ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (696.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (696.) 

 За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената край нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, краят винаги един и същ, но пък толкова е хубаво да съзнаваш, че си грешен и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото. – Аноним (1947)

  17 avg. 1996

СОЛ

С коси, от вятър морски разпилени,

насилва се Земята морето да покори,

изгърбила се на места подобно костенурка, 

другаде пък до вълните се снишава. 

Седим

озадачени, всеки сам на своя остров,

радваме се на вълнението. 

Пада

на гларуса от клюна

нещо лъскаво и свежо –

сафридът като астронавт се приводнява,

спасен!

Приети от морето, бдим за някой кичур

изсъхнала от слънцето, но влажна

от солта

трева... Ти, Вечност!

Мигваш със едното си око –

умира някой близък. 

Клепачът вдига се –

изплаква там новороденото.

А морето все люлей веригата от острови,

населени с мореплаватели самотни.

Лято...

Маранята ни превръща в сол. След нас

прииждат – любопитни, доверчиви, младите.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 avg. 2021

–––

* От сб. "Кардиф", самиздат 1997 г. Бел.м., tisss.