ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (859.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (859.)

  – Не, държа да се изясним. – Той престана да се занимава с мен. – Ами ти, Коен, за какво се мислиш? Тук при нас ли ти е мястото? При хора, които искат да се веселят? От теб човек дума не може да вземе.

  – Стига, Майк – каза Коен.

  – Смяташ ли, че на Брет й е приятно да те гледа тук? Смяташ ли, че присъствието ти е приятно? Защо все мълчиш?

  – Всичко, каквото имах да кажа, казах го снощи, Майк.

  – Аз може да не съм писател. – Майк се олюляваше и се държеше за масата. – Може да не съм талант. Но чувствам, когато съм излишен. Ти, Коен, не можеш ли да усетиш когато си станал излишен? Махай се! Махай се, за бога... Не мога да понасям тъжната ти еврейска мутра. Не съм ли прав? – Из глава ХVI от бестселъра "Безкраен празник" на 26-годишния Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  22 uni 1987 

АСЯ (8.)

Глава V

  Движим се като закачени един за друг из стаите. Виждам, страхува се да остане самичка с моите близки. От притеснение се е свила като таралеж в кълбо от бодли, отговаря късо на въпросите им, с които – усещам, като че целят да й покажат, че не й е тук мястото... Появяват се непоканени от мен роднини; разни жени: млади, по-възрастни, влизат-излизат, кафенце пият, разказват сладко истории за разтурени сватби; еди коя си как в последния момент с бившия си любовник избягала, а после как открили любовника и хубостницата в някакъв крайградски мотел ей тъй на, с булчинската рокля както била, с венчето, воала и чантичката със сбраните по масите купища пари – чистосърдечен дар от харните сватбари в най-скъпия ни луксозен ресторант "Тримонциум"; друга пък, за да върже един глупак, метнала го (излъгала), че е бременна, а пък кучката била вече забременяла от друг... В тягостно мълчание хладно я оглеждат. Сред тях тя се е притаила като зверче, примигва иззад дебелите стъкла на очилата си с висок диоптър.

  Дойде Нина, братовчедка ми Нина, хубавицата Нина, десетина години по-възрастна от Ася. Седят двете край полираната масичка в хола. Когато приближих, чувам Нина да й говори:

  – Разбери, мойто момиче, той не е за теб!

  Как ни един не каза добра дума за нея! Искала била да дойде в големия град, искала да ме върже, намерила наивник в мое лице, и значи, колко му е на неопитния млад мъж, тя хитро си била направила сметката. В очите й лискат кофата с помия: грозна била, посредствена, имала вид на момиче, което доста си е походило с мъже... Майка ми пазарджиклийката подпитва дали съм й бил първият мъж, Ася девствена ли била.

  Излизаме няколко пъти да се поразходим край реката. Дойде веднъж с нас и сестричката ми. Сестра ми Ели е хубавица. Гледам ги двете ей така, като страничен, внезапно обхванат от безпристрастност наблюдател: да-а, хубостта у сестра ми се набива в очи, а пък Ася е грозничка, не може да се отрече. Леле-е, къде съм гледал, какво съм гледал! Носех си фотоапарата от студентските години и със сестра ми нащракахме десетина снимки под оголели дървета над едва покарала по припеците трева край придошлата мътна от пролетните дъждове Марица зад железопътния мост в западния край на Пловдив. На една от снимките сестра ми като същинска манекенка позира с ръце на кръста, с пластмасова усмивка на модел от модна къща; на останалите фотографии сме двамата с Ася. За разлика от преливащото самочувствие в позата на сестра ми, двамата с Ася сме подтиснати: у мен избило разочарованието, а Ася е объркана и безлична, без капчица живец, човек, който очевидно съвсем не си е на мястото.

  Започнах да се самосъжалявам. Разправих на родителите си за нейните нощни припадъци и тогава майка ми ме поведе към психодиспансера на булевард Руски*, където лекарят – някакъв доцент с вид на чревоугодник и изобщо, човек на живота, ми обяснява за... отражението на епилепсията върху евентуалното мое потомство. Накратко, увещаваше ме да прекъсна незабавно всякаква връзка с момичето.

  – Направили сте голяма грешка – убеждава ме, докато гледа в празното пространство зад гърба ми. – Но – тракна с брачната си халка по стъклото, с което бе покрито бюрото му: – грешката е поправима. Сега! На момента!

  Разправих за заболяването й и на Никола Джоков-Джоката, когото ценях като моя първи учител в журналистиката, пък и като човек, чиято съпруга, знаех, е специалист в тази област. Мнението и на Джоката, и на госпожата Джокова: да късам с Ася, да я отпратя да си ходи, да я върна на техните.

  – Искаш ли безпомощен да гледаш как твоите дечица се гърчат с пяна на уста, посинели как се задушават в леглото, върху земята, пода и по всяко време? По всяко време да трепериш дали на сутринта не ще ги откриеш с език в гърлото и изхвръкнали оченца задушени? – плашеха ме, изпълнени с добри намерения, тези странични силно добронамерени странни хора.

  – Ако се събереш с Онази, не си ми повече син и не искам да те виждам повече в моя дом! – горещи се както никога моят, иначе мълчалив, баща. – Я, дай! Дай си паспорта да е у мен, да съм сигурен, че няма да направиш глупостта да се ожениш точно сега, когато животът е пред теб!... Млад си, здрав си, силен си... Как пък за тези четири години следване сред умни и възпитани красиви момичета в София, и хем все от заможни семейства, от интелигентни семейства, не можа едничко да си избереш! Че защо ли те пратихме там да учиш, сине мой! С майка ти за кого сме се трудили и едва свързвахме двата края, само ти да си добре в онази твоя София! Сега сам да си съсипеш живота, бъдещето си да погребеш! Ей, това не го разбирам. То бива-бива, ама па чак любов?... Вятър работа! Женитбата е пазар, не си ли го още разбрал? Един син имам, за кого, мислиш, се трепя, за кого цял живот имот събирам!

  Направих страхотна грешка, че позволих да обсъждат решението ми да се оженя. И по-лошо – допуснах да ме настроят срещу единствения човек, когото, без сам да проумея по какви закони на съдбата бях заобичал. Едва ли не хленчейки, размазвах подробностите и обстоятелства, които не бяха в нейна полза. Защо! С каква цел, Боже мой?

  С двайсетолевка, великодушно дадена от баща ми, се качихме на влака и на утрото осъмнахме във Варна. Както и преди, и през тази нощ главата ми лежа в скута й; тя бдеше над мен, не смееше да помръдне, за да не ме събуди. Усещах в просъница как ме завива и гали, и все една пак такава я усещах – напрегната, вглъбена в нещо у себе си, с обърнати навътре очи.

  Прибрахме се на село. Още същия ден й заявих, че няма да се оженим и най-добре е да се разделим веднага:

  – Смятам, че така е честно.

  – Защото не ме обичаш – с равен, с наглед спокоен глас ме допълва.

  – Обичам те, но не мога да престъпя волята на моите родители.

  – Какво значение има волята им, ако ме обичаш! – казано с все същия равен, тих, безизразен глас. После плака, тихичко и много плака, докато събираше едно по едно и подреждаше на равни купчинки кърпите, полите, бельото, блузките, роклетата си.

  – Да ти помогна?

  – Аз... сама.

  – Да те изпратя?

  Поклати глава, не искаше да я изпращам. Вдигна двете си чанти, пак ги остави на пода, спусна се, сгуши се в мен, притиска се, тресе се от плач:

  – Но аз те оби-и-ичам... Обичам те... Много! Много те обичам.

  Отскубнах я от себе си, отворих вратата на ергенската ми квартира край селската черква и гледах как бавничко с двете си чанти се отдалечава, как върви напреко право през локвите по пустата в този миг улица... Хвърлих се в леглото, вдъхнах лекия дъх, напомни ми щастливите ми мигове с нея тук, когато й казах, като я видях за пръв път без онези нейни строги очила, които правеха очите й наистина малки, със сърдито ококорените й големи сини очи: Боже, ти си била хубава! "Малките свински очички – рекла беше сестра ми, родена година и половина след Ася. – Още ли не си забелязал, батко, малките й свински очички? Как само и колко пресметливо те гледа! Хитра е. Направила си е сметката тая проста селянка!"

  Всичко у мен кървеше. Стиснах зъби. Не бива да се разкисвам – рекох си, сега е моментът да си докажа преди всичко на себе си, че съм нещо в собствения си живот, че съм мъж, истински мъж.

  Следва

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 jan. 2022

–––

* Място, което силно ми напомня новелата на Антон П. Чехов "Палата № 6". Лудницата, тъй е известна сред родените и израснали тук мои съграждани, клиника на един от централните булеварди в Пловдив– романтичният булевард Руски, където към човека се отнасят като със затворник. Виждал съм грозд от пациенти да висят зад решетките на горните етажи: ухилени. Бъбрят, пеят, крещят към минувачите долу по улицата, която някога била най-романтичното място на Балканския полуостров. Тъжната войнишка песничка "Лили Марлен", например, си представям да звучи точно на този булевард, където в най-ранното ми детство служител от общината с вехтичък велосипед и лека стълба обикаляше надвечер, за да зареди с газ и да запали фенерите на уличното осветление. Бел.м., tisss.