ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1069.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1069.)

  Докато съквартирантът петокурсникът Богдан от Перник се любеше с евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, микробиологът Пешо от Кубрат си бе в родния град, аз зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу квартирата ни на ул. "Георги Гачев" № 20, вперил зъркели в очакване кога най-сетне прозорецът на мазенцето ще се отвори и светналата лампа ще ми даде знак, че мога да се прибирам, да се мушна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това е квартал Герена или София на прасетата и кокошките, ровещи в купищата от боклук, сгурия, и плешиви тлъсти плъхове в коритото на канала с помийната вода, зад който денонощно тракаха машините на мърляв предачен цех. В късната есен по радиото на Богдан от Перник често пускаха хита "Светът в ми-септима". – Аноним (1947)

  Вера Минкова: – Е, не е чак толкова гадна София!

  24 dec. 1990

СОФИЯ, МОЯ ЛЮБОВ!*

  Израснал съм в софийския квартал Орландовци, до квартал Хаджи Димитър; дели ги жп-линия... Родителите ми строиха къща, това си спомням от най-ранното детство. Имаше три-четири къщи, бедняшки нивички, зеленчукови градини. Имаше там някаква комшийска мобилизация да ни помагат. Родителите ми всичко вършеха с ръцете си... Живеехме в Перник и всеки ден след работа пътуваха до София – да строят. Бил съм осем-деветгодишен, събирахме се да играем в едно необятно пространство помежду градините зад къщата, в занемарена част, където си имахме игрище. Не, нямаше нищо необичайно. Бе спокойно, нищо особено не се случва... Мизерията на хората наоколо беше еднаква. Всички мечтаеха да имат своя къща... Най-често ритахме топка. Бяхме или от "Левски", или от ЦСКА. Около 1967-1968 година улиците бяха в кал до шия, без тротоари. На половин километър бе жп-линията, там си е и сега, служи да маневрират локомотивите на товарна гара Подуяне. Отвъд линията беше сметището – върховно удоволствие за нас, хлапетата от махалата, да ровим из боклуците, а после всеки да се хвали с богатства, които е изровил. Помня, по онова време доста възрастен народ също ровеше из това сметище – събираха стари железа, хартии, пластмасов отпадък. Всичко тук си беше обвито от лют смрадлив дим и създаваше някаква необикновена, апокалиптична картина.

  Наблизо са гробищата. И те също бяха обект за нашите развлечения. Нощно време шетахме из тях: да докажем колко сме храбри... Когато вече сме ходели на училище, за първия учебен ден или за някой друг официален празник – 1 май, 24 май, Девети септември, Седми ноември, събирахме цветя от гробищата и ги носехме за украса на нашето 58-о основно училище "Сергей Румянцев". Наблизо – пак в този район, е ТЕЦ "София". Имаше там плувен басейн, ние ходехме там да се къпем, а пазачите все ни гонеха. От десетгодишен тренирах борба в "Локомотив", цели две години. После към година и половина се занимавах с лека атлетика и плуване в "Левски" и в ЦСКА. Една година активно тренирах и в юношеския футболен отбор на "Славия". Минало!

  Беше ми любопитно да ходя с другите хлапета да гледаме как погребват умрелите. Кой знае защо сме го правили! Всяка есен от училището ни караха да събираме диви кестени. И естествено пак шетахме из гробищата – този път за конски кестени. Гонеха ни и оттам, но пак се вмъквахме. Къде да отидем! Тези картини дотук вероятно ще са укрепили у мен мечтата за големия чист град... Имал съм комплекси, например – как да заведа приятелите си от центъра на София по онези кални непочистени улици до нашата къща. По-възрастните от нашата улица: тя изобщо си нямаше име, казваха й "Новооткрита трета", след това стана "Улица 477", сега също е с номер: води се "273-а" – та възрастните тук се прехранваха с две професии: или милиционер, или ватман/контрольор в софийския градски транспорт. Техните деца – мои връстници, станаха шофьори в градския транспорт или в строителството, или таксиметърджии.

  Улицата ни си беше доста скандалджийска. Преобладаваха т.нар. огойци (от с. Огоя, Софийско), имахме и от с. Локорско. Само ние – който дойдохме от Перник, станахме перничаните. Къщите ни бяха едноетажни, със занемарени дворчета, в които всеки си сееше всякакъв зарзават, като за себе си. Вечерно време мъжете се събираха в някое от дворчетата и пиеха гроздова, мастика, бира. Ечеше на поразия до късните часове сръбска кръчмарска музика.

  Срещу нас живееше едно дивно семейство, бащата беше милиционер. Пиеше много. Няколко пъти прави опит да се самоубие, веднъж – помня, със сода каустик. Защо, за какво, кой го знае! Училището не беше на почит в махалата. Сред нас беше гордост да си слаб ученик, да си с купчина отсъствия, да си повтарач или да имаш поправителен изпит. Учителите в тази среда възприемахме твърде особено. Имах съученик, помня, когато се връщахме от някаква празнична манифестация, напсува една от учителките. Беше възрастна жена. Гледахме го като герой. Не го изключиха. Понеже бях нещо като лидер, учех и ми вървеше в уроците, заедно с още двама трябваше в часа на същата тази напсувана учителка да го изкараме пред класа и той тържествено да й се извини.

  До центъра в София самостоятелно до към 13-14-годишна възраст почти ние не сме ходили. Били сме, но групово: било за манифестация, било за колективно посещение от училище на кино или цирк. Махленският герой беше един, по прякор Мекси. Мекси беше три-четири години по-голям от нас, а авторитетът му се дължеше на силата му. Умееше да се бие, все търсеше кого да пердаши. По-късно се ожени и замина някъде. Изобщо, тези хора се раждаха, живееха и умираха безлични. Смъртта винаги бе сред нас, редом с нас. Помня, един го убиха по време на лов. Помня писъците на близките му. На един 24 май комшията до нас, доста пиян, беше паднал до кочината с прасето. Откарахме го с баща ми и с още един до "Пирогов". И установиха, че сме го закарали вече мъртъв.

  Другата София за себе си започнах да откривам, когато вече бях ученик в техникум "Вилхелм Пик" – бая престижно училище. Бяхме луди по състава "Пинк Флойд" и по автомобили. В София имаше няколко заведения, където се събираше по-отбран свят. Едно от тези заведения беше "Варшава" в парк Заимов. Ние от крайните квартали яко сме се шашвали от добре облечените пилеещи пари тежкари. На мястото на днешното НДК беше градинката, която наричахме Монте Карло. Големият шаш бе там. Въртеше се постоянно търговия с дрешки, патъци, злато, чейндж... Тук идваха със западняшки мощни мотоциклети разни мамини синчета. Навъртаха се и лъскавите мацета. Кой ги обличаше, кой им даваше паричките, кой им купуваше бижутата и дрешките на тези?! "Магурата" и "Краваят"... "Магурата" беше (и е) територия на т.нар. "попери" – държат се аристократски надменно, винаги шик облечени, но не от нашите магазини с дрехи конфекция, ами момци и момичета, разполагащи с валута, със скъпи мотоциклети и автомобили. Наред с богаташките рожби "Краваят" събираше и събра наследниците на онези от старото Монте Карло, разни пънкари, рокери, не по-малко паралии, нагли, демонстриращи пренебрежение към фасоните на поперите. Когато ставаха сбивания между двете групи, те са се почвали винаги оттук.

  Властта, партията-ръководителка, социализмът – това нищо не значеше, и не значи за тях, те не бяха против, ама точно тук се отричаха и се отричат тези страховити за нас понятия. Публична тайна беше (и е), че това са си рожбите на заможни родители с висок пост в държавната и партийната йерархия. Носеха се легенди за синчетата на могъщи "хора на деня" в държавата. Например, как Калата – синът на Милко Балев, влетял с японския си новичък мотоциклет в заведението. Из цяла София с години се разнасяха пиянските им истории с разни момичета.

  Разбира се, че си мечтаехме да сме богати, известни и уважавани. Но тези тъпаци бяха и са си останали лекета, въпреки че ние – от крайните махали, им завиждахме. Питам се: Къде са те сега? Ами ние? Остана ни едничка само България, разнебитена и унизена. И после, коя е истинската София! Сега всички станаха политици. И София се напълни с политика. А моите приятели от бедняшкия квартал! Мисля, че изчакват. Не знаят какво ще бъде по-нататък. Защото в този наш живот винаги е имало някой, който да ни напътства, да ни сочи "единствено верния път", да ни е "вожд", "любим ръководител на народа". Това е драма, и не толкова заради материалната разруха, а заради духовната нищета, в която да обичаш отечеството си е една голяма болка.

  Инж. Емил Милев, записал: tisss

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 sep. 2022

Илюстрации:

- Принцът на "фупава" София.

- У дома с дъщеричката Вера.

–––

* Текстът е на стр. 4-5 в последния – 19 брой от 8 януари 1991 г., на политическия вестник "Демократическо знаме", който депутатите във Великото народно събрание наричаха "Хубавото Знаме". Докато нашите две дами се суетяха около подредбата на коледната трапеза в хола, двамата с Емил седнахме с чаша уиски в кухничката и за около час се получи ей този спомен на тогавашния ми приятел от София. Бел.м.,tisss.