.jpg)
Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително леко! Тънкостта обаче е да разбереш защо са толкова нагли онези, които ни дразнят. – Аноним (1947)
Qued antea fuit impetusq nunc ratio est.*
14 maj 2001
"Интересното винаги съдържа рефлексия към себе си; така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя автор. Младото момиче..." Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното младо момиче що ми изглежда многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятно за младото момиче е то да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (! - tisss). Човекът с развито естетическо чувство винаги ще намери, че момиче, невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."***
Тази страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие "Колкото по-развита е рефлексията (усетът), толкова повече тя умее да се владее."** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, като демонизираш опонента, открай-докрай зачерквайки качества или човешки черти у него. Ето, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява в образа не на Хайтов, ами на султан Сюлейман Великолепни.
"Интересното винаги съдържа рефлексия към себе си; така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя автор. Младото момиче..." Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното младо момиче що ми изглежда многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятно за младото момиче е то да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (! - tisss). Човекът с развито естетическо чувство винаги ще намери, че момиче, невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."*** Тази страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. В модерната Българска проза "Диви разкази" са сред най-доброто и Николай Хайтов е авторът сред днешните български писатели, когото поставям най-високо; възможно ли е с просташки натиск, дори и да е имал сериозни основания спрямо Радой Ралин, писателят Хайтов да ни се показва като елементарен тип, когато е автор на блестяща белетристика?
А защо да не е възможно!
"Не желая нищо, което да не е в истинския смисъл дар на свободата. Нека подобни средства използват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете хубавото момиче така, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е... и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада."**** Отнесени към художествената литература, в случая: до публицистиката, еротоманските редове у Сьорен Киркегор откриват корена на раздразнението у мен от навика у големия писател Николай Хайтов безмилостно да налага мнение, като мачка с авторитета си далеч не толкова злостни в упоритостта си характери. А може би вече е дошло време уважаваният, но и толкова обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в нашата национална менажерия от шаячни характери с аромат на Байганьовска кисела пот.
Кой съм, че да го съдя! Българин, и нищо повече.
Именно като обикновен българин и простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам
до посредственото му ниво! Готината нашенска поговорка гласи: "Кога
Дяволът реши да ритне някого, рита го не с копитото, ами с човешки крак".
Изкушен съм да докарам не само Хайтов, а който и да е подобен грандоман до бяс.
В такъв случай този тип дълбоко самовлюбени персони са любимата ми слабост –
обичам ги както котка обича да си играе с мишленца, както окото зад микроскопа
внимателно изучава реакциите на прищипнат жабешки мускул. От една страна,
Хайтов е неслучайна фигура сред българските писатели – самороден талант.
Възхищавали са ме неговите наброски от сборника "Вълшебното
огледало", легендите и действителните истории от бита и духа на Родопския
край, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който залепяше
моята мила България за екрана на телевизора, епичните Хайтови разследвания за
кощунствата на титулувани идиоти с костите на Левски. От друга страна, липсата
у Н. Хайтов на чисто академична култура (въпреки че официално е академик), т.е.
липсата на онзи тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно любезен,
скрупульозен, ала все пак необходима предпоставка за разговори и дискусии по
важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на възпитание, Боже мой!
Н. Хайтов, обаче, не идва на голо място, нито е
първият в тази форма на безогледно отрицаване и гавра. Мнозинството от
най-големите личности в най-новата ни история са все хора от този сорт, наедро
скроени, със замах, не с най-фини сечива: Раковски, Бенковски, Стамболов,
Стамболийски... И колко губят тези свидни родни фигури пред личности с друг
душевен строй: Климент Охридски, Евтимий Търновски, отец Пайсий, Софроний
Врачански, Васил Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, Борис ІІІ,
академик Михаил Арнаудов, външния ни министър Иван Башев, когото, според някои
мои приятели софиянци от онова време (1971 г.), Тодор-Живковите копои умъртвили
на Витоша*****. Едните стоят
предизвикателно и героично като на театрална сцена. На вторите като да са им
любими по-сенчестите места; у тях откривам повече духовност, те ме зареждат с
повече оптимизъм и вяра за бъдещето на моята мила България.
На днешния ден през 1990 г. от пловдивската държавна печатница излезе брой 1. на строго политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ми нашепва, че за мен тази дата е личен празник. Вестникът бе сред първите опозиционни издания в пост-комунистическа България. Като редактор (глав.ред., леле!) опитвах се да въведа уравновесения тон на писане точно в развихрящия се Пир на посредствеността******, когато след 32-те години Живково управление почнаха да падат табутата в медийното пространство и прозвучаха първите кресливи речи с призиви за мъст. Поизморените партийни шефове от соца отстъпиха място на младите хищници, помогнаха им да се вградят в едва-що формиращата се политическа и стопанска върхушка, да придобият капитал за бизнес и личен капитал доверие сред обзетия от наивни велики очаквания народ. Спомените как беше създаден вестникът ми носят куп горчиви открития, но и гордостта, че още в онези първи дни и месеци след 10 ноември 1989 г. съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която най-обикновените доверчиви българи бяхме подложени. Вълкът козината си мени, нрава не! В материален, битов план съм си същият, най-кресливите "съмишленици" и членове на първата от възстановените след Десети ноември Демократическа партия – Пловдив, разбирам, са гледали преди всичко себе си да уредят, да се влеят в парвенюшкия лъже-елит. Същественото е, че се представяли за едно, докато са били нещо съвсем друго. Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си!
Ето защо извършилите веднъж компромис с нравствеността винаги ще се ограждат с каменни зидове от нормалното (https://www.balkanleaks.eu/bgoc.html#bulgarian) и от тегобите на Българската нация. Тръгнат ли да шетат из народа, т.е. когато излязат от луксозните си обиталища, то е шествие, празник на популизма, фалш, фалш, фалш и парвенюшка суета. Питал съм се, например, защо естрадната глезла Бисер Киров ми напомня така яко за президента Петър Стоянов, любимия на пловдивските майнички и на шефа на българските артисти Христо Мутафчиев "Бат Петьо". Актьорът Георги Мамалев правеше фурор на представленията си с репликата: "А сега Бисер Киров – целият в бяло, целият в зъби!"
Дребни подлости и мизерии съпровождаха "Демократическо знаме" от раждането му през 1990 г. до онзи ден, когато ми писна да обикалям с жигулата си, натъпкана до тавана със снопове от по 200 екземпляра с новия, ухаещ на печатарско мастило брой, по частни и държавни разпространители, по павилиончета и гари, че и ученици срещу комисионна бях наел да помагат... И тогава реших да спра вестника. Той изразяваше, въпреки обстоятелството, че е партиен вестник, моя манталитет, лична представа за случващото се, независимо колцина са ми висели над главата и колко разнопосочни са били авторите и сътрудниците ми. Пазил съм личното им достойнство: дотам, да бъда подозиран в... мекошавост. Та така стоят нещата в този град на културата, но и гнездо на наглата алчна посредственост. Но и това няма да ми развали празника.
Татко мой под троскота на общинското гробище!
Дърводелецо, Мълчаливецо! Не съм те разочаровал, нали? Огъвай се, тревице
жилава, и да продължим този стил, зададен от християнската цивилизация и от
Великите първоучители на България.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Илюстрации:
- Любимият професор на студентите в Пловдив Владимир Янев (1950).
- Черквата към преустроената от цар Иван-Асен II през 1231 г. крепост.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар