ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1063.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1063.)

   При натиск резултатът е според материала: едни се смаляват, други израстват. – Аноним (1947)

  04 mar. 2001 

НИЕ, НЕКАДЪРНИЦИТЕ

  Някога, преди трийсетина години университетски преподавател, тогавашният доц., а по-късно вече проф. д-р Христо Първев* от Катедрата по езикознание, ми предложи да продължа аспирантура като негов асистент. Виждах по-примамливи възможности за избор, мозъкът ми се беше врътнал на тема разкази, стихове, публицистика, та се направих на две и половина, не сметнах за нужно дори да се замислям над хубавото за амбициозен тъпак предложение. Ама тогава (1969-1971) бях сътрудник на хонорар във вестник "Народна култура", за един репортаж или интервю с известна персона ми плащаха колкото бе дърводелската месечна заплата на баща ми в пловдивския ДИП "Напредък" и естествено вирех нос. Че и нещо повече – гледах с вкиснала от досада физиономия София, същата снобска София на уж интелектуалци, идиоти и мекерета, към която така пламенно се стреми всеки що-годе прогледнал млад провинциалист. Отказах и на предложението от по-печени приятели – Михаил Берберов (1934-1988) и Иван Сарандев (1934-2020), да поостана поне за половин година в столицата, докато се открие възможност, дупка в щата на, според мен, най-престижния за онова време вестник на снобите "Народна култура". Да, и това отказах, моля ви се!

  Когато през януари 1972 г. прекосих България от Добруджа, с. Гурково край Балчик до шоплъка, за да си получа дипломата от канцеларията на Софийския университет, чух, че доцента щели да го направят професор, имал вече оферта да замине на Запад (Швейцария, Белгия или Холандия). Три години по-късно професор Първев (вероятно с латински букви се пише Purweff, защо не и Parwev's) заедно с двамата си асистенти отлетял за Щатите... Бах мааму! – както би рекъл шопът. Каза ми го моя състудентка, Лиляна Янчева (на снимката горе седи на дясното ми коляно), която по някое време бе прес-аташе или нещо подобно към правителствената резиденция на Тато в Бояна. Та Лилито от София тъй ми каза: "Видя ли, Жорес, какъв шанс изпусна?", докато тихо въздишаме по студентски мили спомени над чаша лично от нея направено специално кафенце с четирилистна детелинка в каймака най-отгоре, седнали на третия етаж, там, където днес е Президентството на Република България. Страхотно нещо!

  И си мисля разни работи по този повод, а и по ред други поводи, един от които е, че си купих патлак, да си се отбранявам от разни местни мародери и апаши, та си мисля, значи: че любовта към Отечеството у нас, плюли си на късмета някогашни щастливи овчарчета, някогашни Калитковци**, тази любов, това родолюбие е толкова дълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ пореден неочакван или разгромяващ неуспех в личния ни мизерен животец по-силно ни привързва към Балканите, към смрадливия котел от простотия, нагло самолюбие и първобитна грандомания. Да бях поел подир доцента, може би сега да съм, да речем, собственик на кокетна къщурка с пет спални, три гаража, джип Гран Чероки, плюс Майбах, плюс Порше Каррера с две врати, ниско настъпана отпред, ритната отзад, бляк флат (мътно черно) и пъргава колкото си щеш: да речем – от 0 до 100 km/h за 2-2,8 sес., плюс басейн в задния двор 25х50 m – за да си плувам, отмаряйки и обмисляйки поредното си есе в летните жеги, плюс кокетна вила или ранчо нейде в Калифорния или по границата с Канада, където въздухът бил чист, горите – рядко населени, плюс 100 декара равноподстригана поляна за голф нейде на майната си в пустата му Америка; щях да гледам към родната пловдивска махалица с болка на сърце, с огромна носталгия и сълза в окото, щях да съм един проспериращ материално нещастник, някакъв там университетски учен или автор на криминалета в стил "Пътеводител на галактическия стопаджия" или ужасии в стил Стивън Кинг или Стивън Хокинг, и в никакъв случай автор на интелектуални бози в стил Паулу Коелю.

  Да, ех как лъскаво да ми се е наредил животецът! Докато сега, ей ме на! – съм ма-а-алко разочарован, малко с посмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив-щастли-и-ив, скъпи дами и господа съдебни заседатели, понеже съм си у дома в свинската кочина, та си казвам – Ние, некадърниците, ние, несретниците, ние, неслучилите в живота, много по-силно си я обичаме тази очукана, разграбена от чужденци или мекерета на гордите чужденци наша България, че си нямаме нищичко, с което да се изфукаме пред света. Това ни е бащиния – стари циганска направа ножици за тенеке, две юсчета по за 30 драма ракия и спомен от фронта: Орден за храброст II степен, че междувременно снайперист отнесъл с куршум дум-дум долната челюст на ротния командир и отредения за теб Първа степен орден, мили мой татко, посмъртно пратили на неговите близки***. Да-а-а, позанемарено и мръсно, долно и подло място, свинска кочина, обаче никой не може да бъде по-българин от нас, скъпи съграждани на Републиката. Когато един по един ние измрем в някой мразовит декемврийски ден на "демокрацията по американски", новите собственици на тази част от Полуострова, най-вероятно възпитани, готини янки с дъвка в уста, гордо-гордо ще ни се измочат на фасона, че сме били до такава степен доверчиви и наивници.

  Парадокс: пропуснатата възможност ни съпътства; осъществен, шансът остава зад нас забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови хоризонти за успешен живот. Но що е успех? Има ли успехът връзка с успешната ти кариера в общество? Познавам хора, които цял живот все са губели, все губят, и въпреки това... имат успешен личен живот, не-е, в никакъв случай не ще река, че са нещастници, даже най-малкото заради това, че жената или любовницата (разбирам не по думите, всеки случай) си ги обича. 

  Излиза, че – губейки, те нещо са придобили, и това нещо не се бележи с материални знаци, като висок пост, луксозен палат, слава, цветущо банково състояние, ни пък се бележи с цветущо здраве (загар, блясък в очите, гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лявата лапа подпира дясната в лакътя, дясната с показалец и среден пръст небрежно опрени под ушенце, т.е. отработени артистични жестикулации, балансиран тембър, склонност към дискретен флирт, авантюрки покрай флиртуването: да речем, див секс в луксозни хотелски стаи с мраморна вана и веранда с изглед към морето.

  Непостигнатото остава в сферата на мечтите. Блясъкът му огрява мизерното днес с особено откровение: Ето, такъв щях да съм, да бях избрал друг свой отговор някога си, преди трийсетина години! Спомняш си онзи слънчев миг, софийската златна есен. Тогава нямаше криза за боклука****, нощем някои от нас – студентчетата, ходехме да мием улиците по за пет лева, с които 5 лева после цяла седмица си осигуряваш поне уискито 0,40-0,60 лв./0,1 л, (аз пък винаги съм предпочитал полска "Водка виборова", понеже е по-мека и ми напомня за Полша и полския химн с онези чудесни думи "Ешчо Польска не згинала"; кой знае защо точно този стих от химна на поляците ми е в ума на обикновен българин). Припомняш си, значи, лекия бриз, бухлатите девствено бели облачета по бездънното софийско небе над Витоша. Припомняш си дори факта, че в градинката пред Университета тогава те чакаше едно леко мургаво красиво момиче: кожата й бархет, какао с шоколад и два пръста силно уиски, с маслинено черни като нощта очи, и още – как дотича, тръшна се до нея върху пейката в градинката между Университета и Народното събрание, прегърна я силно и дръзко през кръста, целуна я и издекламира самонадеяно, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд печален, ами си роден за друго. Боже мой, колко подвизи са ме очаквали!

  Защо не забравяме такива отминали мигове, питам се. Дали те не съставят златния и диамантения пиедестал на илюзията за собственото ни величие? Казваш си: Ле-ле, колко очарователно! Ай, колко нехайно! – и това те изпълва със задоволство. Защото коя посредствена душица би пропуснала дори едничък от шансовете за просперитет, които ти – и не само в младостта си, но и по-късно! – с лекота си подритвал фалцово или боц, ей тъй... с оголения си палец, подал се иззад прокъсалия се чорап и патък!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 sep. 2022

Илюстрации:

- 1970 г. Третокурсници край езерото Ариана.

- Пак там с колежката от курса Галя Донкова.

–––

* Вж. "Ценен диалетоложки труд", https://liternet.bg/publish10/hpyrvev/aangelov.htm 

** Баш по онова време живо ме занимаваше проблемът как да си префасонирам вонящото на турчин фамилно име (изключая родителния падеж в окончанието -ев), та се подписвах под текстовете си във в. "Софийски университет" и в. "Народна култура" Кирилов, демек, принадлежащ към хората на Св. Константин-Кирил Философ. С доц. Първев замина, ако се не лъжа, състудентът от курса ни Владко Мурдаров, който днес е спец по българската книжовна реч и правопис и чат-пат се появява на телевизионния екран с препоръки и пояснения кое как се пише и изговаря, и пр.

** Наивник; заемка от "Овчарчето Калитко" – заглавие на партизанска повест от детските ни години.

*** В дървена кутия, заключена в шкафа на холовата ни библиотека във всекидневната, баща ми съхраняваше като реликви с особено значение за него три-четири нещица, спомен от баща си –бирника от Харманли (цигански ножици за тенеке, две юзчета: чашки за ракия, въпросния орден и цветна хартиена иконка на Господ, с която майка му баба ми Господинка го пратила на фронта. Простият войнишки орден за храброст на баща ми нося у мен: да ми напомня чий син съм и "за какво се боря", както гласи старият лаф от бедняшките пловдивски махали.

**** Не съм мил софийски улици нощем, не съм разтоварвал и въглища и дърва на Подуенската товарна гара, но като повечето от моите колеги провинциалисти, допълвах мизерните си парици за храна, кафе и цигари чрез писане срещу хонорар и чрез коригиране. 20 лв. за коригиран брой на вестника кой ти ги дава! То си бе крупна сума за някогашния син на дърводелеца мебелист от Пловдив. От втората година в София бях забранил на нашите да ми пращат пари. Бел.м., tisss.