ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (893.) Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)
ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)
08 jan. 2001
ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)
08 jan. 2001
Четенето като процес... Четенето на този роман с неговото мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основните действащи лица са всяко по своему представени в пародийна и противна форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения (Сетембрини, мадам Шоша: с. 460-470) съставено от жалки и посредствени, и случайни личности – и всичко това, и цялата "идилична картина" излъчва спарения въздух на снобеещата част от интелектуалния елит на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността.
Осмивайки я – но не по италиански или френски, а в типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял (може би то е част от замисъла му) да се изплъзне от влиянието на средата, която така саркастично окарикатурява. Даже заравянето в подробности от природо-научната сфера внася хербариен енциклопедичен лъх на затлачващи литературното възприятие детайли.
А защо е претенцията да съобщава факти "от последна инстанция"? Като феномен, литературата не е родствена на строгото научно познание. Гласът на литературата е печален или шеговит, ала игрив, богат на нюанси и на обертонове, пъстър, далеч по-пъстроцветен от авторитетния глас на науката. Да вкарват в услуга на литературното послание панелни конструкции от научен стил, дали не е липса на мяра, преиграване: шут в ролята на Сократ, само забравил с каква цел публиката е на представлението.
За романа си "Любов в ада" пловдивският лит. критик Димитър Кирков (1945-2017) – сега си давам сметка, заимства стилистиката на Томас-Мановия роман "Вълшебната планина"; например, скрупульозната енциклопедична изчерпателност върху детайла.
Голяма работа! Бъркат подибни хора: понеже литературното творчество си остава преди всичко внушение, омайване, омагьосване, а не огласяване на статистически и прочие научно доказани факти. Та и в такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-плътно до човешката душа в онази гранична област, където душата, бесовете и духът се срещат и… разминават. Нещо, което при цялото ми уважение към хората на логическото познание, е, според мен, непостижимо за науката.
Томас Ман пише романа си през периода 1912-1924 г. Предизвикателство ще да е, че през 1912-1924 г. навред властва Западният романтичен подход към нещата от живота на нациите (до Голямата депресия в 1929 г.). Значи, би трябвало да е ясно: заиграване с научност в литературната материя минава само като финт с насмешливост или друг вид отстранение в сериозността. Повярва ли в силата на научното познание за чисто литературни манипулации върху човека, авторът демонстрира съмнение в мощта на изкуството, по-точно казано, демонстрира вид немощ. Науката изисква прилежност и логика; изкуството – талант и любов; затова се и назовава изкуство – че е създадено да изкушава (да привлича човека) към неща, които с разум и прилежност няма как да разбереш.
Стр. 485 от романа,"Вълшебната планина": Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.
Осмивайки я – но не по италиански или френски, а в типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял (може би то е част от замисъла му) да се изплъзне от влиянието на средата, която така саркастично окарикатурява. Даже заравянето в подробности от природо-научната сфера внася хербариен енциклопедичен лъх на затлачващи литературното възприятие детайли.
А защо е претенцията да съобщава факти "от последна инстанция"? Като феномен, литературата не е родствена на строгото научно познание. Гласът на литературата е печален или шеговит, ала игрив, богат на нюанси и на обертонове, пъстър, далеч по-пъстроцветен от авторитетния глас на науката. Да вкарват в услуга на литературното послание панелни конструкции от научен стил, дали не е липса на мяра, преиграване: шут в ролята на Сократ, само забравил с каква цел публиката е на представлението.
За романа си "Любов в ада" пловдивският лит. критик Димитър Кирков (1945-2017) – сега си давам сметка, заимства стилистиката на Томас-Мановия роман "Вълшебната планина"; например, скрупульозната енциклопедична изчерпателност върху детайла.
Голяма работа! Бъркат подибни хора: понеже литературното творчество си остава преди всичко внушение, омайване, омагьосване, а не огласяване на статистически и прочие научно доказани факти. Та и в такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-плътно до човешката душа в онази гранична област, където душата, бесовете и духът се срещат и… разминават. Нещо, което при цялото ми уважение към хората на логическото познание, е, според мен, непостижимо за науката.
Томас Ман пише романа си през периода 1912-1924 г. Предизвикателство ще да е, че през 1912-1924 г. навред властва Западният романтичен подход към нещата от живота на нациите (до Голямата депресия в 1929 г.). Значи, би трябвало да е ясно: заиграване с научност в литературната материя минава само като финт с насмешливост или друг вид отстранение в сериозността. Повярва ли в силата на научното познание за чисто литературни манипулации върху човека, авторът демонстрира съмнение в мощта на изкуството, по-точно казано, демонстрира вид немощ. Науката изисква прилежност и логика; изкуството – талант и любов; затова се и назовава изкуство – че е създадено да изкушава (да привлича човека) към неща, които с разум и прилежност няма как да разбереш.
Стр. 485 от романа,"Вълшебната планина": Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.
По повод пасаж на стр. 514: ...истина, чийто победи над авторитета... Какво значение има авторитетът, когато съобщаваш една истина? Оборване на лъжата ли е по-важно от фалшив поклон и отстъпки пред т.нар. авторитет? Самото понятие "авторитет" ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го пришиват както генералски еполети. Варакосани обилно рамки за псевдовеличия наоколо колкото си щеш! А то с редки изключение (Васил Левски) са все минали по реда си "победители". Техните постижения, а пък и евентуалните наши предстоящи успехи или неуспехи, са нищо повече, погледнато откъм космическата бездна над нас, от брънка в общия ход на човешкия ни род, от зората на цивилизацията ни сам себе си опознаващ.
Симпатии изпитвам не към рицаря, до зъби украсен с отличия и знаци на престиж; на сърце ми е простосмъртният, сражаващ се в яснота относно своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в онзи епичен двубой под стените на Илион са версия на това несекващо противостоене между жив, жизнен дух и страховита дива суетност у всекиго от нас. Тези турнири на съсловието интелектуалци, тези чудни състезания с предизвестен финал, когато победителят се изстъпва пред учудените възхитени очи в героическа поза... кого устройват освен жалкия рутинер, загрижен да не се разруши статуквото! Затова и ще да е толкова пищната шумотевицата от фанфари, гирлянди, топовни салюти по медиите, кавалкади от хвалебствия, развети подобно прани гащи кастови и фамилни флагове и хоругви.
Красиво би било авторитет и истина да се покриват, да са едно на друго съответни, но колко ли са тези съвпадения в минало и в съвременост! По-често имаме работа с митологизирано съществование, със суха египетска мумия, на която са изтърбушили вътрешностите, жизнената й печал и дяволитостта й са подменили предвид поначало извечната случайност на всеки обект за обожествяване.
Не можеш да заковеш когото и да било в невежество или в тъжна посредственост; пътеката към духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е човекът дали ще поеме сам по каменистата духовна пътечка, или ще предпочете други – по-материални, хубости на живота. И моля, нека не хленчат, да не размазват сълзи и сополи; всеки сам да си носи кръста, това зле ли е?!
За сходството между реален комунизъм – свидна рожба на лъже-учението на Маркс, и ексцесите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.
Стр. 526 (Сетембрини за Нафта): "...Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата... Убежденията не живеят, ако не им се предостави случай да се борят". И по-нататък: "Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, грози ви опасност да увредите духа и душата си под въздействие на тези – колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания".
Стр. 530: "Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа; инак не бих търсил неговото общество, и като такъв, се стреми към все по-нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз останах изненадан от неговите теории... Толкова широко той досега не се беше разкривал пред мене". Пасажът ми напомня за Лазар Мастагарков (1933)**, отстояващ идеологията на комунизма по страниците на тукашния вестник "Арт-клуб", напомня ми също колегата Георги Петров (1944) от някогашния младежки седмичник "Комсомолска искра", а по-сетне: дългогодишен водещ редактор, пример за младите журналисти в най-многотиражния за Южна България вестник "Марица", напомня ми състудента от Софийския университет, днес професор по литература Владимир Янев (1950) в Пловдивския университет: все лица от местния кръг престижни интелигенти.
09.01.2001
Томас Ман, "Вълшебната планина", на стр. 641 съм. Така е с мен: начевам обемиста някоя книга преизпълнен от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: Какво толкова, ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, па ще се наситя, ще ми мине. Отначало четенето върви гладко, хоп-хоп-хоп, после идат някакви вътрешни мои си несъгласия със стила, с автора, с дразнещи ме негови особености. И неусетно заоравам, оказал се в плен на собственото си самолюбие, че ах, бих могъл не по-зле, къде ти! – и по-интересно, да разкажа подобна интрижка. Минава не седмица, минават десетина дни – четенето на въпросния роман вече става част от делничния ми ритъм, живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си преживелици, настроения, открития. От време на време ме гони бяс: този роман кога най-после ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета; а дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенското или калугеровското ми родово семе с ядовито упорство, шепне: Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш ей така, надве-натри! Я се стегни! Не си въобразявай, че леко ще се плъзнеш по повърхността, ами запрятай ръкави, слизай в дълбочина. Че казаното ако е едно, подсказаните неща са две, три, четири, защо не и много повече, отколкото можеш да проумееш!
Такова четене удоволствие ли е, или е тегоба? По-скоро е изкушение да се преборя със себе си. И така най-после се виждам, застанал смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми – един успореден, ала вече в известна степен и мой личен живот. Чета все по-бавно. Автора го чувствам като свое неподозирано до днес друго лице. Преставам да споря с автора, следя със затаен дъх и най-скучните наглед епизоди. Романът като да ме е превзел отвътре; успоредявам крачката си с крачките на героя. Какво ти, героят това съм вече самият аз. Вече не съм странична фигура, не ми е безразлично какво ще последва в изтъняващия куп непрочетени още страници...
Заспивам с книгата до възглавницата. Будя се на сутринта, и се нахвърлям със свежи сили, както вълк се нахвърля върху агне, както мъж посяга към любовница. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова някак между другото; главното е кога пак ще продължа четенето. Ето, че идва периодът на задоволство, казвам си: Леле-е-е, какво съм гледал досега, та ми убягвал точно този роман? Отдавна би трябвало да съм запознат, посветен и в най-фините му детайли... Случва се с някоя книга да живея месеци наред; книгата става неразделна част от мои вътрешни пейзажи, настроения, скука. Обаче то вече не е същинската безпаметна и тъпашка скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преоценки на битови дреболии наоколо.
Излизането от подобен род омая е като отрезвяване подир нощ, прехвърчала във вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж съм си пак същият, но ето, образи и послания от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга полека-лека ще се слягат у мен, докато забравя, че книгата от друг някой е писана, и значи, прочетеното престане да е купчина страници, а се преобразило в част от моя личен опит.
Такова четене удоволствие ли е, или е тегоба? По-скоро е изкушение да се преборя със себе си. И така най-после се виждам, застанал смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми – един успореден, ала вече в известна степен и мой личен живот. Чета все по-бавно. Автора го чувствам като свое неподозирано до днес друго лице. Преставам да споря с автора, следя със затаен дъх и най-скучните наглед епизоди. Романът като да ме е превзел отвътре; успоредявам крачката си с крачките на героя. Какво ти, героят това съм вече самият аз. Вече не съм странична фигура, не ми е безразлично какво ще последва в изтъняващия куп непрочетени още страници...
Заспивам с книгата до възглавницата. Будя се на сутринта, и се нахвърлям със свежи сили, както вълк се нахвърля върху агне, както мъж посяга към любовница. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова някак между другото; главното е кога пак ще продължа четенето. Ето, че идва периодът на задоволство, казвам си: Леле-е-е, какво съм гледал досега, та ми убягвал точно този роман? Отдавна би трябвало да съм запознат, посветен и в най-фините му детайли... Случва се с някоя книга да живея месеци наред; книгата става неразделна част от мои вътрешни пейзажи, настроения, скука. Обаче то вече не е същинската безпаметна и тъпашка скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преоценки на битови дреболии наоколо.
Излизането от подобен род омая е като отрезвяване подир нощ, прехвърчала във вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж съм си пак същият, но ето, образи и послания от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга полека-лека ще се слягат у мен, докато забравя, че книгата от друг някой е писана, и значи, прочетеното престане да е купчина страници, а се преобразило в част от моя личен опит.
Появява се в този роман ("Вълшебната планина") ей такъв образ: Холандецът, 60-годишният исполин Пеперкорн, Питер Пеперкорн – чугуненият неандерталският тип, пред когото всякакви аргументи на нравствеността вехнат.
Аривист (от фр.) ще рече: амбициозен безскрупулен човек, решен на всяка цена да успее. Наложи се да се обърна към Речника за чуждите думи в българския език.
Алеко Константинов (1863-1897) описва тази мила задевка у заможния неандерталец – коскоджа ми ти бизнесмен, търговец, кмет, министър-председател, президент, шеф на културата или речовит депутат, честит потомък на Ганю Балкански.
11.01.2001
Стр. 842: "Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен: защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят"...
15.01.2001
15.01.2001
Душицата у нашия честит новобогаташ с пристиснати устенца кърши раменца да ни се хареса. Богатството му е за да си храни егото; не знае горкият, че вложеното не за обща полза не носи бленуваното щастие. И така си ходи – чужденец сред бедните си сънародници, свой сред заможните невротици на материално уредения Запад.
.jpg)
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 16 fev. 2022
Илюстрации:
- Петер Пеперкорн от "Вълшебната планина".
- Свети Аврелий Августин Блажени (354-430).
___
* На Свети Августин принадлежи предположението, че Бог сътворил света не от определена материя, а от нищото. За разлика от древноелинските философи, според които Бог сътворил само формата и реда във Вселената, според Св. Августин Господ създал и самата материална субстанция като градивен материал. За скептиците е репликата на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна ми е представата за автора на роман, като върховен творец на въображаем свят, който единствено нашето въображение на прилежни читатели може да материализира.
** Вж. https://plovdivlit.com/author/80-%D0%BB%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80-%D0%BB%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%BC%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2/bg
Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар