ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1182.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (1182.)

  Има си време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето – време за раждане и време за умиране; време за насаждане и време за изкореняване посаденото; време за убиване, а и време за изцеляване; време за събаряне, но и време за градеж; време за плач и време за смях; време за жалене и време за ликуване; време за разхвърляне на камъни, но и време за събиране на камъни; както и време за прегръдки, но и време за въздържане от прегръдки; време за търсене и време за губене; време за опазване, но и време за хвърляне; време за съдиране, а и време за съшиване съдраното; време за мълчание, но и време за говорене; време за обичане, но и време за мразене; време за война и време за мир. – Библията, Еклесиаст 3:1-8

 21 jan. 2004*

МОЯТ АНГЕЛ ХРАНИТЕЛ

  Ако не се изкушаваше от сексуалното, човекът никога не би узнал какво е самота. Женствеността ти се поднася като дар, но иска в замяна сърцето, мечтите, плановете ти и всичко-всичко, което си. Мъжът се оставя да бъде въвлечен в плен на илюзията, че е победител, поне докато изстреля семето си там, дето природата му е отредила. Децата се зачеват като че от само себе си с решителност да ни докажат, че сме само епизод, преддверие към друг живот и друга участ със съответните самота, страсти, изкушения, разочарования, и тъй до безкрай, докато има хора на тази малка планета. Страстите идат от сексуалното ни начало, а духът се опитва да ги опитоми с любов и ограничения (т.е. с моногамия). Кога всъщност мъжът и момичето му са по-верни на същността си? Сексът е вакханалия – преодоляване на гранични ровове и забрани, нахлуване в чужда територия, която видимо благосклонно те допуща до тайните си, ала те всмуква в лоното си, за да те превърне в придатък, второстепенен аксесоар към великата си мисия да създава живот.

  Леле, каква ли смъртна скука и пустош е бракът по сметка! Жената царува именно когато мъжът самолюбиво си въобразява, че яко държи юздите. Защо обвиняваме жените, че са непостоянни? Според Уилям Шекспир (1564-1616) – или онзи, който се крие под това име, те ни наказват в мига, когато усетят, че сме изчерпали енергията си да живеем, т.е. да творим достойни изненади в тяхна чест. Тя поднася плътта си като дар от боговете, това е разкош: оставя се да я поведеш, да й подскажеш как да свали сама задръжките както окови от себе си.

  Жената, която ражда живот на света, е по-важният човек, и това нито една религия не признава, а една от световните религии в посредствеността си стига до крайност. Младото момиче пресява важните детайли интуитивно – естествено е да е далеч по-прозорливо за реалността от мъжете. Чудесно е, че има избора кому да се отдаде, на кого да позволи да я завоюва. Тайнството е същността на Любовта, която е основна сред мистериите** и сред стимулите за живот. Затова може би Любов и Смърт вървят ръка за ръка, както е в Шекспировата драма "Ромео и Жулиета". Заявена пред света, любовната страст в повечето случаи бързо се изчерпва – такова твърдение подлежи на гневно оспорване, сигурен съм, понеже и сам бих оспорвал с мъжко самолюбие. И какво от това! – съобщавам неща, които от дълбините на Древнотракийското ни лоно и от Отвъдното друг сякаш някой ми нашепва.

  25 jan. 2004

  Всеки измамник си има готов сценарий и разиграва един вид театро, за да улови в мрежите си жертвата. В историйката, която ме сполетя, роля на Гарант за сигурност изпълняваше моят дългогодишен приятел, писателят Емил Калъчев (1932-2013). Без вдъхващата доверие личност на приятеля Емил, трикът на измамника как би станал! От моя гледна точка това, което ме сполетя край Тодор Чонов от пловдивското село Рогош, бе професионално изпълнено интелектуално убийство. Веселичката книга – документ за лудостите, които ни застигнаха от началото на т.нар. "демокрация" след Десети ноември 1989 година, няма как да види бял свят, престанах да я пиша, макар в паметта, пък и из шкафовете в панелката ми да съм посял върху хвърчащи листове и ученически тетрадки още минимум триста печатни страници текст. Книгата планирах в обем 850 страници; не знам как да нарека това предусещане за обем на нещо, което си захванал да правиш, докарал си нещата донякъде и си казваш: Дотук вече написах петстотин, остава да напиша още 300-350 страници, че да ми е приключен пейзажът с всичките му хубости. Което ще рече: умъртвени са ми над триста и петдесет страници от "Историйките на ученика Ламски", които вече изгубих ищах, мерак или желание да пиша, въпреки че и в тях са немалко "печалните смехории", като документ за идещите след нас. Убиват и дузината ръкописи на проектирани и готови книги, към които вече започвам да губя интерес; меракът да ги видя отпечатани ме напуща. То е като хубава жена, чиято дяволитост, капризи, слабости и чар престават повече да те изкушават.

  Не предположих този коралов риф от посредственост и наглост. Всичко друго бях обмислял в течение на три и четири години, преди да се захвана с тази идея. Всичко бях премислил: заделях пари, ограничих си разходите; спрях да препускам с колата, на море не съм ходил от 1997 г., и пак заради пустите му пари, които са нужни не само да видят бял свят "Историйките на ученика Ламски", но и за планирани, при условие че наред с читателския интерес, успешно потръгнат продажбите, още поне десетина-дванайсет ръкописа, които смятах да поръчам в по-ограничен тираж, не повече от 300 екземпляра, ама луксозни, на високо полиграфично ниво като за библиофили. С тази подробност: да не са скъпи, да са по възможностите на обикновения българин, не за обичайните, познати до болка литературни сноби, които и у нас, както и навсякъде по света, са част от търговския успех на всяка книга. Снобът – между другото, е полезен за разпространението на всякакви моди, въпреки че изкуството, убедил съм се, му е дълбоко непонятно, особено когато се отваря дума за нашумели изгъзици, които ни се представят от ловки манипулатори за черешката на тортата, за връх в изкуството. Всяка уважаваща се национална общност би трябвало да полага специални грижи за пищната порода любители на последния писък в модата, на модерното изкуство.

  Сам съм си виновен. Понеже през следващите десетина години не виждам как ще се оправя от този срив в най-важния за мен фронт. Удари съм претърпявал; от този по-болезнен за честолюбието ми на прокълнат доверчив пловдивчанин досега не си бях представял. Понеже хората, на които се доверих, ги имах за приятели и облъскани от планирания хаос на демокрацията. Уви, най-мизерен от предателите се явява винаги някой измежду апостолите на твоята романтична идея. Без Юда, дали би бил Иисус?

   27 jan. 2004

  Сън... Онзи човек по телефона: "Ела в Рогош да поговорим. Да изгорим по цигара". Почвам да се колебая дали да отида, а 82-годишната Анастасия, баба на Ася, моята някогашна съпруга, която плетеше до смъртта си без очила, ми дава акъл: "Не ходи, Джорьо. Зарежи! Тоя там книгата ти го мъчи. Няма да миряса, докато не я загроби. А ще го мъчи, докато е жив". За първа сутрин от седмица насам се будя не в два и три след полунощ, ами нормално, малко преди шест, както е било винаги при мен. Струва ми се, удържам лична победа над бесовете си към онези приятели – Емил и Маруф***. Странното е, че чешитът от Рогош ми става все по-симпатичен, докато онези двама ги виждам от черни по-черни. Знаели, ама си мълчали, ей това ми гърми нощем в ушите бетер мощния магарешки рев на библейската Йерихонска тръба.

  1 fev. 2005

  Датата с червен цвят в бележника съм записал. На 1 февруари 1945 г. и нощем след това сред осъдените от т.нар. "Народен съд" по изрично настояване на политическия елит на държавите победителки във Втората световна война Великобритания, САЩ, СССР и Франция 2730 българи, според историците ни, основно от националния елит на Царство България, са екзекутирани. Две и половина години, или 919 дни по-късно ще се пръкна на белия свят из утробата на изпратена от пазарджишкия заможен род абсолвентка в Пловдивския учителски институт "Тодор Самодумов", плод от семето на избягал от своето Харманли русоляв, синеок, повече мязащ на скандинавец калфа в мебелна частна работилница, някогашен редник от велосипедна лекокартечна рота, оцелял в касапницата на Втората световна война. Как стават тези работи! Никой не е случаен, нищо не е случайно.

   2 fev. 2005

  Педагогическата съветничка в училище "Симон Боливар" Венета Симова днес след педагогическия ни съвет, между другото – докато се разминаваме в учителската стая, през рамо ми подметна: "Имаш специални поздрави от Петър Манолов"... Така ли! – чудя се, тя продължава: "Оказва се, че и Красимир Обретенов те познава. И той каза да те поздравя".**** Чудех се защо ми е свежо, що съм в приповдигнато настроение, въпреки че нещата ми по всички фронтове не вървят и не вървят... Излезе, че някой адвокатствал, споменал ме в някаква неизвестна компания, това научих от кокетката Симова. Може ограбените мечти да ми са реклама за книгата сред пишещите местни братя и сестрици с перо или сноп перушина, затъкната в задника!

 Зарових се до уши в училищната библиотека. Открих, че в издадена и отличена от Съюза на българските писатели стихосбирка известният Петър А. (1942) заимствал пасажи от сборника ми "Сутрин рано" (1983), издаден две години преди това. Заемки, прелистяйки отгоре-отгоре отличения от Съюза на писателите поетически сборник на Пешо, откривах от текстовете "Сбогуване с дядо", "Щурец в снега", "Покрай неволи и обиди", "Пеперуда". Чуждите реминисценции – нормално за повърхностното, звучат изкусно, но без горчилката, стоят бледо. Тодор Доков (1948) – състудент във ІI или III курс от следването, ми беше казал, че неколцина от колегите ни, включително той, се обявили за почитатели на текстовете ми. Пък не ми дреме кой какво рекъл. Врабецът чурулика за своето ято врабчета, да не би да му пука какво ще рекат другите пернати! Дал бях на колега от курса ни (1967-1971) по Българска филология в Университета да надзърне в петнайсетина наброски, писани в казармата по време на нощни дежурства в радио-релейната станция, сред които бяха "Дебелата жена плете чорапи", "Розата е влюбена, влюбена във вятъра", "Нежността на моята мила", "Януарски сняг" и пр.  

  Дали ангелът-хранител не подготвя читатели за "Историйките на ученика Ламски", "Порто Фино" и "Крайпътен ресторант"? Как ли пък не! Поетът-дисидент от Бургас, заселил се в Пловдив Петър Манолов (1939-2016), или поетът на сатири, чиновник в пловдивската общинска управа Красимир Обретенов (1950-2016) забелязали уличния музикант. Боже мой, какво щастие! Свил се сред лавиците в училищната библиотека, зачетох се в романа "Вчера" на Владо Даверов (1948). С Владо – когато под разказите или репортажите се подписваше с името Владимир Георгиев, работехме заедно, май се и погаждахме по характер през 1968-1970 г. във вестник "Софийски университет" (5 хил. екземпляра тираж, 5 стотинки за брой). Открих, че тъничкото му книжле "роман" е очарователна проза с готин усет за ирония и самоирония. Владо Даверов, по онова време редактор и винаги в обкръжение на супер-красиви мацета, отговаряше за отдел "Изкуство", докато аз си бях обикновен коректор и стилов редактор, с конкурс избран от тогавашния главен редактор, по-късно бъдещ министър на просветата проф. Илчо Димитров (1931-2002) в препълнената от студенти, мераклии за "високия" пост, 160-та аудитория на III етаж в старото крило на Университета. Отнесох си книгата на Владо у дома да я препрочетам за удоволствие на дребни хапки, опаковал се до нос с дебело родопско одеало в хладната спалня. Ами "Вчера"***** представя най-ретроградната и най-тягостната, веднага след Съдебната система, сред държавните институции у нас, месомелачка за млади българи интелигенти, която представя родното Училище още в годините на соца, та и до днес, след трийсет години показна демокрация, но вече в много по-велики мащаби на скудоумие, отродничество, пошлост. Помните ли хита на "Пинк Флойд" какъв фурор предизвикваше? И как интензивно живеехме тогавашните млади? И как ни вълнуваше политиката във всички сфери на живота! Как изкуството, само не и идиотската чалга, ни караше по цели нощи да обсъждаме световните дела, да си представяме, че светът и от нас зависи? Какви романтични наивници сме били!

 Готина картина е Владо-Даверовата книга... Докато "Историйките на ученика Ламски" е панорама на същото котило на Невежество и Посредственост, ама и на целокупната ни посредствена държава, обсадена от печени градски лицемери и напористи селски тарикати. Мина ми през ум снощи: Дали "приятелят" от Рогош ще е предполагал каква услуга ми върши, като забранява на героите ми досег с масовия унижаван бедстващ гражданин на България! Защото, мисля си, рано или късно моите наивни мечтатели, коментатори от възможно най-ниска позиция на българските и световни катаклизми, тези присмехулници над всякакъв род хитреци, ще бъдат  открити от събратята си!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 fev. 2023

Илюстрации: 

- 1983. Гробът на баща ми Дърводелеца.

- Февруарски студ в приказния Пловдив.

___

* С дата 18 януари 2005 г. следва "Премълчаното унижение", който ще си чака подходящото време.

** От гр. mysterion. 1. Нещо, достъпно само за посветени; тайнство. 2. прен. Тайна, потайност. 3. мн.ч. 

Тайни религиозни церемонии в чест на някое божество сред древните елини и римляни, до които само посветените били допускани. 4. литер. Средновековна драма със сюжет от Библията и вмъкнати шеги, легенди, фарсове. 5. Религиозно-символична драма.

Емил Калъчев (1932-2013)

*** Маруф (1953) държеше павилионче за вестници, лакомства и цигари край пловдивския булевард "Санкт Петербург", когото пловдивчани заради постоянните клиенти на редичката по-евтини барчета и кафенета – студенти или бивши студенти от Близкия Изток и Северна Африка във Висшия селстостопански институт, наричаха Ивицата Газа. В течение на десетина години почти всяка събота и неделя сядахме на мухабет с Емил Калъчев на приготвена за нас маса срещу павилиончето на мюсюлманина Маруф – таджик от Кабул, столицата на Афганистан, който ни посрещаше със специално за нас сварено кафенце и снопче вестници.

**** Споменатите от Вeнета Симова са известни писатели в артистичните среди не само на Пловдив.

***** Филмът на родения в Пловдив режисьор Иван Андонов (1934-2011) по сценарий, правен по книгата на Владо, стана култова творба за период от младостта на родените по време на или след Втората световна война. Снима се филмът в сградата и двора на бившия престижен Френски колеж в Пловдив. Бел.м.,tisss.