Едва след отпечатването на сборника с удивление откривам, че в подобен стил са подреждали фрази две-три хилядолетия преди днешния ден Сафо, Алкей и Архилох, доколкото българският превод дава представа... А че у Евгени стиховете събуждали желание да ги доработва и дописва, е качество, според мен, на добрата литература. Майсторлъкът е да съкращаваш, като оставяш отворени пространства, където да се включи творческото въображение у читателя, слушателя, зрителя, и така от пасивна, съзерцаваща публика той се превръща в изкушен да е активен разум, т.е. съ-творец. Литературата не е регистратор на факти, призвана е да индуцира жизнелюбието или интелектуалната енергия у една нация или цял един континент. Да, говоря за Европа. Учението на Христос е такава енергия от по-висш разред. У всекиго от нас в латентно състояние съществува по рождение този вид инвенция; у мнозинството от човеците обаче, тя е неосъзнато усещане, смътно предчувствие за по-велики дела. "Великите произведения (...) ни обезсърчават – пише Атанас Далчев (1904-1978). – Вдъхновяват ни за работа по-слабите таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас" (Ат. Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, стр. 22). Но е прав, мислел съм си, наполовина. Защото велика е творбата, която те зарежда с желание за творчество (не когато ти го отнема това желание) и – задъхан от възхита, се палиш от чудото, че можеш и сам да твориш и допълваш с нещо лично преживяно.
Дончо – полицай, приятел на криминалиста Евгени, лично познава мафиотския бос Васил Илиев (1965-1995), основателя на зловещите ВИС-1 и ВИС-2, когото усмъртиха само ден преди да навърши трийсетата си година. На погребението освен страховити типове с тъмни очила: да речеш, изсипала се накуп Сицилианската мафия, явиха се и любимците на Българската нация Христо Стоичков, Боби Михайлов, Трифон Иванов – Туньо, Наско Сираков и още поне шестима, които вече не ги помним. "Гордостта на нацията" коравият Стоичков бършеше сълзи с кърпичка, като лично носеше сандъка с онзи труп. Та по този повод отворихме дума за серията криминалета за българската мафия на някой си Христо Калчев (1944-2006), ползвал за прототипи фамилия Илиеви от Кюстендил чрез алегоричните прякори Нерон, Калигула, Месалина и близостта й на тази фамилия с важна клечка, напомняща Андрей Луканов (1938-1996) в литературния образ на политически дон Корлеоне с прякора Пентхауз***.
Обади се Евгени:
Дончо допълва:
– Чакай, чакай – казвам, – поне Главния прокурор Татарчев не закачай!
– Докато Иван Татарчев е на върха в Правосъдието, никой не може да барне нашите мафиоти – рече Евгени. – Той и братовчед му Андрей Луканов, с когото не могат да си поделят наследствен македонски някакъв имот в Ресен, та затова и не се понасят – те са бащите на Българската мафия. Бе, ние сме си направо продадени. Най-прогнилата държава в тази част на Европа сме.
– Забравяш Русия! – пресичам го.
– Не е така – продължава Евгени. – В Русия всичко е разпределено по области и по отрасли, известно е кой какво и откъде взема. Докато у нас е боричкане и хаос между тарикатите, които ни грабят и се самоизтребват, а кукловодите им обират каймака.
– Виж Илия Павлов, шефа на Мултигруп, колко почтено живее – казвам. – Наскоро в интервю със съпругата му четох как добре си прекарвали с трите им деца в Ню Йорк ли, в Калифорния ли, и как нашата Дарина от шоуто на Слави Трифонов си общувала със съпругите на господата от американския финансов елит: благотворителни акции за бедните негърчета, интелектуални сбирки, кампании за озоновата дупка, фондации за бездомните кучета, котки и прочие. Та тя де, готината съпруга на г-н Мултигруп, тъй се изразява: "В живота – казва – всичко е случайност"... Това, доколкото схванах, бил девизът й. Хвали колко прилежен съпруг и баща е мъжът й Илия и колко щастливо се любуват на живота и свободата в Щатите, какво чудесно доверие цари помежду им.
– Пътник е той! – обади се Дончо. – Мацето вярно си е правило сметката. Присъдата може вече и да му е прочетена. И някоя утрин ще осъмне безутешна млада вдовица с милионите му. Такива като него не живеят дълго.
– Ръководи! – снизходително ме изгледа Дончо. – Смяташ, че нещо зависи от него?!
– Харесва ми Богомил Бонев (1957), мъжкар и половина – реших да сменим старата плоча за неприятните хора. – Ако някой в правителството ми вдъхва доверие, това е този готин мъж от Радомир.
– Знаеш ли какво си мечтая? – прекъсва ме Евгени. – Нещо простичко е... Да ме цени прекият ми началник, това си мечтая. А на практика нас само ни навикват. Работа бол, районът ни голям, по цял ден ми се налага пеш да обикалям улиците, да се катеря по блоковете. Началството пита: Що не си заловил крадеца... Как да го хвана? Дванайсет часа вървя по петите му, накрая ми се измъкне. Ама шефовете това не ги интересува, питат: Защо не си го заловил? Затрупани сме от бумащина. Преди да хукна по адреси, трябва план да представя, като се върна – отчет да напиша... И само като помисля, че пак ще пиша, нервите ме хващат. Това ли ни е работата! На писари сме се обърнали.
– Да ви кажа ли, момчета, какъв ви е проблемът? – подхващам. – Бедният българин, този, когото и мафиотите, и кокошкарите, и държавниците го мачкат, той не ви вярва. Няма ви доверие, и още по-лошо: страхува се от вас. Точно този унижен и обезверен, иначе честен човек може да ви бъде най-верен помощник в борбата с престъпниците. Ето, съседка видяла крадците, когато разбивали гаража ми... И когато й предложих да дойде с мен при вас, да ви разправи какво видяла посреднощ, вика ми: "А, полицията ли?! Полицията не си върши работата"... Че как да си върши работата, като не искаш да й помогнеш! – казвам. И тя знаете ли какво ми рече! Разправи ми как мъжа й преди месец го напада група здрави мъже сред Столипиново. Били го, ритали го. Повалили го, влачили го из калта. Отскубнали му портфейла с парите и документите. Прибирал се пеш от работа след втората смяна в Кожухарската фабрика, и за напряко решил да мине през гетото. Когато се довлякъл целият в кръв, изкалян и насинен у дома, рекъл на жена си: "Никъде няма да се жалваме! Ще ги хванат и ще ги пуснат, после още по-лошо ни се пише. Онези у дома ще довтасат и ще ни пребият. По документите ми вече знаят къде живея, къде работя, къде си плащам тока, водата, таксите, данъците. Ама били ме, обрали ме... Забрави!... Прави се, че все едно нищо не ми се е случило, да не ни се стовари много по-голяма беля на главата!"
– И е права! – за моя изненада се съгласява с нея точно оперативният служител по криминалните истории, най-печеният криминалист в този район на Пловдив, според хората наоколо, които са си имали работа с него.
– Е! – казвам. – Вече деветнайсета-двайсета година откак се занимаваш с измета на Пловдив; след някоя и друга година ще се пенсионираш, и като се обърнеш през рамо назад, какво ще видиш? Какво ще ти е удовлетворението от тази твоя работа? От ден на ден все по-гадно става, калта ни залива вече до раменете.
___
* Предговорът към сборника "Кардиф" е писан през т.нар. Виденова зима, когато учителската ми заплата се равняваше на 5 (пет) американски долара.
** Предговор към книга от 96 страници в тираж 300 екз., издадена през пролетта на 1997 г. на мой риск, от които 50 екз. срещу 3 лв. по тогавашния курс, когато учителската ни заплата беше 170 лв., изкупиха част от колегите ми в училището и родители. Друга част от тиража дарих на ученици, близки, приятели, съседи. До едно време си водех отчет у кои неслучайни, заслужаващи доверие хора се е озовала книгата ми. Това за книгата ми точно в онези хайдушки времена, когато цял народ бяхме на колене, беше важно. После реших, че не си струва, че проявявам някакъв вид самодоволство, и престанах да записвам, ала имената на моите читатели са в бележника ми. Една измежду тях, която по-късно, като член на ДПС, стана шеф на данъчната служба в нашия район на Пловдив, след като беше се изръсила три лева за "Кардиф", ми разправи на крак в коридора към Учителската стая как с г-н мъжа й късно през нощта на свещи и луксозно уиски в кристални чаши чели на глас текстовете от сборника.
Няма коментари:
Публикуване на коментар