Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)
ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (6.) 26 jan. 2001
ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (6.)
26 jan. 2001
По тъничките пътеки в длъжността ми на лит. сътрудник, занимаващ се и с темата за безработните, част от които действително лентяйстващи младежи "комсомолци", някъде през лятото на 1980 г. попадам на интересна находка. Квартален отговорник от пловдивското Второ районно управление на МВР, докато диктува данните за т.нар. контингент: крадци, измамници, проституиращи и криминално проявени, ехидичко ми подхвърля за както я наричаха по това време "кекавата интелигенция". Като аргумент вади от папка с жалби прилежно, калиграфски изписан от двете страни кариран лист, където чета нещо от сорта: "Срещу жилището ми има пивница, гнездо на тунеядци и алкохолици. Не можем да спим от кавгите и песните им и най-лошото е, че ми пикаят върху олука на къщата, като особено в топло време наоколо ужасно вони на урина"... Имаше току над завъртения министерски подпис на възмутения жалбоподател в края на жалбата и драматични вопли, в смисъл – Народната власт как тъй допуска такива безобразия и не е ли редно милицията да вземе крути мерки? "Крути мерки" от опит вече знаех, беше любима за партийния печат фраза от онези години, както и други от сорта "спокойствието на трудовите хора на социалистическото ни отечество", "сънят на достойния гражданин на България" и прочие ей такива, с розова фльонга вързани.
Това произведение на неотспалата си, събудена от пиянските арии по никое време чорлава, гневна гражданска съвест бе творение на нашумелия по онова време автор, бивш апаратчик в Градския комитет на БКП в Пловдив, при когото като гимназист бях нахълтал с майка ми, пазарджиклийката от Дяволския род, в приемната на ГК на БКП, писателя Георги Алексиев*. Заради страдалческия му опус на тема "Кой му пикаел на олука" плешивичкият присмехулен и възпълничък колега на следователя Порфирий Петрович от романа "Престъпление и наказание" на Ф. М. Достоевски** подполковник от някогашното ни пловдивско районно управление на МВР ме фиксираше с тъничка мефистофелска усмивчица, топеше се от кеф: "Кекава интелигенция! Ей ви на! Вижте се какви сте ми мамини пойе-ети, писа-а-атели, журнали-и-исти, хора на изку-уството, лекета с нежни ръчички, педеру-у-уги. Хайде де, вие ще ми оправяте грешния свят!"
Ама Георги Алексиев що ли да се засяга; изглежда тази наклонност да драматизира житейските несгоди си е поначало присъща на всеки крупен писател (И. Сарандев***, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", изд. 1986 г., с. 291)... За сметка на гениите, ние – простосмъртните, се раждаме с дебела кожа очевидно. Хайде сега! Кавгосвали се били, ръмжали, грухтели пиянските си призивни любовни песни, млатели се яко с юмруци и текмета. Е, па щом не оставили трупове да се въргалят край олука му, щом всичко приключва с веселие и кресливи арии, щом не се влачили черва по тротоара, не се търкаляли съдрани уши, отхапани носове, наниз от изплюти зъби и потрошени ченета, всичко ще да е било наред. Този вид нехранимайковци са част от фауната на древния град, откак се помня, откак, още непроходил, на четири лапи съм се запътил къде...? Е, как къде! Към четвъртък-пазара се беше запътил, напомняха клетите ми родители. Живели сме на улица "Захари Стоянов" № 17, на втория етаж под наем при Баба Кера, а съм се изтърколил по стръмното стълбище и съм поел на четири крака по улица "Перущица", която водеше пряко към Четвъртък-пазара. Хем в четвъртък, 7 август, съм роден, който е пазарен ден за пловдивчани, хем и нашето Второ районно управление на МВР къде мислите се намира – ами точно срещу най-големия пазар на древния град, за да охранява Четвъртък-пазара, дето се стичаше народ: от наивници с големи ококорени очи до изпечени мошеници, тарикати и фокусници, които шетаха пъргаво като сенки сред сергиите със зарзават, професионално си вършеха работата (крадяха). Всичко имаше за продан: от пресни жабешки бутчета на връзка до платен секс с курва по избор. Някогашните "плейметки" бяха напомадени пухкави момичета, напътствани от сбабичосани кримки в занаята, с които после деляха кяра. Седяха си на сенчица по пейките пред сградата на някогашното Народно събрание на Източна Румелия и чоплеха слънчоглед, в очакване някой байчо от село, успешно разпродал стоката, да ги загледа...
Кой твърди, че професионалният критик непременно е в час, т.е. в съответствие с изискванията на литературния кипеж! Цели седем години мълчаливо е подминаван Йовковият сборник с пет разказа "Последна радост" (1926 г.). Дори дареният с остро зрение за литературните новости, един от приятелите му, Владимир Василев****, чак през 1933 г. ще отпусне сърцето си да каже добра дума за книга, незабелязана сякаш, да речеш, като че нарочно изоставена неоценена. А то са разкази и новели със силно нравствено и естетическо внушение: "Песента на колелетата" за Сали Яшар, "Съд", "Последна радост", "Мечтател", "Дядо Давид" – български по съзерцателния си тон, по съчетанието на печал, героично и затаен копнеж по красивото.
Стр. 331 от монографията на И. Сарандев: "Йовков не можеше да не напише своите драми". Дрън-дрън! Критикът всичко знае за въпросния автор, всичко ще да обясни, разкодира, препроектира със задна дата отначало-докрай. И преставам да му вярвам на този критик, колкото и в добра светлина да ми се е показвал до определен момент. През един абзац пак: "Йовков не можеше да не напише". Пак претенциозно изречено! И пак патетично! Защо ли не проявяват смирение, защо им е да се насилват! Истината докрай не можеш да изгребеш, да я обясниш. Оставете глътка свобода, пространство, и други да си представят това и онова, да доработят въз основа на личен опит и усет друга, не точно същата – вашата неповторима версия кое как било. Ама не, бързат да натрапят нещо умозрително: "Йовков не можеше да не напише своите драми". Да не би да решим, че е възможно и да не били сътворени тези ценни за самочувствието на критика аргументи.
И на стр.365, след като вече два пъти е възкликвал, И. Сарандев настоява: "Поради това Йовков не можеше да не напише "Чифликът край границата". Стр. 369: "...Ето защо романът "Чифликът край границата" не можеше да не бъде написан" (за четвърти път). Стр. 375: Коментар, закъсняло ехо от народнически сантиментализъм: "Народът ни е добър, народът ни е златен. Трябва само да се поучи, да му се посочи истинският път!" Репликата, според мен, е иронична. В случая лит.критикът пропуска утилитарната функция на илюзията (народнически сантиментализъм), която служи за ориентир, доколкото липсват каквито и да било нравствени опорни точки в епоха на хаос и безстопанственост, на хайдутлуци от страна на властта и от местни хайдуци и деребеи. Нещо, на което сме свидетели и днес. Стр. 377: "Затова той не можеше да не напише тези две книги за Добруджа": "Женско сърце" (1935 г.), и "Ако можеха да говорят" (1936 г.). За пети път все същата лепкава фразичка – Той не можеше да не напише, в разни варианти. Стр. 397: Иван Сарандев смята 57-а – годината, в която си отива Йовков, за "начало на белетристичната му зрелост". Мисля си, тук може и да е прав – докато е жив, Йовков е оспорван или премълчаван дори и от най-близките си приятели в литературната сфера.
Стр. 398. Йордан Йовков: "Разбира се! Девети юни беше една грешка. Аз и сега се дразня, когато прославят тази дата и особено когато я свързват с някакъв подвиг, сторен за България и за Българския народ. Какво общо има цялата тази прослава с действителността, която настъпи след Девети юни? Нищо! Слязоха едни, за да се качат други – това беше всичко"*****. Турете вместо 9 юни 1923 г. 10 ноември 1989 г., дали не важи и за нас днес изреченото от Йовков преди почти век на чаша кафенце в някогашното кафене на ъгъла срещу внушителната сграда на Българския парламент! А може би в наше време пародийните образи не са дотам нагли. Бих изброявал низ от имена на самозабравили се, навирили нос новооглашени народни любимци.
Йовков за Елин Пелин: "Талантът му е по-голям от културата и инстинктът му е по-силен от съзнанието". А са почти връстници, единият роден през 1880, другият през 1878 г. Казаното може да отнесем и за мастити поети и прозаици, които се разхождат като паметници от гипс из литературната нива и днес.
И накрая, един бисер сред Йовковите сентенции, от стр. 399-400: "Думата е страшно нещо; в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, движение, звукове – всичко, стига да можеш да боравиш с нейните богатства. А това не е лека работа".
Между другото, Ърнест Хемингуей, роден през 1899 г., пише двата си шедьовъра 25-30-годишен, за да ги издаде съответно: първия роман "Фиеста" през 1926 г. и романа "Сбогом на оръжията" през 1929 г. Проф. Пантелей Зарев в "Избрани произведения, т. І", изд. 1971 г., на стр. 425 твърди, че без Йовков днешната ни литература "би загубила своята дълбочина в узнаване на съкровено човешкото и благородното". И що излиза! Пантелей Зарев от 1970 г. срещу Пантелей Зарев от 1946 г., когато заради партийната линия обявява Йовков за буржоазен автор и в течение на над десетилетие Йовковите творби са изхвърлени от учебниците ни по литература. Няма по-злостен литературен критик към Йовковото литературно наследство в онези вълчи години от същия този благ към Йовков през 1971 г. проф. Пантелей Зарев.****** Какво беше писал Апостола: "Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме".
27.01.2001.
Това произведение на неотспалата си, събудена от пиянските арии по никое време чорлава, гневна гражданска съвест бе творение на нашумелия по онова време автор, бивш апаратчик в Градския комитет на БКП в Пловдив, при когото като гимназист бях нахълтал с майка ми, пазарджиклийката от Дяволския род, в приемната на ГК на БКП, писателя Георги Алексиев*. Заради страдалческия му опус на тема "Кой му пикаел на олука" плешивичкият присмехулен и възпълничък колега на следователя Порфирий Петрович от романа "Престъпление и наказание" на Ф. М. Достоевски** подполковник от някогашното ни пловдивско районно управление на МВР ме фиксираше с тъничка мефистофелска усмивчица, топеше се от кеф: "Кекава интелигенция! Ей ви на! Вижте се какви сте ми мамини пойе-ети, писа-а-атели, журнали-и-исти, хора на изку-уството, лекета с нежни ръчички, педеру-у-уги. Хайде де, вие ще ми оправяте грешния свят!"
Ама Георги Алексиев що ли да се засяга; изглежда тази наклонност да драматизира житейските несгоди си е поначало присъща на всеки крупен писател (И. Сарандев***, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", изд. 1986 г., с. 291)... За сметка на гениите, ние – простосмъртните, се раждаме с дебела кожа очевидно. Хайде сега! Кавгосвали се били, ръмжали, грухтели пиянските си призивни любовни песни, млатели се яко с юмруци и текмета. Е, па щом не оставили трупове да се въргалят край олука му, щом всичко приключва с веселие и кресливи арии, щом не се влачили черва по тротоара, не се търкаляли съдрани уши, отхапани носове, наниз от изплюти зъби и потрошени ченета, всичко ще да е било наред. Този вид нехранимайковци са част от фауната на древния град, откак се помня, откак, още непроходил, на четири лапи съм се запътил къде...? Е, как къде! Към четвъртък-пазара се беше запътил, напомняха клетите ми родители. Живели сме на улица "Захари Стоянов" № 17, на втория етаж под наем при Баба Кера, а съм се изтърколил по стръмното стълбище и съм поел на четири крака по улица "Перущица", която водеше пряко към Четвъртък-пазара. Хем в четвъртък, 7 август, съм роден, който е пазарен ден за пловдивчани, хем и нашето Второ районно управление на МВР къде мислите се намира – ами точно срещу най-големия пазар на древния град, за да охранява Четвъртък-пазара, дето се стичаше народ: от наивници с големи ококорени очи до изпечени мошеници, тарикати и фокусници, които шетаха пъргаво като сенки сред сергиите със зарзават, професионално си вършеха работата (крадяха). Всичко имаше за продан: от пресни жабешки бутчета на връзка до платен секс с курва по избор. Някогашните "плейметки" бяха напомадени пухкави момичета, напътствани от сбабичосани кримки в занаята, с които после деляха кяра. Седяха си на сенчица по пейките пред сградата на някогашното Народно събрание на Източна Румелия и чоплеха слънчоглед, в очакване някой байчо от село, успешно разпродал стоката, да ги загледа...
Кой твърди, че професионалният критик непременно е в час, т.е. в съответствие с изискванията на литературния кипеж! Цели седем години мълчаливо е подминаван Йовковият сборник с пет разказа "Последна радост" (1926 г.). Дори дареният с остро зрение за литературните новости, един от приятелите му, Владимир Василев****, чак през 1933 г. ще отпусне сърцето си да каже добра дума за книга, незабелязана сякаш, да речеш, като че нарочно изоставена неоценена. А то са разкази и новели със силно нравствено и естетическо внушение: "Песента на колелетата" за Сали Яшар, "Съд", "Последна радост", "Мечтател", "Дядо Давид" – български по съзерцателния си тон, по съчетанието на печал, героично и затаен копнеж по красивото.
Стр. 331 от монографията на И. Сарандев: "Йовков не можеше да не напише своите драми". Дрън-дрън! Критикът всичко знае за въпросния автор, всичко ще да обясни, разкодира, препроектира със задна дата отначало-докрай. И преставам да му вярвам на този критик, колкото и в добра светлина да ми се е показвал до определен момент. През един абзац пак: "Йовков не можеше да не напише". Пак претенциозно изречено! И пак патетично! Защо ли не проявяват смирение, защо им е да се насилват! Истината докрай не можеш да изгребеш, да я обясниш. Оставете глътка свобода, пространство, и други да си представят това и онова, да доработят въз основа на личен опит и усет друга, не точно същата – вашата неповторима версия кое как било. Ама не, бързат да натрапят нещо умозрително: "Йовков не можеше да не напише своите драми". Да не би да решим, че е възможно и да не били сътворени тези ценни за самочувствието на критика аргументи.
И на стр.365, след като вече два пъти е възкликвал, И. Сарандев настоява: "Поради това Йовков не можеше да не напише "Чифликът край границата". Стр. 369: "...Ето защо романът "Чифликът край границата" не можеше да не бъде написан" (за четвърти път). Стр. 375: Коментар, закъсняло ехо от народнически сантиментализъм: "Народът ни е добър, народът ни е златен. Трябва само да се поучи, да му се посочи истинският път!" Репликата, според мен, е иронична. В случая лит.критикът пропуска утилитарната функция на илюзията (народнически сантиментализъм), която служи за ориентир, доколкото липсват каквито и да било нравствени опорни точки в епоха на хаос и безстопанственост, на хайдутлуци от страна на властта и от местни хайдуци и деребеи. Нещо, на което сме свидетели и днес. Стр. 377: "Затова той не можеше да не напише тези две книги за Добруджа": "Женско сърце" (1935 г.), и "Ако можеха да говорят" (1936 г.). За пети път все същата лепкава фразичка – Той не можеше да не напише, в разни варианти. Стр. 397: Иван Сарандев смята 57-а – годината, в която си отива Йовков, за "начало на белетристичната му зрелост". Мисля си, тук може и да е прав – докато е жив, Йовков е оспорван или премълчаван дори и от най-близките си приятели в литературната сфера.
Стр. 398. Йордан Йовков: "Разбира се! Девети юни беше една грешка. Аз и сега се дразня, когато прославят тази дата и особено когато я свързват с някакъв подвиг, сторен за България и за Българския народ. Какво общо има цялата тази прослава с действителността, която настъпи след Девети юни? Нищо! Слязоха едни, за да се качат други – това беше всичко"*****. Турете вместо 9 юни 1923 г. 10 ноември 1989 г., дали не важи и за нас днес изреченото от Йовков преди почти век на чаша кафенце в някогашното кафене на ъгъла срещу внушителната сграда на Българския парламент! А може би в наше време пародийните образи не са дотам нагли. Бих изброявал низ от имена на самозабравили се, навирили нос новооглашени народни любимци.
Йовков за Елин Пелин: "Талантът му е по-голям от културата и инстинктът му е по-силен от съзнанието". А са почти връстници, единият роден през 1880, другият през 1878 г. Казаното може да отнесем и за мастити поети и прозаици, които се разхождат като паметници от гипс из литературната нива и днес.
И накрая, един бисер сред Йовковите сентенции, от стр. 399-400: "Думата е страшно нещо; в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, движение, звукове – всичко, стига да можеш да боравиш с нейните богатства. А това не е лека работа".
Между другото, Ърнест Хемингуей, роден през 1899 г., пише двата си шедьовъра 25-30-годишен, за да ги издаде съответно: първия роман "Фиеста" през 1926 г. и романа "Сбогом на оръжията" през 1929 г. Проф. Пантелей Зарев в "Избрани произведения, т. І", изд. 1971 г., на стр. 425 твърди, че без Йовков днешната ни литература "би загубила своята дълбочина в узнаване на съкровено човешкото и благородното". И що излиза! Пантелей Зарев от 1970 г. срещу Пантелей Зарев от 1946 г., когато заради партийната линия обявява Йовков за буржоазен автор и в течение на над десетилетие Йовковите творби са изхвърлени от учебниците ни по литература. Няма по-злостен литературен критик към Йовковото литературно наследство в онези вълчи години от същия този благ към Йовков през 1971 г. проф. Пантелей Зарев.****** Какво беше писал Апостола: "Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме".
27.01.2001.
Ето у Томас Ман******* нещо, което може да промени мнението ни за самите нас като самоотрицаващи се българи. Ей го пасажа у немския велик писател: "Защото Отон ІІІ бе истински образец на немец, който ненавижда всичко немско и цял живот е страдал, че се е родил немец". Ха! Виж ти, сродна душа от другия край на континента Европа!
28.01.2001.
28.01.2001.
През 1982 г. един авер********, който лично познавал Пеньо Пенев, ми разправяше как възприемали някога отговорните хора "Поета на строящия се социализъм": "Имаха го за развейпрах. Ходеше с джобове, тъпкани със стиховете му, и снопче вестници под мишница. Спира те сред улицата и захваща да рецитира, да ръкомаха и се горещи. Не го вземаха насериозно. Трябваше сам да си сложи край на живота, че да почнат да го гледат с друго око. И тогава откриха, че бил голяма работа, голям поет в Българската литература".
Имахме някога противен заядлив фатмак, старши сержант в ракетния дивизион край Хасково, където служих през 1965-1967 г.; Микса го бяха кръстили наборите преди нас заради гадния му характер. "Микс" по гръцки ще рече "слуз"; та Микса, който бе бивш милиционер от Димитровград, имаше навик да сбере войничета, които се навъртахме около вестниците в поделението, да ни посочи портрета на Пеньо Пенев, изрисуван с маслени бои и обесен във варакосана рамка над входа към библиотеката, да потрие една в друга дланите на късите си ръчички самодоволно: "Ай, колко пердах е изял ей от тези две! Айййй, колко съм му мачкал кокалите на ей тоз перчемлия!"
В битка за душата и сърцето на доверчивия нашенец на какви ли не издевателства сме се нагледали през отминалите години! Да си арогантен с публиката? Мо-оля! Ако наистина си талантлив, защо не! Може да е кръвен данък заради таланта на човека!
Имахме някога противен заядлив фатмак, старши сержант в ракетния дивизион край Хасково, където служих през 1965-1967 г.; Микса го бяха кръстили наборите преди нас заради гадния му характер. "Микс" по гръцки ще рече "слуз"; та Микса, който бе бивш милиционер от Димитровград, имаше навик да сбере войничета, които се навъртахме около вестниците в поделението, да ни посочи портрета на Пеньо Пенев, изрисуван с маслени бои и обесен във варакосана рамка над входа към библиотеката, да потрие една в друга дланите на късите си ръчички самодоволно: "Ай, колко пердах е изял ей от тези две! Айййй, колко съм му мачкал кокалите на ей тоз перчемлия!"
В битка за душата и сърцето на доверчивия нашенец на какви ли не издевателства сме се нагледали през отминалите години! Да си арогантен с публиката? Мо-оля! Ако наистина си талантлив, защо не! Може да е кръвен данък заради таланта на човека!
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 17 fev. 2022
Илюстрации:
Илюстрации:
- Героят на новото време.
- Достойнството и честта.
___
* Георги Алексиев (1927-2011), https://literaturensviat.com/?p=40871
** Ф. М. Достоевси (1821-1881), https://afish.bg/knigi/item/2733-na-slantzeto-na-zhivota-mi-fyoodor-dostoevski-anna-dostoevskaya.html
*** Иван Сарандев (1934), https://blitz.bg/article/41204
**** Владимир Василев (1883-1963), https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80_%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%B2_(%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA)
***** Спиридон Казанджиев, "Срещи и разговори с Й. Йовков" , изд.
1960 г., с. 48-49. http://razkazvachite.mirolich.eu/?p=2087
Пантелей Зарев (1911-1997)
****** Пантев му е същинската фамилия на професора от
Софийския университет, после и академик, вж.
https://www.wikiwand.com/bg/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B9_%D0%97%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%B2 Дали
няма родствена връзка със занимателния сладкодумен проф. Андрей Пантев.
Понеже Пантев ще да го унижавало, Пантелей сменил фамилното име с бойкото
"Зарев", което ще да рече "ЗА РЕВолюцията". Според онази
някогашна мода – за да се издокараш пред властта, да префасонираш фамилията или
артистичния си псевдоним.
******* Томас Ман, "Д-р Фаустус", изд. 1967., с. 59.
******** Димитър Жутев, през 1982 г. председател на Отечествения фронт в
Пловдив. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар