макар че образът им се отлива
Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"
14.08.2002. МИСИЯ И НЕВЕЖЕСТВО
Току-що по телефона от Пазарджик се обади учиная ми Трепка: "Снощи в пет – каза, – почина Васка". Каза и затвори. Леля ми Василка, както е всъщност името й, е родена шест години след майка ми, двете си мязаха по сприхавия нрав и по изостреното си чувство за справедливост, черта на майчините ми два рода: перущенския, на баба ми Вена (Невена), и калугеровския, на дядо ми Борис – Борис Дявола, както бе прякорът му. С това пусто изострено чувство за справедливост към собствените си рожби бяха склонни да се отнасят най-строго и безкомпромисно. Като жени, сега си давам сметка, бяха обичани всяка от своя съпруг... може би повече, отколкото самите те обичаха. За разлика от най-малката, най-кипрата от четирите сестрици: леля ми Виолета, която се настрада със своя неверен съпруг, ала дума не издума против него, а го крепеше като малко детенце, когато на стари години нейничкият Славчо се поболя и ронеше сълзи само като ни видеше този суен-буен някога, все налитащ на бой Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко.
Леля ми Васа си отиде от този свят в 71-та си година. Когато тръгнахме да изнасяме сандъка с мъртвото й тяло, антренцето й се оказа тесничко и мъртвата ме фиксираше някак важно с полуоткрехнатите си оцъклени очи, скръстила ръце сред карамфилите. Докато накланяхме на една страна сандъка с мъртвата, имах усещане, че ей на, точно в следващия момент ще се захлупи върху мен и ще се изсули на цимента. Хич не й се тръгва – мина ми щурава мисъл през ума. На междустълбищната площадка отпред ни чакаше лъснат-бръснат и с омърлушена физиономия верният й приятел и любовник бай Димитър, приветлив мъж с малко шкембенце, който редовно тичаше за здраве и играеше пинг-понг, хвалеше се, че в Пазарджик между аверите няма кой да го бие.
16.08.2002.
Вчера започнах поредния ремонт на колата. Взех двайсет лева назаем от съседката Стела, обещах да ги върна до края на месеца. Разбити се оказаха каретата на кардана; затова ми бяха нужни пари. Инак можех и да го изгладувам този период до месечната ми даскалска заплата. Завчера се поохарчих в автосервиза, дето Павел, човекът, при когото напоследък често се отбивам да си пием кафето, хич не бе навит да се заеме с тази терсене работа, ама какво да ме прави, че нали му бях приятел! У нас в България човек от приятелите си пати – не толкова от врагове! Потъна в пот горкичкият Павка*, докато оправи реактивните щанги към задния мост на жигулата ми. Измъчи се.
17.08.2002.
На балкончето съм. Запалих първата цигара, кафето ми – горещо, ароматно, денят е облачен, около 22 градуса. Снощи около два след полунощ ме буди някаква младежка компания, която усърдно се веселеше с чалга. Събудиха ме, а след минутка-две заеча онази сръбска "Йорговани" ("Люляци"), която в представите ми е знак за излизане от кризата около историята с Re. Станах, разхождах се из стаите и пак лягах, натисках си лицето във възглавницата да заспя, спал съм на пресекулки до 6 часа. И в 6 слязох в гаража да дооправя нещо след вчерашния ремонт по колата.
В 7 се качих и пак спах, до към 10. После разглобих видеото и успях да разблокирам механиката, която се нуждаеше от смазване. Между зъбчатките от пластмаса цвъкнах малко крем за ръце вместо технически вазелин, и видеото взе, че проработи. Отново легнах да спя, докато навън едва-едва захващаше да ръми... Спал съм до към един и нещо по обяд. Пържих картофи, ядох и ето ме с четиво за Албер Камю на балкончето: ровя се из предговора на книгата му "La peste" ("Чумата"). И междувременно още куп дреболии ми се въртят из ума – равносметчици, съпоставки, и над всичко това виси отвратителният въпрос "Кой съм, защо се обръснах в десет и половина и защо никой не ме търси и не ми се обажда; ще си отида някой ден, и светът няма да усети, че съм си отишъл; защо живея, Боже мой; защо не мога да се влюбя отново?" Ето и сега, пак заръмя, чувам нежно шумолене в листата на липата под балкона и хем ми е печално, хем ми е хубаво; ай че работа! Подухна свеж ветрец, ще ми се да съм някъде другаде, но и тук не е зле, мисля си.
Роден на 7 ноември 1913 г. в алжирското селище Мондови, израснал в бедно селско семейство, на 29 години Камю публикува първия си роман "L'еtranger" (Чужденецът"), на 30 години – есеистичния сборник "Митът за Сизиф", на 34 години – голямата книга на своя живот, романа "Чумата", основна причина да бъде отличен на 44 години (през 1957 г.) с Нобелова награда за литература. Издъхва след автомобилна катастрофа на 4 януари 1960 г., когато е 47-годишен, а аз съм бил дванайсетгодишен в моя Пловдив. Дванайсетгодишен, направих първия си вестник в живота, ученическия хумористичен лист от три страници с тъпото именце "Бодливата писалка". Закачвах го тайно, преди сутрешната ни смяна да нахлуе от училищния двор в класната ни стая на втория етаж, смесвах се с тълпата пред шарениите: сатирични мои текстове и неумели карикатури, и наддавах ухо как го оценяват. Най-силно ме кефеше, когата гадаеха кой ли може да го е правил това нещо там, на стената вляво от вратата към класната ни стая на VІ-а. Записвам си онези важни работи за мосьо Албер Камю, и над кратуната ми вече виси със страшна сила простичкият въпрос: А аз! Какво съм направил до тази си възраст, в която съм сега (55), когато седя и си пия кафето на балкончето, а дъждецът ръми в августовския прохладен ден?
19.08.2002.
Вчера получих половината от поръчаните през октомври на 2001 г. 250 екземпляра визитки. Човекът ми бе обещал да ги отпечата до края на седмицата, а се извъртяха шейсет седмици, и пак работата наполовина свършена, хем и не са в онзи вид, който имах наум. Хич не ми харесаха отначало; още повече, че е пропуснат е-mail адресът (с идея за страница в Internet); после обаче реших, че печатарят добре е направил, като е изчистил част от знаците на тщеславие – една от слабостите ми на саможивец. Май започнах да харесвам тези шибани визитки. Ще ги харесам ами, къде другаде да ида!
Събудих се в четири и се зарових из шкафовете с книги; отделих десетина, в които авторите са ми надписвали на ръка любезните си послания. И си спомних за пътните бележки на Атанас Сейков в брой** на литературния алманах "Юг". Сейков ми подари екземпляр от хасковския алманах, където от 127 до 140 с. бяха му публикували откъс от пътепис. Откъсът е наречен "Надникване в Япония – ІІІ" и въобще, и досега не съм си направил труд да го прочета. Сейков врътнал автограф, и под него дата: 29.ІІІ.1984.
Случихме се съквартиранти за една нощ в хасковския централен хотел по времето на т.нар. литературна тридневка "Южна пролет" за прясно издали дебютното си книжле автори. Беше жест от негова страна, не знам защо: може би понеже за кратко, за един ден се оказах център на внимание сред пишещите братя и сестри, ала най-паче и сред снобеещата публика: прочетох посланието си до корифея на родната цензура Георги Джагаров, след което председателстващият проф. Иван Попиванов, който ни водеше упражнения като прост асистент в СУ-то по предишно време (1967-1971) нещо се заяде публично с мен, та присъстващите взеха, че ме обградиха с внимание, веднага след като приключи официалната част. Яка реклама ми направи с амбицията да ме изкара нефелен стихоплетец и разни хора се изредиха да си купят стихосбирката ми "Сутрин рано" или да бъбрим за литература. Нямах ни една бройка от "Сутрин рано", това на мнозина се стори още по-интересно, вероятно и защото освен прочита на писъмцето до фамозния Георги Джагаров, без да съобщавам до кого е било пратено, рецитирах болезнено гневно стихотворение в стил a la Пеньо Пенев на Голямото ни литературно четене в хасковския киносалон "Клокотница".
От онази нощ в хотела си спомням, че съквартирантът ми хъркаше яко, че от другия ъгъл на стаята се излъчваше аромат на кисела пот, а и като хептен не можех да заспя в присъствието на този едър възрастен мъж, питах се що не съм с някое от сладките маценца в леглото и ръчният часовник върху нощното му шкафче на пътешественика отсреща защо така отчетливо трака, сякаш отброява последните ми секунди в живота.
Ето, от масивния, умирисан на уморено древно животно пътешественик из екзотични непознати земи, поука за мен лично – да не прекалявам със знаци на самовлюбеност: човекът просто мъдро се подписал и турил датата! Ей затова си мисля, че визитките вече определено ми се нравят в този вид, който им е придал знатният печатар Чонов от село Рогош, Пловдивско, за когото малко по-нататък специално ще отворя дума.
Нещата – забелязвам, се търкалят до мен като мъниста, низани на връв. Разлиствам алманаха "Юг" нехайно и попадам на разговор с Ефрем Каранфилов, където един от абзаците започва ей тъй: "Ще ви кажа и моето мнение за Хашек и за храбрия войник Швейк..." А след пет абзаца – "Хашек е изживял и изстрадал своя герой. В дълбоката си същност Швейк е трагичен образ. (...) Понякога най-веселият смях се подхранва от най-дълбокото страдание". Момченцето Ламски е моя си версия, мой отговор спрямо натиска, който оказват мародерите, или с други думи казано – политическите гамени и тарикати, върху беззащитния унижен и оскърбяван простосмъртен автор в днешна Република България. Не пунтирам Хашек, най-простичко изречено, а харесвам; много ми допада подходът на 40-годишния Ярослав Хашек, вече тежко болен, принуден да наеме някой да записва последните глави на недовършения роман: за огорчението да правиш смях, нежен на повърхността, публицистичен някак заради анекдотичното уж, а всъщност израз на категорично несъгласие с хленч и отпуснати безпомощно лапи.
Бандитът няма да ме чете; цел ми е да ме чете т.нар. масов читател; желая точно на този простосмъртен да му внуша колко е готин, колко велик именно защото от всички страни го оскърбяват и унижават. Той има нещо, което "каймакът, цветът, елитът на обществото" – снобеещата интелигенция, изнежените естрадни глезли са си изгубили безвъзвратно: о, той е честен, има достойнство, и е естествено, че идиотът това няма как да му прости.
Роденият през 1883 г. Ярослав Хашек, вестникар и бохема в най-грозния смисъл на думата, досътворява своя "Швейк" до смъртта си на 3 януари 1923 г. Издъхнал, както диктувал от болничното си легло епизод на романа. Печално! А как гръмогласно ечи присмехът му над пошлостта и лицемерието! Не-е, той не осъжда, той не се бори и не проклина, не гледа предизвикателно, не въси вежди, не размахва показно юмрук; той нежно... се шегува, дами и господа елитни простаци. Израснах в среда на кавгаджии и хора, които се биеха с юмруци, за да докажат на света, че са прави; а пък колкото по-гневно се палят, толкова по-съмнително става. Да, бе! Като си прав, защо е този гръм и трясък? Защо ти е като че ли жизнено необходим врагът в човека отсреща?
Като хлапак и като юноша, като млад мъж, и аз се пердашех; биех се с юмруци. Биех се на живот и смърт. Толкова се разкървавихме с най-добрия ми приятел от детските ми години Ичо (Христо Махинов) заради едно нищожество, мазния Методи Попрелков, който ни насъсквал един срещу друг. Заради Попрелков си развалих приятелството и още помня, а съм бил едва на тринайсет. Помня и че четирите си горни резци изгубих десетина години по-късно в бой: блъсна ме с чело иззад рамото на третия, дето уж ни разтърваваше, че и ме прегръщаше, блъсна ме къдрокосият набитак Стоил, тренирал бойни хватки на родните спецназ, за което, чух, станал уважаван бизнесмен в Щатите. Чувствата са страхотно нещо, не избледняват! Форсираше идиотът мотопеда си баш под прозореца ни, когато 6-7-месечното бебче Надя майка й едва бе приспала, а като предупредих двамата пилоти, изсмяха ми се нагло: демек, кой си ти, та ще ни кажеш, и така връхлетях като Дивия Чунг върху им, и боя почнах тъй да се каже в движение.
Е! Побоищата решили ли са проблема ми?! Днес 25-40 години по-късно, не разбирам как съм си позволявал с омраза и озлобен да тръгвам срещу когото и да било. Йохан на барикадата от поемката на нашия 25-годишен Христо Смирненски, сега си мисля, е кич, вид невежество, посредственост. За да узнаеш скрития код на подлост, егоизъм, предателство, алчност и високомерие, мисля си, ти е нужна любов, ама не любов към подлия, предателя и алчния, а към множеството неизвестни и обезверени. Видели ли сте атлетичен мъж увиснал на клон над асфалтовия път край канала на пловдивската Гребна база?! Изпаднал в отчаяние, 52-годишен от съседно градче тук дошъл да тури край на живота си. Около час вятърът го люшка, върти с оцъклени зъркели и посинял език като сламена кукла. Да не бил атлетичен, нямало как да се покатери чак десетина метра по дебелата крайпътна акация.
"Не съм дошъл на този свят да съдя, дошъл съм да ви помогна да разберете колко сте силни и колко сте добри" – това, като перифраза на Исусови думи към учениците му, допълва и великият Шекспир с откритието си, че "Истината има спокойно сърце". Мисия на твореца е да формулира неща, които обединяват нацията в нравствеността. И колкото е по-простичко, и колкото е по-естествено, толкова по-внушително звучи.
В шегата, в леката и нехайна ирония откривам по-строги изисквания към личността, отколкото в гръмогласието. Нарушителите на правила, и особено когато това са хора с власт и пари, не се страхуват от осъждане, от заклеймяване по площадите: имат си печени адвокати, съдии, имат си платена прислуга и Главен прокурор, ако се наложи, някой Иван Татарчев или Никола Филчев***; разполагат и с продажни политици, които да зеят по трибуните и по многолюдните митинги, на разположение са им палячовци като някой пореден двойник на пластичния Росен Плевнелиев (бел: добавено днеска, 12 ноем. 2020 г.); номерът е да покажеш смешни "хубавите хора" смешни за нормално бедстващия, но съхранил достойнството си българин. От смеха на нормалните хора онези там горе най ги е страх, от смеха им треперят гащите, не от закани и крясъци.
Не съм вечерял с Бога, Истината постоянно ми убягва, понякога попадам в мъгла, в облак от дезинформация: и тогава имам усещането, че съм уста, която говори, че съм глас, който звучи, но то не е мое, а е изречено от милиони простосмъртни. Иначе съм си простосмъртен, иначе съм г-н Никой. На визитката под името ми обаче пожелах да пише author (автор), данък самолюбие, няма що! Потвърждение, че нищо тук не става случайно, че Някой отгоре ниже мънистата по тази тънка връв живота ни: петата част от пътните си бележки Атанас Сейков в хасковския алманах "Юг" от 1984 г. онасловил "Визитна картичка" и десет реда след заглавието се мъдри изречение: "Най-случайно не носих часовник на ръката си". Липсващият "най-случайно" от ръката му часовник вероятно е онова общо, свързващо всичките ни неспокойни, разтревожени съзнания, които, изкушени от странности и страсти на милиарди човеци, приспани от медии, ни карат да записваме мимолетното, следвайки Истината като мираж в арабска пустиня.
20.08.2002.
Отвъд или отсам, но думите ни имат обширни пространства от субстанция, с която подсъзнанието се зарежда или се разводнява. Не всяко мълчание съдържа енергия; енергийни потоци излъчва онова, което – обслужвайки наглед мига или мимолетната ситуация, иде всъщност от общия живот на милиардното множество съществования. Индивидуалните особености са важни само когато ни насочват към нещо характерно за цялото човечество, което досега ни е убягвало, ала ето: у отклонилата се в самота интуитивно настроена личност то се вижда и с невъоръжено око – т.е. изключението подкрепя правилото и го затвърждава.
В любовта към другия, особено когато се отнася до сексуалното привличане между мъж и жена, е затаена любовта към самия себе си. Отнасящите се повърхностно към света не биха оценили и чуждото с подобаващата мярка и уважение.
Битието определя съзнанието, но и съзнанието придава форма на битието. Вещите, изобщо материалните белези, средата, която личността сама създава покрай себе си, говорят за вътрешната й подредба, какъв характерът, оттам и участта. Мълчанието у подредения вътрешно характер те зарежда с хармония; и руините дори около такъв губещ не стоят зловещо, а ни призовават към работа, говорят ти: "Запрятай ръкави! Нещата от теб зависят". Кой хленчи и си скубе косите, кой се гневи и злобее?! Седим с трийсетина години по-млада жена, почти момиче. Седим сред августовската жега в сянката на гаровото кафене. Докарал съм я с колата си; влакът й към селце в пазвите на Средна гора, където е тригодишното й хлапенце, потегля след двайсетина минути. В знак на благодарност, че съм я докарал до пловдивската жп-гара, отиде да поръча нещо разхладително, и ето ни – седим си, бъбрим това-онова, но приказките нищо не значат. Когато си подкарвам колата сам към дома, усещам, че този августовски ден е станал по-просторен, небето – по-високо, хората по улиците на моя град – по-красиви и по-интелигентни, даже по-добри.
А толкова непосилно ли е да си засвидетелствате добронамереност с онези, които съглеждаш на някоя спирка обезверени или разтревожени край пътя ти! Като правиш жест към някого, всъщност правиш жест на себе си, стига този някой да заслужава да му се притечеш на помощ. Когато видя обаче човек, който показно търси съдействие и благосклонност от мен, защо инстинктивно се отдръпвам в себе си и го отминавам?
Много фин механизъм подсъзнателно ни импулсира; а в пристрастията ни всъщност има само тишина и шепот, не рев и крясъци. Силният човек е нежен. Чувате ли колко нежен шепот насища пространството около нас, или ви пречат сърцераздирателните крясъци на фалшивия страдалец. Жените – по природа, притежават по-силен усет за тези неща; смятам, че и преценките им са по-верни – ако не са глупачки по рождение, естествено. Вибрациите, резонансът между две души е от същия разред феномени, от който е и връзката между човека и звездите върху безлунното нощно небе.
* Пет години по-късно от заел работното му хале научавам, че Павката, милият Павка превъртял – станал друг човек, нещо на психическа основа, и се затворил на село: от дворчето не излизал, изпълнен със злост, страх и голяма тревога за света.
*** Имената са добавени при преписа на 5.ІІІ.2007 г.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар