ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (104.)
Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет
26.08.1996.
На днешния ден през 1972 г. почина дядо. Не
отидох на погребението му, но най-хубавото в книгата "Сутрин
рано" от 1983 г. е картина на разпрощаването ми с него: "Безплодна спечена земя" и прочие. Жизнен човек беше, корав, своенравен и
силен дух. Как става то?
- Сирак от 12-годиишен, баща му загива на фронта в Балканската война;
- 16-годишен се отделя от близките и заживява сам;
- Сирак от 12-годиишен, баща му загива на фронта в Балканската война;
- 16-годишен се отделя от близките и заживява сам;
- краде мома от
Перущица, по-голямата от две сестри и брат;
- развърта дом, челяд; прибира и майка си Елисавета; прабаба ми Ветка.
- кога най-малката му щерка Виолета била тормозена от свекър и свекърва, отива да пердаши онези хора в чуждата къща и го помлели на леля ми Виолета свекърът и двамата сина бабаити, дошли в Пазарджик от село Крали Марко Пазарджишко;
- развърта дом, челяд; прибира и майка си Елисавета; прабаба ми Ветка.
- кога най-малката му щерка Виолета била тормозена от свекър и свекърва, отива да пердаши онези хора в чуждата къща и го помлели на леля ми Виолета свекърът и двамата сина бабаити, дошли в Пазарджик от село Крали Марко Пазарджишко;
- около 40-годишен, имал двайсетина години по-млада любовница, та невястата му носи на врата си кожена торбичка с отрова. Мислела да се трови. В съзнанието ми тази моя баба Невена е светица – беше кожа и кости, напомня ми Майка Тереза;
- ядосан на вуйчо ми Любен, че бил кротък по нрав, завтекъл се с кухненския нож една ранна сутрин към кенефа да го коли; искал буен и сърцат да му е синът;
- след Девети септември 1944 г. псувал комунистите; доколкото разбирам, не му посегнали – дали заради Методи Шаторов* или заради ротативката за печатане на позиви и торбите с барут, които минавали през къщата му по царско време. Докъм 1960 г. сам коландрисваше петте си лозови градини, докато не довтасаха един ден трима въоръжени мъже да опишат инвентара – разходиха се важно-важно като щъркели по двора, заничаха в кочината, в обора, в плевнята. На тръгване отведоха коня с талигата, газовия мотор, приспособленията за вадене на вода и за поливане, маркучите. Срещу това му отпуснали 10 (десет) лева месечна земеделска пенсия.
Като хлапенце, съм си играл с насипаните в седем-осем големи тенекиени кутии сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които монети дядо ми държеше под изтърбушения креват в кухничката, дето спяха двамата с баба. Докато бил млад, беден и събирал пари за свой имот, работил ужасно тежка работа – чукал коноп, а в неделя се състезавал с тренираните местни велосипедисти. И да, винаги с последните пристигал на финала. Но за сметка на тази негова амбиция години по-късно синът му стана най-бързият колоездач не само в Пазарджик и предизвикваше фурор по улиците и с шоуто, което правеше на градския колодрум в Пазарджик – на Острова сред града: върти последен, докато другите се скапят от умора, а после ги изпреварва един след друг четирийсетина велосипедисти с доста голяма преднина. Пазарджиклии боготворяха вуйчо ми, кръстиха го Малкия Дявол и му организираха шумни овации на площада срещу Старата часовникова кула, носеха го на ръце над тълпата, както си бе върху велосипеда с каската и ръкавиците, финиширал далече преди останалите. Нещо особено в обмяна на веществата у него открили лекарите: при изнурителни многодневни колокритериуми състезателят губи 3-4 кг. от теглото си, вуйчо ми Любен, напротив, увеличавал. Което ще рече, че при няколкодневните свръхнатоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. В крайна сметка, независимо че Борис Дявола тръгнал да го трепе, вуйчо ми кръсти сина си Борислав на своя лют, непокорен и страховит баща.
- ядосан на вуйчо ми Любен, че бил кротък по нрав, завтекъл се с кухненския нож една ранна сутрин към кенефа да го коли; искал буен и сърцат да му е синът;
- след Девети септември 1944 г. псувал комунистите; доколкото разбирам, не му посегнали – дали заради Методи Шаторов* или заради ротативката за печатане на позиви и торбите с барут, които минавали през къщата му по царско време. Докъм 1960 г. сам коландрисваше петте си лозови градини, докато не довтасаха един ден трима въоръжени мъже да опишат инвентара – разходиха се важно-важно като щъркели по двора, заничаха в кочината, в обора, в плевнята. На тръгване отведоха коня с талигата, газовия мотор, приспособленията за вадене на вода и за поливане, маркучите. Срещу това му отпуснали 10 (десет) лева месечна земеделска пенсия.
Като хлапенце, съм си играл с насипаните в седем-осем големи тенекиени кутии сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които монети дядо ми държеше под изтърбушения креват в кухничката, дето спяха двамата с баба. Докато бил млад, беден и събирал пари за свой имот, работил ужасно тежка работа – чукал коноп, а в неделя се състезавал с тренираните местни велосипедисти. И да, винаги с последните пристигал на финала. Но за сметка на тази негова амбиция години по-късно синът му стана най-бързият колоездач не само в Пазарджик и предизвикваше фурор по улиците и с шоуто, което правеше на градския колодрум в Пазарджик – на Острова сред града: върти последен, докато другите се скапят от умора, а после ги изпреварва един след друг четирийсетина велосипедисти с доста голяма преднина. Пазарджиклии боготворяха вуйчо ми, кръстиха го Малкия Дявол и му организираха шумни овации на площада срещу Старата часовникова кула, носеха го на ръце над тълпата, както си бе върху велосипеда с каската и ръкавиците, финиширал далече преди останалите. Нещо особено в обмяна на веществата у него открили лекарите: при изнурителни многодневни колокритериуми състезателят губи 3-4 кг. от теглото си, вуйчо ми Любен, напротив, увеличавал. Което ще рече, че при няколкодневните свръхнатоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. В крайна сметка, независимо че Борис Дявола тръгнал да го трепе, вуйчо ми кръсти сина си Борислав на своя лют, непокорен и страховит баща.
На 72 години, дядо ми бе съхранил магнетичното си излъчване на мъж с жизнена енергия. В паметта ми силно се е врязал пронизващият му поглед. Не, не откривам по-подходяща дума да го изразя, дотолкова интензивен поглед съм виждал само у съветския актьор Владислав Дворжецкий (1939-1978) – в главната роля на филма "Бяг" със сюжет за драмата на офицерите белоемигранти – мъже на честта! Такъв поглед съм срещал и у избягал от Белене концлагерист – Тодор, който се криеше в мазето на братовчедка ми Нина и мъжа й, известния сред пловдивските вагабонти Петър Йолтов или Пепо Мошеника; и това става под носа на милицията, току зад пловдивския хотел "Тримонциум", където от управителя до сервитьорите всички бяха хора на Държавна сигурност. Също такова жестоко излъчване на погледа от време на време имаше и майка ми, очите й искряха, когато беше ядосана, ставаше сприхава, рязка, жестоко нетактична.
27.08.1996.
Вчера с Rе. пазарувахме от складовете покрай Брезовско шосе. Прави ми големи жестове аристократката, но такава й е
природата! Побърква ме това момиче! Никой
не се е отнасял така с мен, може би донякъде Петър Анастасов
(1942), който в самия край на 1972 г. – по Коледа, взе,
че ни назначи в един ден двамата с Николай Галов (1943-1993) на щат "литературен
сътрудник" в седмичника "Комсомолска искра". От юли до декември с.г.
бях възирал от Добруджа и нямах угризения на съвестта – по мое желание бях отишъл,
по мое желание си тръгнах от училището в село Гурково; после цялото лято и есента
дращех репортажи, есета и статии за Пешовия вестник и за редакция "Икономика и
време" на Радио Пловдив. На 23 декември моето момиче от Добруджа ми се
появи една сутрин бременно в осмия месец и хукнах да уреждам изследвания и документи за двама ни, че да се женим. И на Коледа, на 25 декември вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че смяташ да се
жениш?" Викам му: Вярно е. И той: "Отиваме при Вила!"
Величка Самоукова тогава беше и касиерка, и секретарка в "Искрата"; та тя ни вписа, назначи ни двамата с Николай Галов в един и същи ден, на 26-и, ама със задна дата, от 1 декември 1972 г. Така на 29-и получих първата си
заплата като лит. сътрудник цели 95 лева, кой ти ги дава! Пак с Николай Галов ни обсъждаха и ни приеха на събрание с местните вестникари за членове на Съюза на българските
журналисти през 1977 г. И двамата – без роднини с партийно членство, не като останалите в тази редакция. Такъв беше и Николай Заяков (1940-2012), само че по
друга линия – като издал успешна първа стихосбирка ("Въпреки")
и приятел на поета Петър Анастасов, но и като симпатичен автор на речи, които по
митинги четяха като свое творчество местните партийни шефове и тулупи.
Подобен жест ми направи през пролетта на 1973 г. Върба Чавдарова (1929), колега от "Искрата", когато след жестока кавга с майка ми тръгнах из града да търся къде да се подслоним с жена ми и бебето. Ася с двумесечната Вера онова време седеше в Градската градина срещу редакцията и през час-два идваше да изпере бебешките пеленки на чешмата в тоалетната и ги простирах да съхнат върху парното в нашата канцелария. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като печен радио-журналист, жената на шефа на местното поделение на "Балкантурист" Елена Чакалова, на която по това време бях вероятно най-активният сътрудник в отдела й "Икономика и време" на Радио Пловдив, отказа да ми помогне. Не, не съм я молил, Върба я уговаряше по телефона. Достатъчно бе тази фина изискана дама Елена само да си мръдне пръстчето, и щяхме да сме, макар и временно, в някой от десетината полупразни хотели на онзи Пловдив. "Не е законно – рекла Чакалова на Върба, – понеже той е пловдивчанин, а хотелите ни тук са направени за гостите на града." И Иван Коджабашев се беше разтърчал тогава. Баща му бе домакин на ДНА, дом на армията в Пловдив, имаха хотелски стаи там за офицери, но нищо не стана. Жестът си е жест, и още съм благодарен на Иван**, че преди 48 години поне опита.
И пак Върба Чавдарова през 1977 г. ме отърва от нещо, което в онзи момент за мен си бе интерниране. От Толбухинския отдел "Народна просвета" бяха амбицирани да ме върнат на учителското ми място в Гурково, замеряха ме със сърцераздирателни или заплашителни циркулярни писма, долетяха и две призовки незабавно да се явя еди-къде си на тяхна територия, в противен случай дължа на държавата сумичката от пари колкото за чистак нова лека кола, похарчена за моето висше образование със съответните му там кървави, убийствени лихви. Някой си Гичо Димитров, шеф на толбухинските смешници просветни говеда, беше подписал сълзливо писъмце-послание от страница и половина, дето се мъдреше и бисер от рода на: "И докато Вие там, другарю Бояджиев, се наслаждавате на приятния живот в големия град, в село Гурково осемдесет и шест дечица страдат поради безотговорно Ви отношение към образователната система". Идиот! Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и от шефа на отдел "Работна сила" към общината ни другаря Кою Брадинов, когото бях подразнил с интервю: лично записах мухабета помежду ни с професионалния магнетофон на Радиото "UHER", от което нафукано интервю по тъпашките хвалби-самопризнания на Кою се изяснява, че "Работна сила" нищо всъщност не върши, обаче отчита бурна дейност. Върба използва тогава връзката си с Георги Стойчев, един от създателите на младежкия ни вестник, израснал вече в кариерата респектиращ кадър на голямото добрутро – зав. отдел в ЦК на БКП.
Получавал съм жестове от подобен род, но разликата е, че хубавата Rе. ми прави жест в момент на недоимък при нея, и то не точно от приятелски чувства, а от нещо, далеч по-важно за мен.
Подобен жест ми направи през пролетта на 1973 г. Върба Чавдарова (1929), колега от "Искрата", когато след жестока кавга с майка ми тръгнах из града да търся къде да се подслоним с жена ми и бебето. Ася с двумесечната Вера онова време седеше в Градската градина срещу редакцията и през час-два идваше да изпере бебешките пеленки на чешмата в тоалетната и ги простирах да съхнат върху парното в нашата канцелария. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като печен радио-журналист, жената на шефа на местното поделение на "Балкантурист" Елена Чакалова, на която по това време бях вероятно най-активният сътрудник в отдела й "Икономика и време" на Радио Пловдив, отказа да ми помогне. Не, не съм я молил, Върба я уговаряше по телефона. Достатъчно бе тази фина изискана дама Елена само да си мръдне пръстчето, и щяхме да сме, макар и временно, в някой от десетината полупразни хотели на онзи Пловдив. "Не е законно – рекла Чакалова на Върба, – понеже той е пловдивчанин, а хотелите ни тук са направени за гостите на града." И Иван Коджабашев се беше разтърчал тогава. Баща му бе домакин на ДНА, дом на армията в Пловдив, имаха хотелски стаи там за офицери, но нищо не стана. Жестът си е жест, и още съм благодарен на Иван**, че преди 48 години поне опита.
И пак Върба Чавдарова през 1977 г. ме отърва от нещо, което в онзи момент за мен си бе интерниране. От Толбухинския отдел "Народна просвета" бяха амбицирани да ме върнат на учителското ми място в Гурково, замеряха ме със сърцераздирателни или заплашителни циркулярни писма, долетяха и две призовки незабавно да се явя еди-къде си на тяхна територия, в противен случай дължа на държавата сумичката от пари колкото за чистак нова лека кола, похарчена за моето висше образование със съответните му там кървави, убийствени лихви. Някой си Гичо Димитров, шеф на толбухинските смешници просветни говеда, беше подписал сълзливо писъмце-послание от страница и половина, дето се мъдреше и бисер от рода на: "И докато Вие там, другарю Бояджиев, се наслаждавате на приятния живот в големия град, в село Гурково осемдесет и шест дечица страдат поради безотговорно Ви отношение към образователната система". Идиот! Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и от шефа на отдел "Работна сила" към общината ни другаря Кою Брадинов, когото бях подразнил с интервю: лично записах мухабета помежду ни с професионалния магнетофон на Радиото "UHER", от което нафукано интервю по тъпашките хвалби-самопризнания на Кою се изяснява, че "Работна сила" нищо всъщност не върши, обаче отчита бурна дейност. Върба използва тогава връзката си с Георги Стойчев, един от създателите на младежкия ни вестник, израснал вече в кариерата респектиращ кадър на голямото добрутро – зав. отдел в ЦК на БКП.
Получавал съм жестове от подобен род, но разликата е, че хубавата Rе. ми прави жест в момент на недоимък при нея, и то не точно от приятелски чувства, а от нещо, далеч по-важно за мен.
28.08.1996.
Пирински, според културтрегера и известен траколог проф. Иван Маразов (1942), бил "по-дистанциран в отношенията си". Казано
в прав текст, държи се с вас, като че сте му излапали десерта, обаче друго си е да го кажеш увъртяно, че да не боли!
Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа
Plovdiv, edited by 5 apr. 2020
Илюстрации:
- 1972 г., с ученици от моя единствен випуск в Добружда;
- Владислав Дворжецкий, най-загадъчният руски актьор***.
–––
* 15-годишен, вуйчо ми бил куриер на укриващия се от полицията в съседната къща Методи Шаторов,
Методи Шаторов (1898-1944)
вж. https://trafficnews.bg/urok-po-istorija/po-zapovedstalin-i-tito-e-likvidiran-sharlo-komunistat-27123/
Иван Коджабашев (1946) и Петър Стоянов (1953)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар