасов Бояджиев (1943), подхвана, че се били събрали тук, край пресния гроб, все някогашни хлапаци от Кючук-париж, а отецът, към 55-годишен, достолепен, някак по патриаршески побелял мъж, внезапно рече: "Бе, това днешното младо поколение е отчайващо посредствено в сравнение с нас и с нашите родители. Влезте в Интернет да видите какви идиотщини ръсят днес младите! Нищо свято няма за тях, с всичко се гаврят, на всичко се подиграват и към никого не изпитват уважение". Мислех полекичка да му възразя, но като чух и другите двама – 69-годишният Ангел и 52-годишният отец Иван, какви ги редят, рекох само, че ми е добре известна младежта, понеже преподавам на 15-18-годишни българчета, пък стиснах език зад зъбите, да не изпусна и аз някоя попържня за "калпавите млади".
Илюстрации:
- Приказният полис на моето житие-битие.
- "Мислителят" на Огюст Роден (1840-1917).
*** Арх. Боян Чинков (1899-1979) (вж. http://www.librarysm.com/chinkov.html); говореха в Пловдив, че за него лично се застъпил пред някогашните ни управници Шарл дьо Гол (1900-1979). Инак другарите одма да са го пъхнали в концлагер, или по-лошото – да са му светили маслото.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар