ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (247.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (247.)

  Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?

  10.02.2001., прод. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

  С.408. "...защото човешката неудовлетвореност е без съмнение извор на пророческа интуиция". Че е вариант на извода: Изкуството при всички случаи е форма на критика спрямо властта, което ще рече – започне ли да хвали властта, престава да е в пълния смисъл на понятието "изкуство", превръща се в ерзац, в блудкава пихтия.

  С.418. "...да търси простото общуване, без да изпростява, и да говори на език, който да се разбира и от (...) непосветения"...

  С.419. "Защото тъй лесно бе да се изпадне в лъжлив примитивизъм, следователно пак в романтизъм. Да се остане при висотата на духа; да се вдъхне естественост на най-издържаните постижения на европейската (...) култура, така че всеки да проумее тяхната новота (...); като им се придаде простота"... и пр. в затлачения Т.-Манов стил.
Но зад разплулото се надлъж и шир разсъждение се прецежда истината, че изкуство неразбираемо от обикновените хора, при всички усилни оправдания, обстоятелства, уговорки от страна на автора – си остава форма на тщеславие, егоизъм и безплоден нарцисизъм. Голямата литература е понятна като библейските притчи.

  С.421. "Изкуството е дух, а духът съвсем не трябва да се чувства задължен спрямо обществото, спрямо общността – това според мен (С.Цайтблом говори), то не бива да прави заради своята свобода, заради своето благородство. Изкуството, което "слиза сред народа", което прави от потребностите на тълпата и на малкия човек, на еснафа свои потребности, се обрича на духовна нищета". Михаил Берберов (1934-1988) да бе видял този пасаж (може пък и да го е чел), щеше още по-високо да вирне нос: "Аз съм трансце-е-едентален автор". Като всяко крайно мнение, и това е невярно; още повече, че думи-понятия, като "свобода", "благородство", "потребностите на тълпата" звучат колкото нафукано, колкото снобски, толкова и в разрез с изстраданото в тази сфера.

  11.02.2001.

  Защо най-високите сфери в изкуството да са непонятни за – нека да си го наречем – простосмъртния, стандартния човек, мен не ми е ясно. Профанацията (снижаване на философския елемент или идея) компромис може да е не защото обикновеният Адам трябва да го разбере, а пък не успява, а понеже авторът толкова може, казано в прав текст – няма талант да бъде автор. Христос е избирал за свои ученици не книжници и фарисеи, а рибари, митари, орачи, занаятчии, хора неизкушени от изящното. Но що ли е "изящно", впрочем! Оказва се, то е тук долу, в делничния ни бит, не в принебесните селения, не в пищните замъци и дворцови паркове с каскада от фонтани и позлатени скулптури на богове, митични твари и герои, пунтиращи древноелинските мраморни статуи на Мирон, Лизип, Фидел, Праксител или друг творец на древността. Да приучи човека да открива, да усеща това изящно около себе си, но и вътре в себе си – това е мисия на творческата натура. Другото е алхимия, фокуси заради самите фокуси. Да се затваря в езотерични (скрити или непроницаеми) общности от посветени е отрицание на човеколюбието – нещо противопоказно на самото понятие "изкуство", особен вид изящна безнравственост, фино лицемерие. Когато поет или художник се кичи именно с непонятното, винаги ми е намирисвало на опасение, на страх да не би да го открият колко е безпомощен. Без да е в положение на слуга, на нещо подчинено, изкуството е начин да се научи обикновеният човек себе си да разбира, на своя делничен живот да гледа като много специален дар от небесата. Тази връзка с Космоса (с красотата във Вселената) е човешкото, което ни отличава от всичко останало на нашата планета.

  Какво унизително има в библейската притча! Но виж, унизително е поведението на автор, който се преизпълва със самочувствие именно затова, че читателите му били посредствени, прости, невежи да го проумеят. Не успял да омагьосаш публиката, да я докараш до положение да открива у себе си каналите за общуване с най-висши сфери на духа – е, най-лесно е да се правиш на велик, ама не си! Величието е в това повече хора да направиш сами в себе си да се почувстват нравствени, творци в своя живот. Това е демократичната субстанция на истинското творение; другото са ефектни пози, снобизъм. Друга тема е вече, че самият процес на сътворяване е преминаване през кръстни мъки; Христос върху кръста и... последвалото възкръсване – това е чудото на творчеството. Казваме, че то е радост, а преди да усетиш просветление налага се да изживееш, да преодолееш ада у себе си. Големите творци са и големи страдалци, под тях клокочи, тътне бездната, разделяща като две континентални плочи епохите.
"В мен срещата на две епохи стана – пише поетът Пеньо Пенев (1929-1959), – ехтя у мен двубоят им жесток!" В поемата* му следва пароксизмът на творческото горене:

    О, възели на сто въпроса, търсещи решение!
    О, възели на напрежението!
    Зад моето чело, родени от съмнението,
    насрещни ветрове се бият, вият страховито,
    събарят канари от неотменните задачи,
    бунтуват с бяс едно небе, тревожно, гръмовито;
    връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
    и слепоочията се замерват със светкавици:
    клокочи буря, адска буря вдън душата ври,
    от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
    и моя мозък осветкавичен гори...

В нощта на самоубийството (14 април 1930 г.) поетът Владимир Маяковски, пишейки последните си редове, пренебрегвайки канони, задръжки, паразитиращи обяснения и обстоятелства, пренебрегвайки дори пунктуационните знаци, сякаш на един дъх като изливащ се втечнен бронз ще изплаче с гордостта на гения:

    Знам силата на думите на думите гнева
    Не тези на които ръкопляскат ложите
    Ковчезите скачат при такива слова
    и марширувайки напускат гробищата
    Задраскват не печатат Но късайки юздите
    препускат думите език изплезили
    след тях пълзейки влаковете идат
    да лижат ръцете груби на поезията
    Знам силата на думите Ще кажат ах
    листенца стъпкани във вихъра на танца
    Но въпреки това човек с душа и устни
    и с гръбнак...**

  Фарисеите продължават да нижат величествени изповеди, да се загръщат плътно в златоткани царствени мантии, но аз не виждам по-велико нещо в този наш живот, по-гордо нещо не знам от оголеното, изтерзаното до изнемога сърце на Любовта. Между "кървавото варварство" и анемичния интелектуализъм лежи просеката, по която от култ се върви към култура, която култура, ако не се зарежда с първичните бесовски енергии, би се изродила в предвзетост, в префърцунен цивилизасион. Това тук – по повод Т.-Манови разсъждения (вж. с.482-483). Философската позиция на Т. Ман е на угрижения за разклатената здравина буржоа от Западна Европа; този тип мислене е вече готово да се възторгва от колективистичния порив на комунистическия модел тоталитаризъм. Колкото и да е велик като мислител и романист, на автора му липсва реалният досег с мракобесието на военния болшевизъм. Комунизмът е по-перфидно злодейство от откровената наглост на националсоциалистите в Хитлерова Германия. Фашистите на Мусолини са като хлапаци-пакостници пред извергите на сталинизма; тези изверги обаятелно се кипрят и днес, навлечени в агнешки одежди на демократи. Дори се правят на обидени – обидени, че не били разбрани от "народните маси".***

  С.491. "Примитивност – решаващо качество във всяко изкуство и преди всичко – в театралното". Любопитно! Не случайно от детските си години още съм подозирал, че не говоренето, не изговарянето, а изразяването с мълчание е по-интелигентният, по-пълноценният начин за съобщност. Баща ми беше мълчаливец, и въпреки че не беше многоучен (учил бе до съответстващия на сегашния VІІ клас), поставял съм го винаги по-горе в интелигентността от майка ми, завършила висше образование, педагогика и може би най-интелигентна сред децата на Борис Дявола от Пазарджик, тъй преценил баща й, само за нея бил склонен да се охарчи за обучение в чуждия му град Пловдив. Да кажеш, да изрецитираш пред мълчаливото лице, което говори – то си е наистина в известен смисъл примитивност, според мен. Подозирам, има примитивност, която не иде откъм животинската ни субстанция, а от противоположната страна: като ехо, като откат от излъскания, безплоден, огладен от прекалено достъпна информация мозък, състояние на умствена недостатъчност от пресищане с готово смляна информация. Просто човешкият ум е повече излъчвател, отколкото депо за сведения откъде ли не; отнемат ли му възможността да обработва данни, да комбинира спомени и проекти – интелектът линее. Задръстването на каналите за информация с информация за какво ли не... също е форма на мракобесие, на средновековен обскурантизъм****.

  De profundis (лат.) – от глъбините... въздавам тебе, Господи. Начало на католическа молитва (с.423).

  С.491: "Не умееше да разграничи сцената от живота; беше артистка и подчертаваше, че е артистка (може би тъкмо защото не беше истинска артистка) и в поведението си вън от театъра". Фалшивото ще ти извади очите, да го забележиш: така и говорещите на висок глас за поезията си "поети".

  12.02.2001.

  С.512: "...тъй че не беше вече необходимо да се притежава извънредна пророческа интуиция, за да се разбере, че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено". На сборника ми "Кардиф", строго погледнато, сега, три години след като я издадох на свои (и на Re.) разноски и никъде с нищо не ми бе сторена отстъпка при издаването – на "Кардиф" не съм усетил някой да е обърнал внимание, да е прозрял (смешна, нафукана за случая дума), "че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено". И какво правя! Как приемам това пренебрежително отношение, което сборникът не заслужава! Правя се, давам си вид, че не забелязвам липсата на внимание. Заравям по-дълбоко у себе си парещата болка: Слепци! Суетни! Няма да си мръдна пръста дори повече за книга с послания до вас. Виждам колко разбирате. Каквото е трябвало, направил съм го от моя страна; нямам желание да ограмотявам фарисеи, които се пъчат пред множеството колко разбират от духовни работи. Турил съм си светилника на прозореца; не го държа под одъра си, ала светлината му кого е направила по-благ, по-човечен! Или изпадам в ситуацията на княз Мишкин, герой от романа "Идиот" на Достоевски? В моя живот няма да го срещна моя читател. Писано е кресльовци да ми се изпречват на всяка крачка, но с кресльовци не ми се занимава. Заравям ръкописи като семе, за да послужи на Някого, който може би не съществува, няма и да се появи...

  С.531: Адриан Леверкюн е 38-годишен, вече написал най-важното; известността му се гради донякъде и върху бягството му от светското общество. Тъй е според автора на романа. Но ах! – моля ви, какво бягство е то! Та милият Леверкюн е непрекъснато канен на светски и снобски приеми, около него като рибка-сателит кръжат по-скрити и по-явни почитатели на таланта му. Хищното зверче у мен се усмихва, ехидничи: Какво ви е известно за самотността, г-н Т.Ман! Знаете ли какво е да си самотен? Във вашата стремяща се да изглежда благовъзпитана, колкото и комплексирана да е, следвоенна Германия. А какво да кажем ний, с гайдите? – според Радичковия лаф. Може ли да си представите как се живее сред нация, чието съзнание е промивано от ярки личности като Слави Трифонов, духовния камертон мрънкащия Иван Кулеков или музикалния феномен Азис, или обругаващия Левски скандален автор Христо Стоянов!*****

  С.589: "Да се теглят граници, ще рече да се престъпват".

  С.611: "Типичното не ни въздейства, само индивидуалното ни принуждава да губим самообладание".

  С.631: Откривам още едно съвпадение (и пак с чувство на ограбеност): "Но защо на художествената парадоксалност (...) да не отговаря религиозният парадокс, а именно: че от най-дълбоката безнадеждност (...) може да се долови зачатък на надежда? Това би било вече надежда отвъд безнадеждността, би било трансцедентация (нещо извън познанието) – не предателство спрямо него, а чудо, което е нещо повече от вярата". Все тъй объркано написано или объркано преведено! Това съм го изразил вече, има го в част 3. на есето, печатано в последния за 2000 г. брой на вестничето "Арт-клуб".

  С.638: Добре казано, макар и не нова мисъл: "Предимството на музиката, която не говори нищо, а казва всичко, пред еднозначността на думите никога не ми е била по-очевидна относно закрилящата необвързаност на изкуството в сравнение с откритата грубост на пряко изреченото признание".

  С.639: "то беше тиха безмилостна сериозност, беше изповед, истина..." Отнася се до умението, до изкуството важното да кажеш сдържано, понякога чрез мълчанието си. 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 17 sep. 2020

Илюстрации: 

- Партийният дом на БКП стана Народно събрание.

- "Дискобол" на Мирон, скулптура от Древна Елада. 

___
* Пеньо Пенев, "Дни на проверка", 1958 г.
** Превод: Стефан Цанев.
*** Точно ролята на обиден и неразбран щеше да изиграе месеци по-късно главозамаял се г-н, дето съсипа СДС и вече е Командир на сегашната ДСБ.
**** Обскурантизъм – (от лат.) схващане, според което простолюдието следва да се държи далече от просвещението.
***** Добавено при преписа на 16 дек. 2006 г. и след последните събитията в София от 16 септ. 2020 г., вж. https://www.facebook.com/photo?fbid=767270360784040&set=pcb.767258617451881 Бел.м., tisss.