ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (949.)
У женското е вроден усетът на предприемача, момичето може да те вкара в батака и оттам вече да не издрапаш, а може да извади от теб мелодии, които не си подозирал, че имаш. – Аноним (1947)
15 apr. 1999
ГУГУТКА*
В местното провинциално списание "Ласка" редакторките бяха двечки, обаче имаха литературна сътрудничка, която хем метеше канцеларията, чистеше им пепелниците, подреждаше и проветряваше, переше веднъж месечно покривките и килима, сменяше водата във вазичките с карамфили, палеше печката, а я ползваха и за куриер, демек, като слугиня за всичко. Тази уж литературна сътрудничка отнасяше готовите макети в печатницата, търчеше да се договаря и с чиновниците по разпространение на печата в централната градска поща, с безразличието на книжарите, задължена бе да следи за компютърния набор и оформлението – да не оплескат нещо главоците от фирмата за предпечатна подготовка. Пак тя правеше кафе на двете шефки, докато те с преправен глас лигаво капризничеха: "Уф, ма и тоз път силно си го докарала, мила!" Или: "Може ли с ей-ту-у-уничко кафява захар, че напоследък ми се е вдигнала кръвната захар, та ми бръмчи в ушите!" Леле, бръмчало им в ушите, де гиди, клон неокастрен за таквиз!
Толкова ги мързеше, ама па толкова ги мързеше двете повлекани и кафе сами да си сварят! Чакаха я премръзнала да дойде с градския транспорт от крайния квартал зад циганското гето, да тури джезвето на котлончето кафе да им свари. Ако се случеше да закъснее, чешат се от досада началничките, одумват я: "Къде ли се е запиляла онази! Някой глупак дали не се е заплеснал по нея". Онази на ръце ги носи, двенките нежно я презират. Тази душица преди време бе издала на собствени разноски стихосбирка, за която никой нищичко не написа: ни хубаво, нито лошо. Подир век праправнук, като се рови из старите скринове, може и да открие, може би не, бисерчета тъжна искреност, подобни на магическата обикновеност у неизвестната за днешния капризен почитател на посредствени величайши поети Емили Дикинсън. Нарича се нашата местна Емили всъщност Мария Гургутова, едноименничка на една от двете капризни снобки кокони.
Грандоманстващите провинциални поети и кръжащите край провинциалните поети лит. теоретици от местния филологически факултет, които всъщност и хал хабер от поезия си нямат, я наричаха Гургулицата или Гугутката, според случая: Гургулицата – при мерак да й се пъхнат в леглото, Гугутката – с ироничен оттенък на досада: нужни са и обикновени човеци като нея, че по-ярко да лъщят националните ни литературни хайлази, пияндета, персони с объркана самоличност и откровени жалки вагабонти.
Шеташе Пепеляшка, слугуваше на Двете грозни щерки на мащехата. Имаше си и тя своите похождения "като една нормална, изтънчена и сексуално ориентирана зряла, хубава, справяща се сама в живота жена", както пишат нахакано феминистките. Макар да беше някога омъжена, от година живееше сама с дъщеричката Еми. Води я сутрин, взема я надвечер от детската градина, ходи с хлапенцето по библиотеките, гизди го и го глези, общо взето, посветила се бе на тези две – литературата и дъщеричката.
Тази Мария съдбата я срещна с глупак, леяр от Комбината за цветни метали. Добри парички печели Мирко, ала парите пилее по леки жени. Жена си отдавна не приема за жена, а за торба лански картофи, възглавница със свлечени чорапи и чорлави коси и скрито я ненавижда, та край нея и двете му синчета нищичко не закачат от парите му. Провалените жени от хайлайфа в местния "Тримонциум" всичко опоскват до шушка.
Толкова ги мързеше, ама па толкова ги мързеше двете повлекани и кафе сами да си сварят! Чакаха я премръзнала да дойде с градския транспорт от крайния квартал зад циганското гето, да тури джезвето на котлончето кафе да им свари. Ако се случеше да закъснее, чешат се от досада началничките, одумват я: "Къде ли се е запиляла онази! Някой глупак дали не се е заплеснал по нея". Онази на ръце ги носи, двенките нежно я презират. Тази душица преди време бе издала на собствени разноски стихосбирка, за която никой нищичко не написа: ни хубаво, нито лошо. Подир век праправнук, като се рови из старите скринове, може и да открие, може би не, бисерчета тъжна искреност, подобни на магическата обикновеност у неизвестната за днешния капризен почитател на посредствени величайши поети Емили Дикинсън. Нарича се нашата местна Емили всъщност Мария Гургутова, едноименничка на една от двете капризни снобки кокони.
Грандоманстващите провинциални поети и кръжащите край провинциалните поети лит. теоретици от местния филологически факултет, които всъщност и хал хабер от поезия си нямат, я наричаха Гургулицата или Гугутката, според случая: Гургулицата – при мерак да й се пъхнат в леглото, Гугутката – с ироничен оттенък на досада: нужни са и обикновени човеци като нея, че по-ярко да лъщят националните ни литературни хайлази, пияндета, персони с объркана самоличност и откровени жалки вагабонти.
Шеташе Пепеляшка, слугуваше на Двете грозни щерки на мащехата. Имаше си и тя своите похождения "като една нормална, изтънчена и сексуално ориентирана зряла, хубава, справяща се сама в живота жена", както пишат нахакано феминистките. Макар да беше някога омъжена, от година живееше сама с дъщеричката Еми. Води я сутрин, взема я надвечер от детската градина, ходи с хлапенцето по библиотеките, гизди го и го глези, общо взето, посветила се бе на тези две – литературата и дъщеричката.
Тази Мария съдбата я срещна с глупак, леяр от Комбината за цветни метали. Добри парички печели Мирко, ала парите пилее по леки жени. Жена си отдавна не приема за жена, а за торба лански картофи, възглавница със свлечени чорапи и чорлави коси и скрито я ненавижда, та край нея и двете му синчета нищичко не закачат от парите му. Провалените жени от хайлайфа в местния "Тримонциум" всичко опоскват до шушка.
Не щеш ли, нашият човек да си науми, както се и заканил пред компанията михлюзи в кафене "Анасон", да й вирне краката на Харното Миче. За всеобща изненада, нещата му потръгват, емен-емен, работата вече се пече, току-виж глупакът Мирко наистина й вирнал краката на Гугутката. Обещал бил, като осъществи тази авантюра, аверите си да почерпи, пък бикините й за доказателство да им поднесе върху никелиран поднос.
Завел я на кино. Веднъж я поканил и да залагат в Бинго-зала "Балкан". Три седмици до автобусната спирка срещу Чифте-баня я изпращал, докато най-подир я скланя тет-а-тет да хапнат в "Златното пиле" срещу бъканата с адвокатски кантори както пчелна пита с търтеи триетажната сграда в центъра на Пловдив, известна като "Дом Левски".
Седят, значи, двамката в "Златното пиле", Мирко пърха от кеф, че парашутът му току-виж се отворил, хвърля огнени погледи към дамата, намига й, няколко пъти пробвал да хвърли тайно мост на близост под масата между своите и нейните колене – между патъците си и нейните сандали, и от един момент се занаплитал следният разговор.
– Миличък, хубаво ме доведе тук. Добре хапнахме-пийнахме – подхванала Мичето Гургутова, – обаче дали не са ти криви сметките.
– Кви сметки, кви сметки? – в скороговорка рекъл Мирко, чийто оченца вече лъщели от евтиното вино, за кураж омешено с разредена ракия, като зъркели на пор в курник.
– Как какви! Не се ли досещаш?
– Бе, сметката аз плащам. Ти за тва дерт не бери! Аз съм те поканил, душко, аз и ще те поемна. Чудя се само в кой хотел да забием. В "Лайпциг" или "Марица". Може и до Асеновград да отскочим, а? Ей го дей Асеновград с неговия луксозен "Асеновец". Да ме питаш, и в "Новотела" няма да ни е зле, че е най-близичко... И в "Санкт Петербург" има лукс, ама гъмжи от циганки шаврантии. Пикират бетер изтребители завалийките.
– Бе, сметката аз плащам. Ти за тва дерт не бери! Аз съм те поканил, душко, аз и ще те поемна. Чудя се само в кой хотел да забием. В "Лайпциг" или "Марица". Може и до Асеновград да отскочим, а? Ей го дей Асеновград с неговия луксозен "Асеновец". Да ме питаш, и в "Новотела" няма да ни е зле, че е най-близичко... И в "Санкт Петербург" има лукс, ама гъмжи от циганки шаврантии. Пикират бетер изтребители завалийките.
– Не ме разбра – взела да увива крайчето на косите си.
– Кой? Аз ли! Аз ли не те разбирам? Че за теб аз, пиле, и в огъня влизам, морето ще излоча, океана ще преплавам в стил брус, кроул, бътерфлай. Кво пък, да мръднем до "Тримонциум", а? Там никой, пиле, няма да ни пречи... Чаршафите им са най-чисти от тукашните хотели, възглавниците им ей толкави, с пачи пух, не с овоняна на грес вата от текстилния комбинат "Марица".
– Мили! – прекъснала го. – Много си ми симпатичен, галантен и така нататък, обаче тази, дето си я намислил, миличък, няма как да стане. Ясна ли съм? Или да поясня?
