ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (248.)
Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?
14.02.2001., прод. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ
За естественото право личността да доработва, да променя както позицията, така и себе си – нали докато сме живи, се учим! Иде ми на ум, докато чета в биографичната сага на поета драматург Стефан Цанев (1936) "Убийците са между нас", издадена през далечната 1996 г., спомен за известния любим стихотворец на хлапенцата не само от моето поколение*. Стефан Цанев с благодарност говори как през 1963 г. тогавашният главен редактор на партийния орган вестник "Стършел", отреждайки уводното място за стихотворението "Репетиция за парад" на младия в онези години поет, фактически го предпазил от репресии не само от партийната цензура, но и – по-същественото! – предпазил го от груба физическа разправа от страна на силовите органи на властта.**
Да припомня – това е онзи исторически отрязък от най-новата ни история, когато у нас действат лагерите за превъзпитание, където психически, не рядко и физически, са умъртвявани от казионната номенклатурна журналистика – агитпропчик на соца, т.нар. ренегати, буржоазни отрепки, шпиони, агенти на капитализма или меко казано, личности, заподозрени, че не споделят, не желаят да следват предано и безрезервно единствено правилната линия, не проявяват така нужното на Партията вдъхновение.
Да използвам темата: да се похваля, че пишещият тук лично не стихотворение, ами цяла поемка бе написал, само че десетина години по-късно, някъде през 1973-1974 г.; тъй че и от този факт се чувства пристрастен към така представения случай. Може и да е бил повлиян от лириката на Стефан Цанев. Стиховете му още през онази 1963 г., като прохождащи вестникари, десетина моми и момци с жълто около човката, все от пловдивските гимназии сбрали се при Никола Джоков (1934-2001) в местния младежки вестник "Комсомолска искра"*** – запалени по литературата гимназисти, се учехме на журналистика и поезия, сбирахме се всеки четвъртък надвечер около Джоката. През 1963 г. поетът Стефан Цанев за нас бе синоним на истински честната позиция спрямо фалша и скудоумието на тулупите у нас, в България. Значи, аз също съм писал нещо, вероятно посредствено и неумело, за точещите си по петнайсетина дни необикновени зрелища – народът да репетира на площада масов ентусиазъм, плюс съответните там скандирания "Да живее БКП, Вечна дружба с СССР" и пр. за предстоящия всенароден празник за възхвала и зъбене срещу врага зад Желязната завеса на Уинстън Чърчил. Дивотия! Че може ли ентусиазъм да се репетира? Естествено, днес тази вакханалия на сляпата вяра, на партийния фанатизъм не може да не буди учудване у човек, който разсъждава с ума си.
В статията си Стефан Цанев припомня жеста на Асен Босев; ето какво казва (както твърди авторът на есето) самият Босев десетина години след случая: "Не знам защо реших да ти помогна. (...) Спасението беше да се играе ва банк: на първа страница, на най-видно място (...), афиширано; лично поръчах винетките – в упор, да се стъписат: "Сигурно ние бъркаме..." (демек, бъркала политическата цензура). И успяхме, нали?" Това са думите на Асен Босев, да кажем, около 1973 г. изречени в собствения му дом. Прекрасно звучат! И тъкмо да реша, че ставам свидетел на кристално ясна постъпка, пример как рицарството, духовният аристократизъм у нас надделява над уродливата бетонна убеденост на праведниците, тъкмо това да си помисля, казвам... и пред очите ми лъсва частушка, съчинена от същия Асен Босев в навечерието на 20 дек. 1949 г. по повод и в чест на седемдесетия рожден ден на Йосиф Висарионович Сталин:
НА ЕДИН ПРЕДАТЕЛ...
Днес цял народ за него казва:
– Държал съм бил змия у пазва!
А винаги змията той
я щедро награждава с бой –
за миг главата й премазва...
И да не помислите, да не сбъркате в чия чест са писани тези редове, ето началото на послание в същия стил, сътворено явно с участие на същата обаятелна персона: Асен Босев е сред т.нар. "водещи български интелектуалци" през кървавата 1949 г.
ДО ГЕНЕРАЛИСИМУС СТАЛИН
Само Вашето проницателно око можа да види и да разкрие престъпната шпионска група на (...). Ние Ви изказваме дълбоката си благодарност, задето ни помогнахте да разкрием и обезвредим шпионската група на Трайчо Костов, която в съгласие с предателската банда на (...) и под диктовката на англо-американския империализъм си беше поставила за цел да...
Е, драги ми Смехурко – това е същият Асен Босев. Има разлика, разбира се, когато говориш изобщо, и когато пред теб е съдбата на конкретен човек, в случая – съдбата на талантливия млад, неопитен Стефан Цанев. Озадачават обаче последните думи от въпросната статия в сборника с биографични есета "Убийците са между нас" – "Ние си водим точна сметка кой и кога ни е забил нож в гърба, а много бързо изтриваме от паметта си ония, които са ни прикривали със себе си. Защо?"
Наистина защо ли Сатаната или неговите подопечни посягат понякога към казана с врящата смола да изтръгнат от мъките някоя грешна душа? То проява на милосърдие ли е? Индулгенция за натворените някога гадости? Или – което ми изглежда логично – начин да се прикотка талантът, да се огради, да се купи, да се подчини! Че стилът на последния авторски коментар в биографичната книга не е ли стил а ла Асен Босев?!
Отбелязвам си тази подробност като читател, като пристрастен към творчеството на поета драматург и публицист Стефан Цанев. Крилати фрази за цялото ни поколение на родени малко преди и след 9.ІХ.1944. бяха изхвръкналите като искри откровения:
"Носете си новите дрехи, момчета!"
"Момчета, внимателно на завоите!" или
"Послушните момчета не ги съдят"...
Да, ние лягахме и ставахме с тези стихове. Колкото се отнася до поета Асен Босев, не виждам какво толкова да се рече освен древната сентенция – De mortius aut bene, aut nihil****, но с горчивата ирония, че е бил и той в договорни отношения със Сатаната.
15.02.2001.
Джефри Чосър (1340-1400), "Кентърбърийски разкази"*****. Не знам как точно звучи на английски език, на български обаче Чосъровият слог твърде ми допада, или както се изрази Re. тези дни: "Стига си се задълбочавал в разни драми и нещастия; трябва ти нещо по-весело, по-свежо". Може не точно в този ред да го каза, важното е, че аз така го приех; това съм разбрал, значи. Да сменим иронично-строгото с иронично-шеговитото! Ето няколко реда (с.41), за мото подходящи...
А подир туй, без много да отлага,
той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си...
Една думица – "раздиплил"... и лъсва усмивката. Ха оттук нататък гледай сериозен, гледай трагично на случилото се, на сюжета! С.48 от българския превод:
Понякога, уви, така безумно
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,
дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,
а вкъщи ги убиват близки хора.
И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не
се молим...
Асен Иванов Босев, роден на 22 ноември 1913 г. в с. Руска Бяла, Врачанско. Печата едновременно с Никола Вапцаров от 1932-1936 г. Завършил право и дипломация през 1942 г., за разлика от човека от Банско прави успешна кариера в живота – зам.-главен редактор на партийния вестник "Заря" след 9.ІХ.1944 г., редактор на в. "Работническо дело", съветник по културните въпроси в Българското посолство в Москва. От 1961 до 1965 г., когато е епизодът с необръгналия в партийните баталии Стефан Цанев, е главен редактор на партийната трибуна на БКП за хумор и сатира вестник "Стършел".
** (от лат.) За мъртвите или добро, или нищо.
*** Никола Джоков, вж. https://www.marica.bg/kultura/sluchka-s-istoriqta
**** Изд. 1980 г., превод от английски на новелите в стихове: Александър Шурбанов. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар