.jpg)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (896.)
Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)
ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (7.) 30-31 jan. 2001
Живеем като крадци в отечеството си. Като мародери в собствения си имот живеем, докато при други национални общности хората грижовно сe отнасят към всеки храст и камък, ручей и стрък тревица, към всеки знак и послание от предците. В САЩ дори на планинския белоглав орел са му вапсали крилете с номер: 21...22...23..., гледам на видеокасета екскурзия из Скалистите планини. Българинът днес е плачевен резултат от унизителното си минало, когато му отказват да разполага със своето и се изкушил из собствените си ниви, превърнати в земя на ТКЗС, като хайдук да шета, да краде от своето по тъмна доба, за да си храни животните в двора или да изкяри някоя пара по пазарищата.
Господа другарите, които редят отвращението си до озлоблението в "Арт-клуб", до такава степен ме притесниха с последния креслив брой от януари 2001 г., че сутринта подир нощта, в която до късно го четох, сутринта, значи, се събудих целия схванат от нерви, от година не ми се беше обаждала острата болка в кръста: 20-сантиметров нож като да ми бяха забили до над коляното. Идиоти! Какво правят моите текстове покрай гадости на недобитите партайци Мастагарков, Куцаров, Георги Петров и подвизаващи се там с авторитетната си титла университетски преподаватели? Слаба ракия ли съм, та ме зарадва фактът, че отпечатали есето ми в предишния брой на вестника? Каква работа имам сред онези хора там!
Вестникът на Тодор Биков*, т.е. автори, по някакъв начин свързани с политическата му линия, почват да ме изненадват неприятно, изключая Емил Калъчев. То е змийско гнездо. Назлобяли партайци като Лазар Мастагарков (1933)**, вълци, които се правили на агнета, досега все някак минавали за хора с по-особената си лична философия. От назлобелия Владимир Куцаров (1948)***, когото смятах за перспективен вестникар, та го гласях за вестник, който през 1992 г. ми предлагаха от три политически формации (Радикал-демократи, християн-демократи и едно от шестнайсетте им БеЗеНеСета) да захвана****, до фалшиво стоящия в медийната общност Огнян Сапарев (1942)*****, от приятния, сдържан на вид, уж човеколюбив Георги Петров (1944), чиято е фразата от първите месеци след Десети ноември, че лагеристи в Белене и другите концлагери у нас са били все отрепки. Че какво да търся у този род пишещи? Ама, какъв наивник! Броят от януари-февруари 2001 година на местното вестниче "Арт-клуб" е трибуна за предизборно нагнетяване на гняв и омраза чрез кресливи вопли и обидни епитети за лица, олицетворяващи държавността у нас в период на опитваща се да се измъкне от хаоса България, нагнетяване на ненавист към демонизирани групи сънародници.
01 fev. 2001
Романът "Д-р Фаустус", стр. 86-87. Още от стр. 75, част VІІІ авторът въвежда Вендел Кречмар в сюжета за гения. Кречмар,"доста под трийсетте", заекващ, "неугледен, набит човек с кръгъл череп, подстригани мустачки и най-често засмени, понякога замислени, понякога дяволити кафяви очи", обяснява вдъхновен пред почти празен салон, изсвирвайки за илюстрация наизуст Бетховен на раздрънкано пиано, обяснява нещо, което десетината посетители едва проумяват, та го гледат зачудени не толкова заради думите, колкото заради странния за тях факт, че човек до такава степен може да се възторгва, да преживява, да се горещи, накъсо казано: да се вживява в нещо не дотам свързано с материалния свят, според тях – само по себе си странно явление.
Ей тази отстраненост у талантливия от огромната инертна, аморфна маса сивеещо в делничния си живот простолюдие! Като си помисля за обречения заради дарбата си никога да не бъде докрай разбиран от онези, за които твори и на които всъщност се обяснява в любов, само като си помисля!... Привлича ги неяснотата, любопитството. Ето един луд, един отнесен – казват, присмиват му се на заекването и на неугледния му физически облик. И не разбират този заекващ разпален коментатор на Бетховен – чудак, който дори не свири Бетховен с подходящата за Бетховен строгост и глъбина, а блъска като дървар по клавишите, пее не особено чисто; свирейки – насилва се да пояснява ту едно, ту друго. Ами че публиката естествено не го разбира! И проумявам какво ми говори Томас Ман – Че високите постижения в изкуството не се поддават на обяснения, че разбулването на магията от най-високите постижения на духа е отвъд словото. Прозрение не толкова за разума с неговата логичност, колкото за сърцето с неговата интуиция, която по-често е алогична. И кървиш, като читател, от страдание и възторг. Стр. 91: "To hear wit eyes belongs to love’s fine wit" -1). Което на български език ще рече: Да чува с очите си е едно от прелестните качества на любовта.
02 fev. 2001
Стр. 119: "...Какво е свобода? Само равнодушието е свободно. Характерното никога не е свободно; то има вече форма, то е обусловено, обвързано" (сентенция на Т. Ман от романа "Д-р Фаустус"). Добър текст за моите не особено интелигентни, не особено възпитани десетокласници! Ще им го хвърля за коментар в часа по литература точно днес, просто ей така, както се хвърля къс кървящо месо на сборище млади лешояди. Особено е отношението ми спрямо дивата им жизненост. Дразни ме разхвърляността им, гръмкият им непукизъм, наблягането върху външния облик единствено – дрешки, кожа, цвят на косите, прическа, нокти, устни... и това, о-о, Боже, съчетано с движения резки на изнервени старчета, липса и на сянка от свенливост. Дразни ме, че детското бързат да удушат у себе си; в значителна степен то е извор на очарованието у всяка жена. Удивява ме претенцията върху преситените самодоволни полудетски муцунки. Учителят да си обича учениците?! Но кой решава, че за тези женички ти си учителят?
От друга страна, дали не бързам да видя плод от угарта, на която й е нужно време, за да произведе пшеничения клас? Каква вина да диря у хлапетии, че положителният пример, стимул в личния им живот, е тъй оскъден! Искреното не лъскавее, не тръби с фанфари, не стъпя под рицарски герб. На честното отношение към човека и живота не му стоят за почест гвардейски роти, и ако си на мястото на тези полудечица, лесно ли ще ти е да цениш достойнство и човешка гордост, когато тези две се губят в море от пошлост! -2) Сократ бил грозен физически; арогантният, самовлюбен Александър Велики, чийто личен учител Аристотел сам е ученик на Сократ, е наперен красавец. Е, кой привлича повръхностния поглед на масовия човек! Ясно е, че интелектуалното се нуждае от повече време и личен отрицателен опит, за да изкристализира, да се изяви вече не толкова в душата и мислите, но във видимото отстрани. Интелектуалното се нуждае от вродени качества, но и от жизнен опит, за да се прояви. Десетилетия, след като учителят вече няма да е между учениците си, те може би ще си спомнят не какво е рекъл, а как се държал, как преживявал собствените си слабости на човек с мисия.
Стр. 121: "...суровото възприемане на живота, което е плод на извънредни дарби". Талантливото не може да бъде сантиментално. Пронизителният му остър поглед е и малко над човечността, едва-едва докосва и състраданието. По-важна задача има то: да освети неосветени пространства, нещо, неприсъщо на подтика към снизхождение. Пишейки текст по тези отгласи от нещо прочетено, преживяно, все по-увличащо ми е това навлизане в граничната област между логично и подсъзнателно. Научих някак от само себе си да предизвиквам, т.е. да си поръчвам внимание именно по ръба, отвъд който в мъгливата бездна сивеят зъберите на подсъзнателни, своето рода върхове- опорни точки. Движейки се в едно състояние, донякъде напомнящо унес, отнесеност, в някакъв момент отпускам логическата нишка, изоставям тази пъпна връв, която ме придържа към трезвата разсъдъчност и доказваща се яснота и... усещам реенето на любопитството у мен – слънчево, усмихнато, разтворило клюн като влюбен щъркел, да се носи в по-други измерения, в мразовита, осветена от звездния блясък орбита. Това е светът на интуитивното. Този свят е ефирен, излъчва еуфория, но и строгост. Вече не мислиш за смирение, човечност, съчувствие, суети. Тук всичко е облъхнато от присъствието на самата Истина. Не я виждаш, но почти си уверен: тук някъде е тя, Апокалипсисът на Йоан, информационна струя от дълбините на наглед безучастната към всички нас ледена Вселена.
Татко мой, Дърводелецо от Отвъдното, не ме оставяй да забравя, че съм обикновен простосмъртен! Ако някога, докато си обитавал материалния ни свят, си ме обичал – мен, единствения ти син, не позволявай гравитацията да ме напусне. Този видим свят – храна и майка на сетивата ми, ми е твърде на сърцето, за да го пренебрегвам пред абстрактното. Земен човек съм, изкушавам се да надничам в успоредния загадъчен свят, населен с нещо различно, но в никакъв случай, при никакви обстоятелства не бих желал да съм Нещо, което не съм, колкото и славно да е то. Предпочитам, желая, надявам се да си остана профан в първичното значение на понятието "профан", т.е. човек, непосветен в тайнствата. Друго понятие за случая е "езотерик". Ала мен ми е противно езотеричното именно защото дели човеците на посветени и непосветени, отрича правото на множеството обикновени да навлизат в неосветените територии на Космоса, заложен дълбоко вътре във всеки от самите нас.
Стр. 125: "...който определя религията като усет и вкус за безкрайното и я назовава едно съществуващо у човека фактическо състояние..." Преди да се родя (1947), чрез подставения литературен герой-резоньор Серенус Цайтблом авторът развива идеята си (стр. 128) относно "прозрението за демоничния характер на човешкото битие". Какви ти идилии! В основата на живота кипят бесове, кръв се лее, насилия властват и религиозност или убеденост в свръхчовешки някакъв си разум, като единствената ни опора в клокочещия ад. Томас Ман не твърди лично това, а стои на крачка встрани от своя пародиен във вдъхновеното си слово герой-коментатор. Човеколюбие – да, ала в никакъв случай да не забравяме за мощта на първичното в човешката ни природа!
Стр. 135: "...че догматизмът е интелектуалната форма на фарисейщината".
Стр. 142: Т. Ман (от името на все същия Цайтблом), когато обсъжда типичен йезуит, преподавателя Еберхард Шлепфус ("Влачикрак" от нем.), казва нещо, което напълно се отнася, според мен, за типичния български партиец през 2001 г. Ето я репликата на Т. Ман (изречена от Цайтблом), която визира немския нацист, родствен по фанатизъм на типичния железобетонен, пренастроил се уж само за една нощ български партаец: "Не обичам, когато някой взема думи, изречени от опонента, преиначава ги и обърква всички понятия. Това се върши днес с изключителна дързост, и точно то главно ме е накарало да се оттегля от света. Не бива известни персони да говорят за свобода, за разум, за хуманност; от съображения за чистота, те не би трябвало да вършат това". Малко преди това Т. Ман говори за наглостта – така позната, характерна за партиеца предал на всичко родно българско: чест, достойнство, национални идеали: "Виждате ли, сякаш искаше да каже той (Шлепфус), и ние я имаме тази дума (думата "свобода"), тя е и на наше разположение, не си мислете, че се среща само във вашия речник и че вашето схващане за нея е единствено разумното. Свободата е нещо велико (...), тя е свободата да грешим и благочестието се състои в това – от любов към бога -3) да не използваме свободата, която той (Третият райх, болшевишката партия, ислямският фундаментализъм, световната олигархия, Big Brother и пр.) би трябвало да ни даде".
Прозелит (лат.) – новопокръстен; нов и пламенен привърженик на нещо си. Мисля, повечето от кощунствата и най-зловещите престъпления срещу човечността са дело преди всичко на прозелити: зомбирани същества с изваден и обработен, промиван в злост и надменност закостенял мозък.
Стр. 157: Представа за глупака-мъдрец само чрез едно негово откровение:"Всичко, което отпосле е станало, драги ми Пробст, най-напред изобщо не е било". Козма Прутков -4) в немска версия.
Стр. 162: Реплика на глупака Конрад Дойчлин – "широкоплещест момък с паднала над чело коса" (алюзия за прическата на Адолф Хитлер):"Немските подвизи винаги са били плод на някаква могъща незрелост". И по-нататък: Зрял е бил гражданинът на Флоренция през Ренесанса, който при отиването си в църквата казвал на жена си: "Е, нека окажем уважение и на това общоприето заблуждение!" Това дали не ще да е и становище на автора? Роденият през 1875 г. (връстник на прадядо ми Ненко от бащиния род на майка ми -5) Томас Ман между 68-та и 72-та си година вероятно губи вяра в Църквата и в религиозното благочестие.
Стр. 164: Фраза – ключово разсъждение:"твърде студен, за да си млад, и твърде умен, за да си религиозен. С ум човек може да отиде далече в църковната йерархия, но едва ли в религията". Приляга отлично към сферата на политическия цирк у нас. Безскрупулност и фалш е побългарена просташка версия на понятието "политика".
Следва
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар