ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (328.)макар че образът им се отлива
Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"
21.08.2002. РУЧЕЯТ МЕЖДУ КАМЕННИ ИСТУКАНИ (1)
Романа "Тютюн" – върхово постижение в своя живот, Димитър Димов пише от 1944 до средата на 1951 г. 35-42-годишен*. Прочитът, четенето на този роман, за разлика от предишните му ("Поручик Бенц" и "Осъдени души"), ми доставя особена естетическа, печално-нежна наслада; може би понеже откривам детайли, напомнящи ми за хора и събития от моето детство: да кажем, жените и момичетата, които отиваха с налъми на работа. Наричаха ги склададжийки, бедни жени от Македонската махала в подножието и северозападните склонове на нашето Джендем тепе. Също си припомних огромните платформи за превозване на балите тютюн, теглени от чифт едри антрацитни на цвят или сивкаво-черни тромави биволи, от чиято муцуна се точат белезникави лиги. И пак видях познатите от детските ми години онези многоетажни тютюневи складове, чиито безлични грамадни туловища по булевард Руски и уличките срещу коловозите отсам Централната жп-гара и пловдивската товарна или Сточна гара, те още излъчват нещо заплашително и безформено. Колко труд и колко сълзи, и колко затаени въздишки на жените, получаващи мизерна заплата за тягостния си труд в задушните помещения за обработка на тютюна!
Един от централните персонажи още от първите страници на книгата, Борис Морев, почувствах близък, едва ли не себе си съзрях в негово лице – толкова заряд на млад хищник притежавах и аз в годините на юношеството и ранната ми младост. Имал съм амбицията, че света мога да преобърна, да го подредя по своята воля и своя си вкус. И след като се ожених, и след като ми се родиха двете щерки, почти до трийсетата си година от време на време, но постепенно все по-рядко и мен ме тресяха гърчовете на ненавист срещу всичко, което ми е пречило да се осъществя докрай. Жена ми Ася на три пъти опитваше да се убие с хапчета и аз все я измъквах и измъквах от Смъртта като някой Рицар на честта, и тя, в отговор чисто по женски, все ми шепнеше нощем в ухото, хлипайки от ярост, хапейки възглавницата, за да не закрещи: "Ти си самият ад! Как живееш с този ад в себе си!" Преди година и сестричката ми Ели рече нещо в този смисъл: "Батко, ама ти беше много зъл преди, нямаш си представа колко озлобен ми изглеждаше отстрани".
Та у Борис Морев, докато е още неизвестен, съзирам нещо от себе си, нещо, с което съм си взел сбогом може би поради мекушавост, отстъпчивост вследствие на четене и занимания с литература и психология, а може би заради трудното прозрение – че по този начин, с настъпателност и стремеж към успех на всякаква цена, не може, не бива да се живее. Просто такъв преуспяващ на всяка цена и мачкащ всичко по пътя си тип не може дълго да оцелее. Жизнелюбието ми помогна да се размина с участта да стана жертва на прекалените, хищните си амбиции за успех. Съдбата и тогава, а и по-късно многократно ми предоставяше възможност да напредна главоломно, да се изстрелям в орбитата на заможните, на властните и прославените, и аз инстинктивно винаги съм избирал друго. И така останах поне верен на себе си и на онези, които са ме създали.
22.08.2002.
Двайсет и седмият рожден ден на Надя, по-малката от двете ми дъщери, които с мен израстваха и мога да кажа, че сами се оформиха като характер в недоимъка и вечното безпаричие, когато за да купя нещо, както казваше майка ми пазарджиклийката: "Ти си в състояние децата ти да гладуват и да я карате на хляб и сол месеци, само да купиш каквото си си наумил". Да не се възползвам от конюнктурата, това ли е начинът да се осъществя? Дали не бъркам? Всъщност, какви изгоди носи късмет, ако те отклонява от главното, което следваш? Понякога удобно стеклите се обстоятелства ти налагат да поемеш отговорност, риск. Пропуснал една, втора и трета възможност, уместно ли е точно това да смяташ за достойнство? Не е ли страхливец пропускащият шанса си?
Но аз говоря за по-взискателния тип, който не е склонен да се задоволява с трохите от живота. Пропуснатите ползи могат да означават отлагане на звездния ти час, нещо от рода на горчивите равносметки, които настояват: Щастието не е в самото щастие, а в стремежа към щастие.
Ще тръгна за Кардиф.
Ще тръгна някой ден, а по-добре ще е да бъде вечер,
да бъде вечер като тая – с високи токове, със тънък кръст,
с коси на кок, с предизвикателни възпламващи бедра на Запад,
със дълга лебедова шия, с кипариси тъмни
от съпротивяваща се свежа плът.
Ще тръгна за Кардиф.
Наопъки ще сложа шапката широкопола.
Над веждите си ниско периферията на хоризонта
ще опъна. Усмихвайки се, сбогом ще си взема
с мостовете, с детството кристално, със сълзата
и усмивката на татко във смъртта,
с продажността на котките, искрящи в мрака...
Ще тръгна за Кардиф. Земята ще обиколя...;
Макар че няма, няма никъде да ходя.
И все така ще тръгвам за Кардиф...
Ще тръгна някой ден. А по-добре ще е да бъде вечер
като тая... О, нека не узная никога Кардиф!**
Осъществената амбиция всъщност означава край, стигнал си предела, стъпил си на върха и хайде, започвай да се окопаваш, вдигни си дворец и вегетирай самодоволно! Ала върхът, който ме предизвиква, е твърде висок; и не желая да се разпилявам с по-леко достъпни цели. Харесва ми самото движение нагоре, изкачването ми харесва, но не, не мечтая тази изкушаваща ме страхотна мечта някога да престане. Философската притча, която екзистенциалистът Камю тълкува***, като че не се отнасяше до мен. Ей такива романтически главозамайвания, докато материално ужасно сме бедствали, та се случваше с торба сух фасул и сланина, пратена от Добруджа или дарена от съсед, с когото чат-пат играехме шах, Коцето, да караме десетина дни, две, че и три седмици, и то не толкова рядко. В онези години – докато работех като литературен сътрудник в "Комсомолска искра" и сътрудничех на три редакции в Радио Пловдив, пишех чат-пат за някое софийско издание, като списание "Младеж", да речем, водех рубрика с есета в областния всекидневник "Отечествен глас", пишех рецензии за най-новите книги на пловдивското издателство "Христо Г. Данов", които отзиви дразнеха самите издатели и създаваха яки главоболия на редакторката Мария Каракашева на "Пловдивчето"****, която пускаше рецензиите ми! Работите загрубяха дотам, че и Петър Анастасов (1942), който ме назначи в "Комсомолска искра", се завтекъл чак при първия партиен шеф на областната управа Иван Панев (1933-1990) да се жалва, повече нямало да спонсорира "пловдивчето", защото вместо реклама на издателството, пускат отрицателни отзиви от Г.Б. Властта, славата, богатството са красиви окови. Анонимният простосмъртен е истински Свободният човек – парадокс ли е това? А може би съм се лъгал? Потокът, криволичещ между каменни истукани, е образ на Свободата. Дали пък ужасно не съм се заблуждавал?
Не ме задоволява и най-великолепният палат, за какъв дявол ми е луксозен затвор между крепостни стени, когато мога да имам цялата планета и небето над главата си, без нещо да ме ограничава в материалното! Тъй разсъждавах, тъй мисля и днес; ала тогава не съм осъзнавал колко жесток съм към най-близките ми хора заради някаква си моя щура мечта.
23.08.2002., прод. РУЧЕЯТ... (2)
Отпразнувахме рождения ден на Надя у дома, в кухничката. Криво ми е, присяда ми буца в гърлото, като си помисля за нас – тримата: аз и моите две дъщери. На с. 158 в романа "Тютюн"*, както го представя оригиналният първи вариант на книгата, мисъл, подкрепяща моите си разсъждения от предните дни – като описва вече разбогателия властен около 30-годишен Борис в момент, когато той среща случайно любовната си авантюра от бедняшките години, авторът отбелязва: "Сега той обръщаше погледа си назад. Нещо му липсваше. Може би това бяха часовете при параклиса**. Навярно искаше да постигне в душата си някакво равновесие, което за него беше изобщо недостижимо. Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. (...) Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!... Той беше осъден да загине". И т.н. Та за равновесието между духовно и материално, което именно е извор на щастието, само не за самия успех става дума. В успеха откривам нещо отблъскващо, кой знае защо. Кой знае защо!
24.08.2002.
За ролята на македонския елемент от Българската ни нация по мои спомени като че винаги се е говорило под сурдинка: сред купища премълчавани истини спестявали са ни факти, които напомнят разбойническата грандомания у днешните мутри. Ето какво споменава мимоходом в своя роман Димитър Димов: "Баташки нае десетина четници от македонската революционна организация, на която всички тютюневи фирми плащаха редовно задължителен данък, а правителството и Двореца търпяха отчасти от родолюбие, отчасти защото не можеха да се справят с нея. Това бяха дребни, сухи мъже – наемници по професия. В името на някакъв идеал, който изобщо не мислеха да постигат, те спокойно застрелваха всеки, който се опитваше да им противоречи, а на наивните гостилничари, които се осмеляваха да им поискат сметка, отговаряха небрежно и кратко: "Денеска е лош ден. Некем да платам".***
Като описва как протича подготовката на някогашната стачка, авторът – независимо от предпоставените си внушения, открива механизма, по който са били манипулирани огромните маси бедстващи работници от Петата колона на военния болшевизъм, или на сталинския тип комунизъм. "Да живее Съветският съюз!" – скандират стачниците. Десетилетията у нас реален социализъм – комунизъм, дистанцията от десетилетия за осмисляне на случилото се не само в България подсказват доколко уязвим е човекът в беда, попаднал между алчната посредствена власт, от една страна, и една чудесна, красива и привлекателна с лозунгите си, но хищна тоталитарна доктрина – от друга.
Каквото и да предприеме, този бедняк е играчка в лапите на хищници; тогава къде е изходът, кое е правилното решение? Парламентарната форма, въпреки че е много по-мудна, струва ми се, е начинът. А този вид отстояване на интересите на множеството унижени експлоатирани изисква личности с висок интелектуален заряд, нравственост и достойнство. Печалното е, че такъв тип личности трудно биха намерили достъп до Народното събрание на днешна България. Всичко е така изчислено, че точно такива личности да не попаднат в "Народното" събрание, все повече се убеждавам, колкото повече проумявам как функционира изборът тук и кого изборът всъщност обслужва. Обслужва тъничка прослойка от лумпени и тарикати, не и седемте милиона българи в пределите на Републиката. Изобщо, няма светкавични решения при национална криза в сферата на духовното. Човешкият живот е кратък; нетърпението, припряността все води до горчивата българска сентенция "От трън, та на глог!" Социалните катаклизми консолидират (утвърждават), но и поляризират обществото; а това е златен шанс и за големите измамници да приложат своя коронен фокус, да противопоставят хората по партийна принадлежност или друг подобен повърхностен белег: раса, националност, пол, социална принадлежност и пр. – да ни делят на свои и чужди, на наши и врагове, на прогресивни и назадничави, праведни и аполитични, докато разделителната линия е между съвестния, честен и трудолюбив човек и пасмината тарикати в държавата.
Вакуумът след всяка успешна революция първо се разправя безогледно с честните, а вече след това иде вакханалното празненство на лицемерите, шмекерите, наглеците и алчните самозванци по върховете на държавата. Уж коренно се променил стилът на управление, в действителност бедните са си пак бедни, унижените са си пак унижени.
"Хилядолетен Райх", "планетарен Комунизъм" – не се ли наситихме на утопии? Всеки сам си носи кръста. Независимо пред чия икона пали свещи и бие чело, невежият си остава невежа, крадецът – крадец, лъжецът – лъжец, изменникът на род и отечество – изменник на род и отечество. В сферите на нравствеността не е редно да има обща вина. Колко великолепен човешки потенциал съсипаха и пак съсипват епидемиите на фанатична преданост и себеотрицание пред идоли от кал!
Психологически детайл, съществена черта у т.нар. проспериращи успешни персони, отбелязан от Димитър Димов за литературния герой Борис Морев: "Той изглеждаше с успехите си много силен, но всъщност беше слаб и страхлив – и се спасяваше от малодушието си с бягство при алкохола". И по-нататък****: "Той беше само случайно забогатяло, безцветно и сухо парвеню. И понеже нямаше никакви други интереси, които да го отвличат, обмисляше и вършеше единствената си работа безпогрешно. Това беше работата да печели, да трупа пари, които у него събуждаха грандоманията на нищите духом и жестокостта на страхливец, докопал случайно властта".
29.08.2002.
Слабият човек, притеснен от човека насрещу си, понякога е готов да убие, за да се справи с бесовете си. Евреи и палестинци взаимно се обезверили до такава степен, че мечтаят за унищожение на "вражеската" нация, като условие за своето оцеляване. Дали това там не е поредният случай на масово полудяване от планирана ненавист? И какво значение тогава кой владеел супер оръжия и кой се самовзривява, омотан с кутии, пълни с гвоздеи, за да избие повече "врагове"? Нациите и обществата – също както всичко в природата, боледуват, хем боледуват понякога може би непоправимо. Унищожението на Израел, мисля си, не би разрешило проблема, който тресе арабския свят; нима самите араби не виждат пропастта между приказно богатите свои шейхове и милиони водещи полугладно съществование сънародници? Или държавата Израел с вътрешноетническата си политика е удобен претекст арабските князе да се чувстват неуязвими, докато простосмъртният арабин се занимава с Израел и евреите, само не и със скритите покровители на конфронтацията, които населяват разкошните оазиси на властта и приказното богатство в арабските държави?
Арабски петро-долари са основата на самонадеяната свръхмодерна империя САЩ; военната машина на САЩ и монополите на едрия бизнес са основата на войнствената израелска политика. И какво излиза?! Кой е истинският враг на милиони унижавани и оскърбявани в достойнството си араби палестинци и пр.? А може би сме забравили, че преди малко повече от половин столетие нацисткото изтребление на евреите беше основано именно чрез финансови средства, които свръх-заможни еврейски династии вложиха в Адолф Хитлер и неговата партия, както се прави изобщо в бизнеса и днес? Или нещо в природата на Бизнеса със смъртта днес може би коренно се е променило! Слепци умират, за да избиват слепци. Трябва ли всички тук да измрем, като взаимно се избием, за да прогледнем? В раздразнението си от политиците ние сме отклонили вниманието си в посока към несъщественото и маловажното – към следствието, а не ни е ясно кой има изгода, чий личен интерес е цели народи взаимно да се изтребват.
01.09.2002.
Посредствеността воюва с посредственост. Кажи ми срещу кого се сражаваш, срещу кого се изправяш, и аз ще ти кажа кой си! Нередно и глупаво е със самурайски меч да гониш мухи. Оръжието – а талантът е може би най-могъщото от дадените ни, наред с разумността и уравновесеното мислене, оръжия, не ти е даден, за да се опияняваш от суета и тщеславие. Няма нужда да се биеш в гърди; така най-много да станеш смешен. Толкова много са дребосъците, които ще се опитват да те отклонят, толкова много са хитреците, които ще се опитат да се възползват от твоята сила... Но какво си ти, защо си на този свят, каква е мисията ти, това никой по-добре от теб не би могъл да знае.
Объркаш ли посоката на главния удар, хванеш ли да се разпиляваш по дребни цели, дори да те хвалят, дори да потънеш във власт, мощ и богатство, ти ще се превърнеш не толкова в предател на себе си, колкото в предател спрямо милионите оскърбени и унижавани, бедстващи, подтискани добри хора заради които са те пратили на Земята. Нищо не е случайно в живота. Нито един от нас не е случаен – ни просякът под моста, нито безделникът, ни работникът, нито подлецът. Всички ние сме общност, която все накъде прокървява, докато по другите си части самодоволно се опиянява от суетата. Затова, като виеш от гняв и ненавист, помисли си кой всъщност говори с твоята уста. Посредствеността навсякъде ражда бесове. Тя мрази, посяга да заграби нещо, което не й принадлежи, и все се тресе от негодувание, все хвърля запалителни стрели по чуждите плевни, вдига барикади и дълбае пропаст между човеците, вместо мостове, строи стени, ходи с нос в облака. Глупци ли сме, да й се връзваме пак на номерата!
Не е ли по-могъща нежността, която отхвърля? По-силна от кресливите лицемерни гласове! В тишината бихме чули повечето важни послания, но не – посредствеността гърми и произвежда ненавист и куп бъркотии, за да ни попречи да се разберем, за да насити с непроходими тресавища каналите за информация. Посягаме да се уловим за гуша вместо да прогледнем кой и за чия полза мъти водата, затлачва проходите към Истината! Манипулират ни, когато ни изправят един срещу друг да се избиваме, да се унижаваме взаимно. Това й е дерт на посредствеността – да воюва с посредственост.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа* Според древните елини мъжът около четирийсетата си година е в своето "акме" - зенит на физическите и духовните си способности.
** Не ме интересува как самите ирландци или англичани произнасят името на реалното селище с това име. Името е съвпадение с виртуалния вълшебен Кардиф - алегория на щастието, чието име в стихотворението се произнася с ударение върху втората сричка, както би го произнесъл българин по български модел.
*** Има се предвид есето на Албер Камю "Митът за Сизиф".
**** Седмичен информационен бюлетин, където къси, оперативни рецензии уж с рекламна цел се печатаха срещу нищожен хонорар (между 5 и 9 лв.)
Продължение
* Изд. 1992 г.
** И този параклис, място на някогашните им любовни срещи, никак не е случаен...
*** Цит.съч., с. 237.
**** Цит.съч., с. 272. Вж. В Пловдив Димитър Димов пише романа си "Тютюн" (за прототипите): http://www.class.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/item/366470-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0,-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%BF-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D1%82%D1%8E%D1%82%D1%8E%D0%BD/366470-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0,-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%BF-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D1%82%D1%8E%D1%82%D1%8E%D0%BD#.X64G18j7S1s Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар