ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (894.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (894.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (5.)

   17 jan. 2001

  Захванах се днес с романа "Д-р Фаустус” – върхова творба на зрелия Томас Ман, писана според педантичните биографи от 12 май 1943 до 29 януари 1947 година и публикувана в годината, когато след шест месеца и нещо съм се появил на бял свят в Пловдив (през същата 1947 г.), т.е. от 68-та до 72-та си година пише романа. Ето как умелата литературна критика създава митология около книгата, минава ми през ум. Все същият, познат от "Вълшебната планина" (1912-1924 г.) стил, което освен липса на развитие ми внушава особен род предвзетост. Пак виждам пародиране на образи, този път "поднесено в ограничеността си" от разказващия Серенус Цайтблом, доктор по философия в шейсетата си година; най-вероятно авторът сам себе си пародира.

  Че недостатъка си да твори лекокрила, жизнена проза е превърнал в основен белег на творчеството си, вече ми е ясно, ала тук основният подход се съчетава и с дълбок анализ, и с обширни размишления от публицистично-философски тип. Комай именно това съчетание ме изкушава да чета "мудния" хер Ман, от когото очевидно има какво да уча – под масивната умозрителност пулсира нещо, присъщо за други литературни паралели и меридиани; не-е, не е средиземноморски натюрел, по-скоро това ще да е натюрел латиноамерикански.

  Стр. 46*: "...Защото макар че артистът си остава цял живот (...) по-верен на своето детство, отколкото отдалия се на практическа дейност човек, макар че той, противно на практичния човек, си остава (...) завинаги в чисто човешкото – бленуващо, игриво състояние на детето, все пак пътят на артиста (...) до вече по-късните, неподозирани стадии в неговото развитие е безкрайно по-дълъг, по-авантюристичен, покъртителен за наблюдателя, отколкото пътя при обикновения човек, за когото мисълта, че и той някога е бил дете, далеч не е така болезнена" (из разказа на подставения, пародиран образ на Серенус Цайтблом за гениалния Адриан Леверкюн). Всичката тази словесна главоблъсканица, макар на три места да съм почиствал фразата от обстоятелствени налепи, би могла да звучи човеколюбиво ето как: "Понеже човекът на изкуството през целия си живот е съпътстван от детските си спомени, скръб по детското е всъщност основният му за творчество". 

 Съзнавам, кощунство е да редактираш Томас Ман, и що от това, когато говорим за отношението автор - читател, артист - публика!

  Как може да се пише за отсъствие на предвзетост у артиста (както е при детенцето до шестата-седмата му година) по толкова показно снобски начин? Пародирането в случая не извинява, то не е вече пародиране, а немощ у автора или у българския му преводач (във второто силно се съмнявам).

        18.01.2001

  Като чета успоредно с Томас-Мановия "Д-р Фаустус" – за разтуха, монографията на Иван Сарандев за Йордан Йовков**, налетях на следната академическа мъдрост (вж. стр. 50) за първата печатана творба на 22-годишния (през 1902 г.) Йовков "Под тежкия кръст": "...Очевидно в стихотворението е отразен ранен етап в идейно-политическото съзряване на автора”. Отдавна, някъде от 1969-1970 г., се питам дали Иван Сарандев е неуверен, че разбира особеностите на литературното и всякакъв вид творчество, та затова се занимава само с автори, доказани и утвърдени, според онзи известен сред шегобийците основен девиз: Всеки се утвърждава в обществото с онова, което е извън неговите възможности. Какви ти етапи в идейно-политическото съзряване? Талантът е нещо, колкото капризно, толкова и монолитно, което се самопречиства и шлифова не в строги мерни единици, а често случайно и непреднамерено – в самия ход на личния му живот. Но не! Търсим общите места, проходилки са ни необходими, патерици... за да усетим, че талантът е нещо уникално – получило се от само себе си съчетание на заложби с познатите ни до болка човешки слабости, и няма нищо общо с изкуствения лабораторен образ на даровития човек – с Гьотевия хомункулус***.

        24.01.2001

  Тежката артилерия и в националната ни литературна критика обича да се занимава с поети и белетристи, доказали се, утвърдени и преутвърдени. И то, разбира се, хич не е зле – нали по известни имена от литературната история градим самочувствието си на цивилизована нация! Все друго си е професор, доцент, в краен случай – редови университетски преподавател, да е огласил откритието на годината, на столетието, на епохата, и ела гледай как изпърво плахо, озъртайки се като зайци в лехата с моркови и зеле, сетне все по-храбро литературните демиурзи насочват нас – простосмъртния читател, към новопоявилото се небесно светило. То изскача из мрака на първичния хаос неугледно: рошаво, с висящи дрипи кървяща плацента и слуз по себе си. И ето, следват критическите студии, монографии, панорамни обзори, философски трактати, психологически, етически, етнически, социологически и прочие проучвания: какво ли е сътворил авторът, че и под сътвореното един, па два, па три пласта прозрения за живота и човека, и нещо не дотам ясно, като да речем: световния духовен прогрес.

  Примери – колкото щеш! Иде ми на ум как такива храбреци са се гаврили с Йовков, когото "прогресивната марксистка мисъл" воглаве с уважавания в БРП/БКП Георги Бакалов обявила през 1932 г. за буржоазен апологет****, как подир Девети (ІХ.1944 г.) Пантелей Зарев – пръв сред лит. критици на т.нар. Народна власт, обявил Йовков за вреден. Затова в читанките на поколението българчета, родени непосредствено след Втората световна война (моето поколение), човеколюбивия Йовков го няма. Грешки на растежа, по-късно обясняваха същите родни литературни свахи. Разправяла ми е моята преподавателка от Софийския университет проф. Розалия Ликова през 1970 г. какви страхове преживяла, какви унижения, че извън агитката от Йовкови отрицатели настоявала: Нашият Йордан Йовков е писател от европейска величина! Та толкова по темата за тежката ни лит. критическа артилерия и нейната висока мисия по нашенско!

  Пиша не за да омаловажа по-късни чудесни анализи върху творчеството на Йовков, извършени не само от сегашния професор, чл.кор. и проч. Иван Сарандев; дяволчето у мен се интересува, задава неудобния въпрос: А за неизвестните автори, за едва-що прохождащите литературни таланти кой у нас пише, кой у нас има духовна храброст да се застъпи, да им се зарадва, да помогне да укрепнат, да ги проектира в бъдещото им развитие като творци – изразители на националната наша самобитност и култура? Удобно е да вадиш като златна монета и да тълкуваш автор, въведен от читателската обич в Духовния пантеон на Българската нация. При всичкото ми уважение и респект към литературните "тежкоартилеристи", как да не питам от твое име, простосмъртни читателю: Престана ли да ражда Българската литературна нива?... Сред нестройното гъмжило нови имена де са литературните критици от ранга на един Белински***** или Владимир Василев, ако ще говорим за мизерния днес****** духовен пейзаж? Мога да спомена и случая с признанието, сполетяло поезията на Никола Вапцаров десетина години след физическата му екзекуция. Макар че рискувал живота си заради същата онази "приказна" идея за прогрес и световно щастие, именно своите не побързали да го признаят за поет, изчакали знак откъм литературните среди чак в отсрещния ъгъл на Европа, откъм католишка Испания (които оценили Вапцаров заради испанския му цикъл стихове). Ценяха го този трагично човечен Поет антифашист простите българи от допотопни фабрики и канцеларии – те рецитираха изстраданите му стихове далеч преди рота партийни наемници да го понесе към Литературния пантеон. Доста преди да му курдисат нимба на литературен светец (друга крайност) в школските читанки, те просто го ценяха като събрат и необременен от конюнктурата ум. След половин век, когато се завъртя виенското колело на политическата конюнктура, литературни свахи побързаха да го отрекат за кеф на новите управници. Вижте как било, ако ви вълнува как е днес, как ще бъде утре, при положение че литературната ни критика не престане да броди из облаци, не излезе из омагьосания кръг на познатото предвзето хвалене/отрицание. Където гърми "Осанна!" – там и "Разпни го!" е нейде наоколо.

       25.01.2001

Джеимс Енсор (1860-1949), "Влизането на Христос в Брюксел" (1888)

  Талантливият трудно се вмества в канона, в изградения за удобство на рутинерите шаблон за оценяване. Талантливо написаното е грапаво, повече повод за дразнения, отколкото за безметежно съзерцание. Талантливото люти, горчи, пари, предизвиква спазми понякога; то е неспокойно, защото е живо, тупти, пърха. Иде не за да угоди на някой властник; то е разрив със статуквото, удря не там, дето му подсказват лъстиви съветници. Видели ли сме стойностен автор да хвали властници! И в заблуждението си, тези неслучайни личности са искрени, упорити до изнемога. Да ги нямаше такива, каквито ги знаем, какво ли вселенско мъртвило би настанало!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

      

Plovdiv, edited on 17 fev. 2022

___
* Томас Ман, "Д-р Фаустус", изд. 1967 г., http://litclub.bg/library/kritika/vasilvasilev/the_magic_mountain.html
** Иван Сарандев, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", изд. 1986 г.
*** От "Фауст" на Йохан В. Гьоте (1749-1832).
**** Вж. сп. "Звезда", бр. 4 от 1932 г.
***** Висарион Белински (1811-1848), руски лит. критик, философ, публицист.

****** 23 април 2015, епоха на Азис, Вежди Рашидов, хидролога Ахмед Доган и на турските сантиментални сериали по Българските национални тв-канали. Бел.м.,tisss.