ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1068.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1068.)

  Осъзнах, че само това чувство на самотност е истински честното и неподправеното. – Алън Силитоу (1928-2010), от любимите ми автори след казармата и университета*

  Докато съквартирантът петокурсникът Богдан от Перник се любеше с евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, Пешо си беше в родния град Кубрат, аз пък зъзнех във входа на пететажния жилищен блок насрещу къщата, вперил зъркели в очакване кога най-сетне прозорецът на мазенцето ще се отвори и светналата лампа ще ми даде знак, че мога да се прибирам, да се мушна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това е квартал Герена, или София на прасетата и кокошките в купища боклук, сгурия и плешиви тлъсти плъхове в коритото на мръсния канал с помийна вода, зад който денонощно тракат машините на мърлявия предачен цех. В късната есен по радиото на Богдан често пускаха хита "Светът в ми-септима". – Аноним (1947)

  5 uli 2008

 САМОТНИЯТ ВЕЛОСИПЕДИСТ НА ДЪЛГИ РАЗСТОЯНИЯ**

  За пръв път вчера от 10 до 12 по обяд разходих новичкия си велосипед. Все покрай реката, покрай реката, и ето ме на Гребната база. Сервитьорът на бара ми наля вода в алуминиевата бутилка, аксесоар към сребристия ми велосипед. Пък това – в отлично разположеното заведение край Гребната база с езерце и кокетно мостче над езерцето, някогашния Втори ресторант край рехава горичка от високо извисили се борове.

  Лъхна ме атмосферата от моето детство, юношеството и ранната ми младост. Да-а, тъй е, велосипедът е чудесно средство, и не само за раздвижване подир последните шест години застой след раздялата с десетгодишна любовна авантюра, но и начин да си поема дъх в бая ограничения напоследък откъм ведри емоции мой личен живот на провинциален даскал по български и литература в горния курс на средното училище.

  Обиколих стартовите блокчета за 2000-метровата гребна дистанция, полюбувах се на тишината и спокойствието, погледах усилно въртящите гребла двайсетина гребци каякари и кануисти, подготвящи се за състезателната регата в края на юли, размених две-три приказки с треньора им – покачен върху подобен на моя велосипед, отбих се да надзърна и в старите хангари зад двата дървени кея с покачени върху стелажите едноместни, двуместни и четириместни лодки, внимателно свалих от стойките едно от състезателните гребла за каяк, а в това време поизраснали юноши или хлапаци от спортистите в близкото спортно училище ме наблюдаваха озадачени: кой вятър ме е довеял в тяхното царство...

  От късия разговор с двама треньори научих това-онова за по-известните някогашни пловдивски каякари: къде са сега, отбиват ли се насам, по кое време бих могъл да ги срещна. Оказа се, и моят треньор от далечната 1965 г. Георги Учкунов е жив и здрав... Е, не съвсем здрав, имал проблеми с ходенето поради напредналата си възраст и си стоял, общо взето, у дома.

  Всичко си е като че на място, само хората се променили. Унило и тъжно ми се стори сега това райско кътче на спортни страсти, любов и хъс отпреди трийсет-четирийсет години. Мина ми през ум да сваля от стелажите една от по-вехтичките състезателни лодки единичен каяк и да повъртя и аз поне три-четири километра гребло в Гребния канал, бих могъл най-малкото да се гмурна, да поплувам, както стотици пъти съм го правил преди, но се спрях. Отказах се, макар в новичкия китайски сак – аксесоар към велосипеда, прилежно да бях сдиплил хавлиена кърпа и чифт бански гащета.

  Когато поех обратно към къщи, полекичка позавидях на насядалите под сенките на кокетните заведения край Гребната кула току край финиша пъстро облечени и добре изглеждащи пред чаша кафенце или халба бира посетители. Рекох си: Това мога и аз да го сторя, нищо не ми пречи, мотае ми се една 10-левова банкнота в джоба... Що ли да не си позволя и аз това удоволствие, нали!

  За съжаление, не ми се пие кафе сам, пък било и в най-уютното заведение на света. Сви ми се сърцето, че не срещнах ни един от някогашните си приятели и съперници в спринтовата 500-метрова дистанция на кану-каяк, сраснали се и те като мен навярно с това райско местенце на моя роден Пловдив. Никъде не мърдам от Пловдив, никъде не мърдам от България, мамка му! 

  Прибрах се, освежих се под ледения душ в банята и до късно тази вечер бях в тиха еуфория. Та ето, значи, можел съм и по друг начин да възприемам и живота, и хората наоколо; само мъничко усилие ми трябваше, за да си върна онзи чуден стил на живот от дните на детството, юношеството, младостта. След застоя от последната седмица, пришпорвал се сам и от тревогата, че не ми спори напоследък писането, успокоих се. Ами да! Нищо не е изгубено, драги ми Смехурко, докато сам не се предадеш. Животът е разкошен дар именно зарад неочакваните обрати. А като изгубиш едно нещо, случва се... и то всъщност е основно за мен положение, отваря се хоризонт към нови драми, нови авантюри. Защото човекът е авантюрист по природа, каквото и да си говорим.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 sep. 2022

Илюстрации:

- Пловдив, край Гребния канал в хубавия есенен ден.

- Най-готиният период от живота май е детството ни.

–––

* Когато си пробивах път и се препитавах с писма, които ми съобщаваха, че пиша тъпотии... Вж. https://afish.bg/readings/item/4103-kogato-si-probivah-pat-i-se-prepitavah-s-pismata-koito-mi-saobshtavaha-che-pisha-tapotii.html 

** Внушение за самотност чрез алюзия, препратка към новелата на англичанина Алън Силитоу (1928-2010) "Самотният бегач на дълги разстояния". Бел.м., tisss.