– Ясно – поел дъх, изхълцал от внезапно отчаяние, отведнъж изгубил желание да се обяснява в любов... Бъбрив до онзи момент, млъкнал. Докривяло му за несретния му живот със законната домашна цоцолана, която едвам търпи, камо ли да гушне и цуне. Станал да се разплати. Нажалил се, доплакало му се. А Мичето продължава:
– Знам за какво си мислиш. Като под микроскоп те виждам. Мислиш, що ли си губих времето с Мария? Толкова се старах да й се покажа, тъй се охарчих да я водя насам-натам и... нищо. Това си мислиш, не е ли тъй? Ти наистина доста се постара, миличък.
Зяпнал я като ударен с голям мръсен мокър парцал. До този момент му се струвала лесна, хем апетитно парче, и се топял от предчувствие за големия кеф. Олеле, как ще се изфука с бикините й, как ще ги развее като пленено вражеско знаме пред аверите в кръчмето "Кристал" на кьоше в стръмната уличка срещу турската Джумая джамия!
– Кой? Аз ли! Аз ли не те разбирам? Че за теб аз, пиле, и в огъня влизам, морето ще излоча, океана ще преплавам в стил брус, кроул, бътерфлай. Кво пък, да мръднем до "Тримонциум", а? Там никой, пиле, няма да ни пречи... Чаршафите им са най-чисти от тукашните хотели, възглавниците им ей толкави, с пачи пух, не с овоняна на грес вата от текстилния комбинат "Марица".
– Мили! – прекъснала го. – Много си ми симпатичен, галантен и така нататък, обаче тази, дето си я намислил, миличък, няма как да стане. Ясна ли съм? Или да поясня?
– Ясно – поел дъх, изхълцал от внезапно отчаяние, отведнъж изгубил желание да се обяснява в любов... Бъбрив до онзи момент, млъкнал. Докривяло му за несретния му живот със законната домашна цоцолана, която едвам търпи, камо ли да гушне и цуне. Станал да се разплати. Нажалил се, доплакало му се. А Мичето продължава:
– Знам за какво си мислиш. Като под микроскоп те виждам. Мислиш, що ли си губих времето с Мария? Толкова се старах да й се покажа, тъй се охарчих да я водя насам-натам и... нищо. Това си мислиш, не е ли тъй? Ти наистина доста се постара, миличък.
Зяпнал я като ударен с голям мръсен мокър парцал. До този момент му се струвала лесна, хем апетитно парче, и се топял от предчувствие за големия кеф. Олеле, как ще се изфука с бикините й, как ще ги развее като пленено вражеско знаме пред аверите в кръчмето "Кристал" на кьоше в стръмната уличка срещу турската Джумая джамия!
Позагледала го тя, погледала, чакала навярно да отрича, за сърцето да се лови, ама нашичкият все тъй си седял, и тогава Гугутката продължила тихичко и все по-тихичко да му говори. Гледала го право в очи, посегнала по ръкава и по бузата да го погали:
– Не се чуди, ами чуй какво тук ще ти река. Редичката при мен, мили, е дълга. Ако те туря в редичката, няма да си на второ, трето или девето, ами чак на последно място.
– Нищо – изсумтял, – ще почакам. Аз, пиле, много дълго мога да чакам. Нали все ще ми дойде и на мен редът! И тогаз двамцата с теб, е-ех, така ще си поживеем, ама така ще си поживеем! Щом съм в редичката...
– Не те виждам никак в редичката – отрязала го. – Та хай да си останем приятели! Че Любовта, мили, е от-до, а приятелството е до гроб, не знаеш ли? Не си ли чувал?
– Приказки, женски приказки! Не ми трябва на мен мехлем – оклюмал се. – Кога една жена не те иска, от девет дерета с големи кофи причини ще мъкне, само да ти откаже.
– Ще ти дам нещо – рекла тихичко. – Иска ми се да разбереш, че все пак те харесвам. Ето! – Бръкнала си Мария в чантичката, па край трохите и оглозганите крилца и кълки внимателно положила книжле колкото черковно календарче. – Виж тези тук нещица и надявам се да ти светне.
– К-к-кво да ми светне? – взел да заеква. Досега в живота си само комикси бил чел, приказките на Братя Грим и на Андерсен не отварял, камо ли, леле-мале, стихчета да чете. До този ден най-голямото му четене било да срича най-последната страница на вестника, дето пишат за кървавите футболни мачове между местните два отбора, за мутрите, за певачките, и разбира се, числата от последния тираж на спорт-тото 2.
– Ще видиш – рекла Мичето. – Ти само опитай!
Станала, пригладила гънките на полата, спряла се пред осраното от мухи огледало, пооправила си косиците. Високите й токчета, които толкоз изкусително издължавали нозете й, затракали към изхода на "Златното пиле". Пред вратата се обърнала, рекла закачливо през рамо, като жена, която отлично все пак си знае цената:
– И ще чакам да ми се обадиш, когато си готов.
– Да, бе! – изръмжал, почервенял от яд. – Как ли па не!... Ще се обадя, що да не ти се обадя. Не стига, че ми се подиграваш, па и ще ти се обаждам. Да не съм будала ахмак!
Кимнал й все пак. Нали дотук се държал баш като кавалер. Вяло помахал за сбогом, по-точно, замахнал по муха-месарка, която му кацала по носа и опитвала да му влезе в устата.
Когато с последния по линия №26 градски рейс кьоркютук пиян се довлякъл у дома, цоцоланата и двете й синчета кротичко похърквали. Докато се размотавал из антрето с патъците в ръка и ухаещите на леш чорапи, болнавата му майка излязла от кухнята, зашляпала подире му, замърморила плачливо, назидателно и силно угрижена:
– Пак идеш от някоя гювендия! Децата заряза зарад туй пусто хойкане. И ти си като покойния си баща Йоаким.
– Ади, ма! – залитайки, облещил й се Мирко, както трудолюбиво се борел с крачола да освободи от плен левия си крак и все не успявал да удържи този непослушен ляв крак мирен. – Как па не! Баш онзи пиянгурник Йоаким шъ й хареса на писателката.
– Не те виждам никак в редичката – отрязала го. – Та хай да си останем приятели! Че Любовта, мили, е от-до, а приятелството е до гроб, не знаеш ли? Не си ли чувал?
– Приказки, женски приказки! Не ми трябва на мен мехлем – оклюмал се. – Кога една жена не те иска, от девет дерета с големи кофи причини ще мъкне, само да ти откаже.
– Ще ти дам нещо – рекла тихичко. – Иска ми се да разбереш, че все пак те харесвам. Ето! – Бръкнала си Мария в чантичката, па край трохите и оглозганите крилца и кълки внимателно положила книжле колкото черковно календарче. – Виж тези тук нещица и надявам се да ти светне.
– К-к-кво да ми светне? – взел да заеква. Досега в живота си само комикси бил чел, приказките на Братя Грим и на Андерсен не отварял, камо ли, леле-мале, стихчета да чете. До този ден най-голямото му четене било да срича най-последната страница на вестника, дето пишат за кървавите футболни мачове между местните два отбора, за мутрите, за певачките, и разбира се, числата от последния тираж на спорт-тото 2.
– Ще видиш – рекла Мичето. – Ти само опитай!
Станала, пригладила гънките на полата, спряла се пред осраното от мухи огледало, пооправила си косиците. Високите й токчета, които толкоз изкусително издължавали нозете й, затракали към изхода на "Златното пиле". Пред вратата се обърнала, рекла закачливо през рамо, като жена, която отлично все пак си знае цената:
– И ще чакам да ми се обадиш, когато си готов.
– Да, бе! – изръмжал, почервенял от яд. – Как ли па не!... Ще се обадя, що да не ти се обадя. Не стига, че ми се подиграваш, па и ще ти се обаждам. Да не съм будала ахмак!
Кимнал й все пак. Нали дотук се държал баш като кавалер. Вяло помахал за сбогом, по-точно, замахнал по муха-месарка, която му кацала по носа и опитвала да му влезе в устата.
Когато с последния по линия №26 градски рейс кьоркютук пиян се довлякъл у дома, цоцоланата и двете й синчета кротичко похърквали. Докато се размотавал из антрето с патъците в ръка и ухаещите на леш чорапи, болнавата му майка излязла от кухнята, зашляпала подире му, замърморила плачливо, назидателно и силно угрижена:
– Пак идеш от някоя гювендия! Децата заряза зарад туй пусто хойкане. И ти си като покойния си баща Йоаким.
– Ади, ма! – залитайки, облещил й се Мирко, както трудолюбиво се борел с крачола да освободи от плен левия си крак и все не успявал да удържи този непослушен ляв крак мирен. – Как па не! Баш онзи пиянгурник Йоаким шъ й хареса на писателката.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 10 apr. 2022
___
* Бележка: Текстът по-горе е епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да повтаряш цял ден своето име –
пред възхитена локва!
Стихотворение от Емили Дикинсън в превод на Цветан Стоянов (1930-1971), за когото поетът К. Павлов казва: "Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го смъртта му: бездарието и невежеството - в едно от своите медицински превъплъщения, го убиха". Емили Дикинсън (1830 -1886) от близо 1800 творби приживе има публикувани едва няколко. Родена в дълбокия прованс, градчето Амхърст на САЩ, пак там издъхва на 15 май 1886 г., без близките й да си дават сметка за таланта й. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар