ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (656.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (656.) 

    Където и да отида, винаги ме следва едно куче, което се нарича Его! – Фридрих Ницше (1844-1900)

Две писма от Данко

 14 май 1983 г.: 

Благославям... 

  Благославям тежкия ти път в поезията, брат ми! И съм щастлив, че след дългите страдания най-после и над твоите очи изгря и малко радост. Сега, когато първата ти книга вече е факт, вероятно ще спечелиш и още врагове, но нека това не те смущава, живей, обичай – и люби! Нали най-хубавите стихове все още горят в мислите ти ненаписани. 

  Затворих кориците на книгата* с горчивото усещане за мрачната и страшна сила, която носиш в душата си, онази сила, която някой ден ще ти строши главата. И как успяваш да укротиш този възторжен гняв към света, бликащ от първата до последната строфа в книгата? Всяко стихотворение носи тревога, носи дъха на напрежение и бунт.

Часовниците кряскат. Вълнува се прането. ("Сутрин рано"),

Запалила е нечия глава непреклонена,
която ще ни свети
векове. ("Кометата Кохоутек").

  С удоволствие откривах неочаквано раздвижени метафори, образи и художествени обобщения, които – вярвам, ще възбудят не само читателския интерес. Искам да посоча само няколко твои открития, по хронологичен ред:

Разбитият икарус отгоре пада сякаш. ("Сутрин рано"),

Ще пламне възбуденият хоризонт. ("Щурче в снега"),

Но един не се завърна.
Жив е. Някъде се бие. ("Трима на война ходиха"),

Ала защо на мойта риза
днес кървави петна горят? ("Кръв"),

Навярно много рядко телефонът
крещи като отчаян вик за помощ. ("Възраст"),

Шуми със бялата си риза. ("Вълк"),

и особено заключителното –

Видели ли сте лете как пробива
след огъня
най-острата трева?

  Според мен, облика на книгата оформят стихотворенията "Щурец в снега", "Кръв", "Хамлет" (чудесно изведено), "Във приятелство се клехме", "Зад зида", "Гибелта на подводницата", "Сбогуване с дядо".

  И мисля, че "Сбогуване с дядо" е най-хубавото ти стихотворение; много човещина има в него, Жоро. Може би това стихотворение трябва да влезе в тъканта на втората ти книга.

  Не зная какво ще бъде мнението на официалната критика (дай, Боже, да има повече отзиви, независимо какви са те), но ме смущава присъствието на стихотворенията "Трима на война ходиха", "Осемнайста", "Афиш". Не искам да кажа, че са слаби; просто в тях липсва твоята съдба, звучат митологично чужди на действителността. Дори ми се струва, че повече са плод на не дотам честни редакторски амбиции и намерения... или редакторско неумение. Казвам ти това, защото сме приятели и можем откровено да говорим.

  Възхищавам се от стихотворението "Във приятелство се клехме". Великолепно си го казал, отсякъл си го като с брадва:

Родино,
позволи ми да съм мрачен.

  Ще прочета още няколко пъти книгата внимателно – и тогава ще опитам в по-разширена форма обективно и честно да изразя мнението си за нея. Все още съм под влияние на радостта, че тази книга е твоя. Нека отмине малко време, нека всичко се успокои, избистри.

  Но още отсега мога да ти кажа, че книгата ще направи впечатление, твърде много се отличава от излезлите напоследък дебютни книги. Важното е, че от всички стихотворения става ясно, че има какво да кажеш на света. А според мен това е най-необходимото в изкуството.

  Изпрати ми още няколко екземпляра, тиражът е обидно малък* и едва ли ще успея да открия по книжарниците книгата. Ако си съгласен, ще ти уредя гостуване в Балчик и Толбухин, обади се кога може да стане това.

  Поздрави Ася, кажи й да не се тревожи, че има покрай себе си такъв добър поет. Желая ти букет от творчески успехи! И не забравяй, че чакам да ми пишеш.

  14.05.1983., с. Гурково                         Йордан Кръчмаров  

 P.S.: Още утре ще покажа книгата на твоите бивши хазяи, колеги и познати.

25 февруари 1984:

Най-новото е, че съм влюбен

    Здравей, Жоро!

  Най-после се наканих да ти пиша. Първо искам да ти кажа, че не съм забравил обещанието си да изкажа обстойно мнение за първата ти книга. Всички, които са я чели, казват, че стиховете са хубави и искрени. А критиците ги остави да си плямпат – и те, горките хорица, трябва да ядат хляб от нечия софра.

  При мен нещата вървят нормално. Повече от десетина месеца не работя. Дори и не пиша. Не пиша така, както би трябвало, щом имам в изобилие свободно време.

  Ако срещнеш някъде Стою Вартоломеев (1952), поздрави го от мое име. В края на миналата година рецензира мои стихове. Неофициално, само за пред пишещите. После изглежда съм се запил идиотски, (понеже) вечерта бяхме в Балчик, а осъмнах в Толбухин и сме се разделили, откровено казано – не помня как.

  Очаквах да те видя на VІ писателска конференция във Варна. Самата конференция беше нещо като хайд-парк. Всеки си говореше, каквото му скимне. И все даваха акъл за какво и как да се пише. Оставаше някой да се изправи на трибуната и да вземе думата за правописните грешки при изографисването на съвременния герой. Виж, коктейлите и обядите бяха добри...

  Най-новото е, че съм влюбен в едно момиче, което няма още и осемнадесет години. Странно е, че то е просто лудо по мен. Какво ли е намерило в един човек, който – на прага на четиридесетилетието си, все още не се е ориентирал в живота?

  Пращам ти три сравнително скоро написани стихотворения. Прати нещо ново и ти.

    25.02.84., Гурково

    С поздрав: Йордан Кръчмаров

    Бележка

   Данко не доживя своите 40. Третият инфаркт му пръсна сърцето два месеца преди да изпълни своите трийсет и осем. Купища щури истории имаме с него – и авантюри, и скитосване по плажната ивица от Златните пясъци до Албена или пък от Двореца в Балчик до Таук лиман отвъд Каварна. От рибари по таляните и хора от прислугата по хотелските комплекси: ел.техници, спасители по плажа, водопроводчици, художници-портретисти, рибари до трактористи и комбайнери от добруджанските селца Гурково, Тригорци, Топола, от артистичния Балчик до Каварна или от Каварна до нос Калиакра мнозина от местните хора, дори яките момци пазачи зад курорта за французи Русалка познавам благодарение на него. Сочил ми е места покрай брега, дето по онова време още личаха останки от древни крепостни зидове в морето. Леле, че вкусни се оказаха печените върху ръждиво тенеке едри миди, сбрани с кофи специално за нас двамата от момците до "Русалка", особено с изстудена бира за допълнение. Или точно в осем сутринта, когато излизат от морето рибарите на сафрид, изваден с мрежи по таляните между местността Тузлата и селото Топола, едър сафрид на връзки от по двайсетина парчета, който после пекохме на морския бряг с него.

На пясъчната ивица край село Топола, август 1976**  

  Бяхме царе на авантюрите. Вечно безпарични, ала гладни, жадни за емоции. Той ме запозна с момичето, което после стана майка на дъщерите ми Вера и Надя. Майка му леля Керанка слагаше вечеря за двама и ни съзерцаваше, свита отстрани, как лакомо се храним. От глад веднъж налетяхме на гълъбарника в съседния двор. Ех, че вкусни са печените полудиви гълъби! Купихме си и нещо подобно на войнишки полуботуши, ритахме футбол в спортната зала "Славия" на село Гурково с местните диви момци, а след като прекарахме една нощ като хаймани и принцове в луксозния по онова време хотел "Амбасадор" на Златните пясъци, понеже си бяхме изхарчили до шушка парите, подскачахме през един мъглив февруарски ден от сутринта до смрачаване по облите, изблизани от вълните камъни от Варненския курорт, кажи-речи, до самата "Албена". И през курорта Албена щяхме да профучим за към Балчик, ако да не ни спря речицата Батова. И тъй нататък, и тъй нататък. Част от подвизите ни съм споменал мимоходом в новелата "Ася", писана за няколко дни през 1976 г., докато Ася шеташе зад гърба ми в едничката стая, която обитавахме с нея и двете ни дъщерички току срещу черквата "Свети Георги" в пловдивския район Мараша. 

  Пред мен сега е пощенска картичка с изглед от пристанището на Балчик, и на гърба й – ето що написано: 26.06.86. Ние пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина. Ася

  Понякога си мисля, че трима са ми застъпниците на небето: споминалият се на 54 г. Михаил Берберов (1934-1988), който пред по-малката си сестра Петя Самарджиева ме нарече "духовен брат"; сетне 76-годишният счетоводител, наричан снизходително от пловдивските снобеещи литературни тарикати графоман, а всъщност автор на осем чудесни разказа Петър Петров (1925-2001), който в мигове на умиление говореше "Ти си моят учител"; и Данко (1948-1986), който въведе помежду ни, когато сме били 23-24-годишни, преизпълнени от дяволии щури млади мъжкари, обръщението "брат ми". Като оценявам едно и друго в литературната сфера, мисля си: изразявам и мнението на тези трима братя по оръжие, а може би и по несретната им, ала романтична участ.

Реплика на good zombie

от Харманли, 14 авг. 2006:

Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник

 

е като удар с тухла по главата. Надявам се да представиш още неща от този поет. За предишното – "Самота"

  
Кафе. Коняк... Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат...

  Пусни го цялото, ако не е проблем. Той (Йордан Кръчмаров) промени ли последния куплет или така си остана?

Отговор 15 август 2006: 

  За съжаление, като го е променил, не е станало по-добро. Ето за сравнение двата варианта на втората строфа (стихотворението е осемстишие и първата строфа не е променил, има я по-горе, да не я цитирам пак):

 

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но тъй е отредено.
И кожата си с огън да измия,
ще си остана пак момче от село.

  Тази напевна женствена интонация съсипва онова чувство на гордост от по-ранния вариант: онова гордо, натъртено: да, селянин съм, и селянин ще си остана –

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но няма как!
И кожата си с огън да измия, 
момче от село ще остана пак.

  Редакторът му Петко Братинов*** е селски човек, би трябвало да долови разликата. Поне в поезията си "наш Петко" демонстрира тази гордост у селянина, попаднал сред артистичните тарикати и предизвикателните сноби на големия лъскав и шарен град. 

 Сменено е и многозначното заглавие "Самота" с шлагерното "До сетен дъх". Затова авторът не бива да се доверява на редактори и критици, а единствено на собствената си интуиция. Казвам го като редактор, професионално по задължение занимавал се с текстове в течение на над трийсет години. Когато съм предлагал на Данко да промени нещо в текста си, не съм пропускал да добавя, че може и да греша. Тази добавка не е застраховка от моя страна, а напомняне да се довери преди всичко на личния си усет.

  Е, good zombie, доста се разпрострях, дано има защо. А човекът на изкуството няма ли самочувствието на Бог, от хаос сътворил Земята и човека, изгубен е: ще го изядат с парцалите големите хищници на жестоката градска джунгла. Бъдете здрав!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 uli 2021

––––

* Седмица след появата тиражът от 1000 (+100) екз. вече бе изчерпан от книжарниците.

** Засне ни със старичкия ми фотоапарат едната от трите дибидюс голи студентки от Унгария, дошли на автостоп и устроили си бивак върху пясъка току под някогашната ведомствена вила на Министерството на химията и металургията. Другите две момета са на заден план – фон на загорели за любов двама млади българи от Пловдив и Гурково.
*** Петко Братинов (1939-2019) https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%91%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss.