Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 16 септември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (246.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (246.)

           Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?

  06.02.2001., прод. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

  Учудвало ме е как Иван Коджабашев (1946), с когото и още други двама делях стая в редакцията на младежкия вестник, винаги е отлично информиран за конюнктурата по горните етажи на властта. Мустакатият симпатичен Иван от "Комсомолска искра" бе в течение не само на току-що извършените нови назначения или понижения в градската и окръжната йерархия, но и за предстоящи размествания по върховете на държавата, и например, кой от по-долните ще се облагодетелства при едно или друго евентуално пренареждане на креслата в нашия дълбок прованс. Ванчо си пиеше, образно казано, кафенцето с Ицо (Христо) – по-малкия брат на Иван Панев (1933-1990)*, и винаги беше в час. Пък аз не винаги бях в час, понеже си пиех кафето с мои приятели бачкьори и също такива момци от пловдивските бедняшки махалици като мен. С тях ми бе най-харно: бъбрехме за коли, състезания, за хубави знойни жени и за приключения със знойните жени, за разни проекти как да припечелим някой лев с повече работа, и все от този сорт не особено свързани с политическата конюнктура дела.

   Николай Галов (1943-1993), с когото работих шест години в една стая на редакцията на младежкия вестник, веднъж в пристъп на особено благоразположение се зае да ме посвещава в тънкости на спортния бридж, по-точно: системата за анонсиране Апата. Казвам: не ме кефи бриджът, не ме влече да броя и пресмятам, а той: "Знаеш ли как яко захлопнати порти може да ти отвори бриджът! Бридж играят светила: чиновници от кметството, шефове на предприятия, все подбран народ и хора от по-едрите риби, от които много неща зависят в града". Мигам на парцали, а той продължи: "Понякога за най-дребно нещо се налага да висиш с часове пред разни канцеларии, да обикаляш нагоре-надолу, да търпиш унижението да молиш, когато си в правото си, да се налага да трепериш, а пък така – в хода на играта, е-е-е, докато раздаваш картите, да речем, подхвърлиш на човека: Това и това ми е нужно, а той ти се усмихва приятно: Дадено, кога да ти го уредя!" Извади парцаливо тефтерче, разлисти го: "Гледай колко имена и телефонни номера са. Затова хич, ама хич няма да ти е излишно да научиш бриджа. Схватлив пич си, какво те притеснява!" Върху лист за пишещата машинка ми начерта системата за анонсиране Апата. Пазя си го листа, лежи на дъното в картонена кутия под стари снимки; така и не можа да ми послужи – заради прекалено самолюбие или наивност на младежката възраст. Такова оръфано скромно тефтерче имаше и друг от редакцията – завеждащият отдел ЛИК Николай Заяков (1940-2012); той си отбелязвал кой му е помогнал: да не забрави може би добрината или по-скоро кому какво дължи.

  
07.02.2001. 

  С.291. За сексуалността и изкуството. Героят-резоньор на авторовите разсъждения заговаря за секса като истински евнух; въпреки женен, той е гузен в обкръжението на хора, у които сладостите от нагона (според него) са благо; т.е. усещал се омърсен, че е принуден да спи с госпожа съпругата си в едно легло и даже – о, какво падение! – от дъжд на вятър да удовлетворява сексуалните греховни щения на госпожата. До каква степен иронизира и до каква степен Т. Ман преиграва, опиянен от представата си за гения като нещо свръх-особено, персона не от мира сего, приковаваща ни към нашата грешна земя с пронизителния си поглед, веещ космическа отчужденост, това засега не ми е докрай ясно. Изобщо, противопоставянето култура-варварство с пародиране и на двете априори така представени нива в личността ми звучи бая пресилено. Нали Ренесансът е очарователен за нас точно заради прегръдка и взаимодействие на тези два антагониста в човешкото същество, където се срещат бесове от подсъзнателното у всекиго от нас с творческата ни божествена интуиция спрямо света наоколо!

  Защо великият Т. Ман (вече 68-72-годишен) ми пробутва този буламач за човека като сексуална твар – умозрителен модел, заимстван от католицизма или лютеранството? Очаквам с нетърпение в по-нататъшния развой на фабулата в "Д-р Фаустус" да видя как авторът ще опровергае това схващане; ако ли не, ще взема да се съмнявам във величието му на разкрепостен автор. "На жената красотата е златна халка на свинска зурла" (с.147) – а след сентенцията-поговорка: "И какво ли не е било казвано още от памтивека с най-дълбоко убеждение по отношение на жената! Действително това се отнася до плътските въжделения изобщо, но те се отъждествявали с жената, така че пак тя трябвало да отговаря за мъжката чувственост".

  Надигането на средновековното абсолютизиране до какво ли не води! За йезуитите Вяра и женственост, прелъстителност са несъвместими. Защо несъвместими! Може би защото и двете претендират не за част от природата ни, а за всичко наше от глава до пети. Добре, но каква ли смъртна скука ще е чистата вяра! Не-е, господа католици, протестанти, лютерани и пр. похватни тълкуватели на Иисусовите послания, мерси!Действието до с.189 се развива около 1905 г., когато гениалният Адриан Леверкюн е двайсетинагодишен.

  С.219. Бетовен бил забелязан да композира с думи. Че какво записва в бележника си? – заинтересували се по-наблюдателните. – Той композира – рекли им. – Но той пише думи, не ноти. – Да, това му било свойствено. Записвал си обикновено с думи идейния ход на дадена композиция, при което вмъквал само тук-там най-много по няколко ноти. (...) "Напълно естествено е, че музиката се възпламенява от думи, че думи избликват от музиката, какъвто е случаят с финала на Деветата симфония".

  Как би спомогнал католицисткият модел за разделението на духа от плътското, ако тръгнем да обсъждаме личния живот у доказал се "гений". Пиша го в кавички, понеже мисля, че и у най-задръстения жив темерут генетично са заложени, макар в дремещо състояние, гениални способности. Ами че личния живот у Христо Ботйо Петков как да си обясним? Синът на благонравния калоферски Даскал Ботьо проявил явен, стигащ до откровен цинизъм сексуален нагон. За писмата му до някоя си знойна сръбкиня, за въпросната дащна цура литературните историци и биографи притеснени мълчат. И не само Ботев ми е аргумент; правило ми е впечатление, че у по-силно даровитите поети (Пърси Биш Шели, лорд Джордж Байрон), прозаици (Балзак, Анри Бейл – Стендал, В. Юго), скулптори и художници (Огюст Роден, Модилиани и пр.) точно изпод драстично изявената им сексуалност, понякога стигаща до оргиастични ексцеси, е изригвал като гейзер творческият им гений. Не виждам как може творческото начало у човека да не е страстно вплетено в прегръдка със сексуалното, бесовското, животинското.

  Изчистеното от сексуалния си подтекст творчество е хилаво и болнаво, бледнее в малокръвие като тъй възхваляваната с ренесансова ирония Платонична любов. Тъй де, Платон не случайно бил обратен! Като усетил слабост в слабините си, цял живот парадиращият с потентност, мъжественият Ърнест Хемингуей си тегли куршума едва навършил шейсетте си години (на 61 години). Сексуални палавници са и значителна част от великите философи от Жан-Жак Русо насам, мнозина от великите държавни мъже на ХІХ и ХХ век у нас: Стефан Стамболов, Фердинанд... но що да ги изброявам!Чарли Чаплин за младите госпожици се явявал направо сексуален хищник, природно бедствие, тайфун от нежност и плътска страст. Между другото, сред мотивите да му забранят достъп до пуританските Съединени американски щати е слабостта му към 15-16-годишни девственици, които се навъртали около снимачната му площадка.

  Хайде стига брътвежи! Да погледнем спокойно на тези неща, защото самият живот би бил пустош без сексуалното, без изкусителното, предизвикващото да го обладаеш, без дяволитото в разголената тръпнеща, налята женска плът, без бесовското начало.

  С.303. В диалог между Сатаната и Леверкюн – Сатаната: "Не беше ли Бисмарк казал, че на немеца му дай половин бутилка шампанско, за да се повдигне на естествената си висота?" Между другото, Великият Бисмарк е дребно човече – мъжле около метър и петдесет – отбелязвам си. Май оттам му е в ума темата за повдигането на висота.

  С.309. "Всяко действие се насочва срещу онзи, който предварително е готов да го претърпи". Българите имаме много по-точния лаф: Не споменавай дявола по име!

  С.326. "Има и гордо разкаяние. Разкаянието на убиеца Каин, първия раз-Каин-освал се, според библейския мит, убеден, че грехът му е твърде голям, за да бъде простен". Е, това не важи за фанатиците. Дебелоочието е може би най-характерната черта след грандоманията им.

  Мое си лично откритие: За да имам всичко, трябва да не притежавам нищо! Само че как става то? Трябва да си или луд, или светец... Напомня ми друга, пак моя си, много ценна изстрадана находка – че ще имам любимото момиче или която и да било мечта истински, едва когато престане да ми пука за нея.

   08.02.2001. 

  Престъпленията, предателствата, откровеното родоотстъпничество, подлизурското отношение спрямо Москва, внушавано едва ли не като генетична предопределеност за цялата ни нация – това е още по-непоносимо, когато същите тези мекерета днес се изявяват в роля Защитници на нацията и демокрацията у нас. Предателят си остава предател, в каквито и одежди да ни се представя. Как да простя, че са ми промивали мозъка от пет-шестгодишно хлапе идиоти, които виждам колко явно посредствени са!За мен мнозина от най-яростните т.нар. демократи са подставени персони от бившата партийна номенклатура на БКП, техни рожби или чиновници. Единици – предполагам, между новите властници са необвързаните с бившата БКП-мафия. И те са допускани до властта не само за собствените им умения и качества, но и за да се закичат с тях парт-мафиотите. Бившият концлагерист от рая на соца Тодор Кавалджиев (1934-2019), например, търпят в Президентската институция само за камуфлаж. Иначе защо им е?

  Руснакът не ми е враг, както внушават медиите ни, защото още по-жестоко е мачкан от същия тип безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците: те са широко скроени, интелигентни, с вродено благородство – изненадвала ме е всеотдайността им в приятелството. Това е жестоко смилана в течение на осем десетилетия нация – може би от най-великите в творческата сфера нации на планетата. Съсипването на всичко руско започва, да не забравяме, с капиталите на Западния свят, който винаги се е притеснявал от вероятността тази Русия, като източноправославна християнска общност, да не затъмни католицизма и протестантството с тяхното лицемерие и по-свободно, както те си го назовават – модерно тълкуване на Иисусовите послания, на философията, която поставя Любовта в основата на човешките ни взаимоотношения. Източната ортодоксия не си е позволила ни веднъж да тръгне с огън и меч, с кланета и военни походи да се налага по света. Вършили го деспоти на Изтока, не вярата.

  Алкохолизъм и престъпност, страховита мизерия – това, допускам, е проектирано преди стотина години в имперските канцеларии далеч от нас, някъде на Запад... Но и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо положително. Тази Руска държава почти неизменно е била през последното столетие най-човеконенавистното оръжие за посичане на всичко талантливо и светло у руския човек. Устремявайки се в мечтите, във въжделенията си към Русия, нашите прадеди са се предоверявали на Руската империя, обърквайки двете понятия: Руския народ и Руския тъпак чиновник.  Обявяваме Стамболов за русофоб, русофобията му днес половината ни политически централи въздигнаха за модел, за ориентир. Но това е мит: тези умни манипулатори и днес ни пречат да проумеем, че обикновеният руски гражданин е антипод на руското мракобесие и имперски цинизъм, характерен и за Западната надменност към Изтока.

  Отвратителната истина е, че нашите два народа: руският и българският, никога през последните хиляда години не са имали право на мнение за уредбата на отечеството. В това отношение Западният човек е стоял относително по-стабилно в политическото пространство на своята държава. Това там всъщност е ренесансовата структура на проспериращото общество, което в основни линии от ХІІІ век насам неизменно се е съобразявало с интересите на отделната личност, на уверения в себе си стопанин. Властникът на Запад, общо взето, само в сравнително къси исторически периоди се оказва незаинтересован, безгрижен за това какво мисли за него редовият гражданин или поданик на короната. У нас представата ни за държавност е изкривена. Избираме уж талантливи, уредни, честни люде, а веднъж оказали се във властта, те коренно се променят. След година-две някогашния идеалист виждам преобразен в безскрупулен алчен негодник. Защо се случва това?

  Защо ли! Защото при нас системата за контрол от нацията към върха просто никога не е функционирала. А то е последица от върховенството не на личността и съвестта (т.е. Бога), а от върховенството на Негово величество Чиновника, Канцеларския плъх, Партийния секретар, Доносника, Мекерето, от Лъжефилософа и назначения Писател. В една селска къща съседите са наясно кой е стопанин и кой – перекенде** – разбира се по благосъстоянието и авторитета на този труженик. В държавата ни обаче на нас непрекъснато ни пречат да разберем кой чиновник колко струва и как служи на своя народ. Онези, които пълнят медиите с кресливи словесни изстъпления, те пречат да видим истината. Отровните нарциси са истинските наши врагове, сеячите на раздори поради грандомания и произтичащите от грандоманията им ужасни грехове. И става така, че разбиват народното всеобщо мнение на парчета. Divide et impera!*** Това му е основната грижа на отродника и мекерето на чуждия интерес в днешна България. За личното си достойнство и свобода човек се налага да воюва всеки божи ден. И защо допускаме от наше име да говорят недостойни! Съвестта е нещо твърде лично. Не се ли предоверяваме от наше име мнението ни да определя и да изразява човек, когото нито сме виждали, нито го знаем що за птица е? Не искаш да гласуваш, да не би да се окажеш в положението на отново излъган; но гласа ти все пак го броят. Ако не знаеш! Оказва се, всеобщото ни омерзение и потрес от нашите посредствени и поради това безскрупулни политици пак е в услуга на същите тези политически циркаджии, които десет години ни разпиляват като нация. Продължавай да хленчиш, че политиката за теб била мръсна работа, бягай от политиката, крий се, заравяй кратуната в пясъка!

  С.330, гл. ХХVІ от есето на Т. Ман "Д-р Фаустус". Коментиращият Серенус Цайтблом фиксира: "докато съставях последните глави, настъпи април 1944 година". Разказът му обаче се отнася до събития от частния живот на гениален музикант до есента на 1912 г., или три хронологически (времеви) пласта се наслагват един върху друг:

    1) относителният ход на сюжета в тъканта на фабулата;
    2) време на авторовия коментар върху сюжета и героите;
    3) време на прочит, когато читателят е пред завършената книга.

  Последното време е особено важно за мен, читателя: мога да извличам внушения, които са актуални лично за моето съвремие. (След страница-две същото, но с други думи чета отбелязано от автора Т. Ман; все едно ме е ограбил, тъй се почувствах.)

  Цивилизацията ни не е застинал модел, а развиващ се прогресивно или регресивно свят, налитащи към брега морски вълни, ход на човешкото развитие. Четейки Т. Ман, мисля си как стоят нещата при мен и при нас днес, 53-57 години след като романът е бил още в процес на писане. Авторът е визирал своя опит от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен, не по-малко наситен с грандомания: основния от библейските Седем смъртни гряха. Четейки, налага се да дописвам изреченото от великия немски писател, ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до германската национална трагедия, но включва нещо много съществено за мен – драмата на моя живот като частица от трагедията на нашата изстрадала и жестоко унижавана нация. Това грандиозно есе – роман за гениалната личност, мога и да го иронизирам, но то е повод чрез чужда бленда да видя съдбата на таланта в моята България. А това живо ме вълнува, понеже у нас талантливото е в далеч по-висока степен отхвърляно или отритвано, изтласквано извън обществените дебати за нашите си Български драми. В общественото пространство у нас се кипрят какви ли не персонажи – духовни уроди, непукисти или самолюбиви, напиращи да бъдат възприемани като образец за успех.

  Когато животът изиска от мен трезва яснота, тази шумна говорилня пречи. Важно е, разбира се, да ги знам и тези какво приказват и вършат, но по-важно, мисля си, е да реша този ли е Пътят, това ли са Личностите, които могат да служат на обикновения българин и източноевропеец. Обидно малко са спокойните гласове у нас. Не обичам да ми крещят. Не желая повече да ме стряскат с апокалиптични картини на разрухата. Разрухата и без тях я знам, виждам я, с кожата и сърцето си я усещам. Интересува ме не какво е състоянието, каква – клиничната картина, това вече го знам; интересува ме какво конкретно аз, гражданинът, да предприема, с какво всеки от милиони останали все още тук граждани на Република България, неотложно да се заеме. Не мога повече да чакам друг да ми се прави, че ми уреждал държавата. Държавата, България – това съм аз, простосмъртният гражданин на Републиката! Нима е трудно да го каже всеки от нас в тази дълбока духовна провинция и занемарена част на континента Европа?

  Не им ща помощите, не им ща лакърдиите, не ща да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции, вили, семейни замъци, нека си живеят с награбеното... Но Боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си постегна имота, работите да си подредя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват ръцете и нозете с измислени от тях страховити данъци, неотложни плащания, хиляди пречки само и само да ми докажат колко съм безпомощен, колко нужни са ми техните грижи. Печеля ли добре по честен начин, държавата ще има повече полза от мен. Ала тях ги притеснява фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозе, разчитащ на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си – ах, това вече е крайно неприятно за тях! – независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети достатъчно силен да ги отърси от плещите си или да ги принуди да му пазят интересите – точно защото мястото им е да бъдат слуги на този угрижен, навъсил чело стопанин на отечеството.

  Как ще им отнемеш фалшивата нравствена позиция, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено! Силният си личи по спокойствието, което произвежда. Забравихме ли – куче, което лае, не хапе; само плаши гаргите. Затова най ми е криво: че още не съзнаваме каква сила сме. Милионно множество наскърбени в собствения си дом и наследсвтен имот българи, здрави-прави, а горко се вайкаме или хленчим. Изборът е върховното ни право. Спокойно гледащия, разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме слуга, не вожд, това е истината! Когато си дири помощници, ратаи, аргати, стопанинът не го вълнува кой крещи, кой скандира по-верноподанно, а кой от кандидатите действително ще му е от полза. Това да гледаме!

  
09.02.2001. 

  С.365. Срещам словосъчетанието "кариеристична революционност", "пристъпа на кариеристичната революционност", та ме подсеща – между борещите се "за народа", "за свобода и човешки правдини" особена и доста многолюдна е тълпата на младите напористи кариеристи, хора, готови да трошат глави (и собствената кратуна), за да се видят по върховете, да са там горе, на трибуната, при официалните персони, във VIP-ложата, тапицирана с мека ярешка кожа и позлатен обков. Ама колкото може по-близо да са до микрофона, до рупора, често сами превърнали се в усилвателно устройство, в озвучители на чужда за България идея. Голяма част от "най-достойните другарки и другари" в младостта си са се стрелкали като петлета с алената лента на ръкава си из опиянения, замаян от движението на чуждите армии из България доверчив народ. Ей тази "кариеристична революционност" е израз на Невежеството, затърчало се да ни управлява. И понеже е невежо, то всеотдайно, до гроб, със зъби и нокти, с цената на младостта, здравето, живота си се вкопчва в някоя красива – и поради красотата си, непонятна докрай, присадена отвън хищна идея. Някогашните перекендета дадоха на страната ни такива светли образи, като Добри Терпешев, Антон Югов, Тодор Живков, Георги Трайков, хора, колкото посредствени, толкова чаровни (чаровни, но за кого) в откровената си простотия. Ами че някогашният министър на Външните работи Иван Башев (1916-1971) заради интелигентността си се отличаваше от сивеещата бетонно дванайсетица на Партийните апостоли от Политбюрото на ЦК на БКП, и май затова го убиха – че не им пасваше на компанията. Неспособни да управляват собствен имот, тези обладани от "кариеристична революционност" тарикати се писаха възпитатели, учители, лидери на моя народ, "гениални стратези и идеолози" или надигнала се от дъното мръсна пяна, простичко изречено: верни емисари на унищожителен, чужд за България икономически интерес на международната политическа мафия.

  Доброто в годините на соца у нас е изградено в отечеството не поради, а въпреки тяхната намеса в обществения живот. В средите на обикновените простосмъртни за откровената им посредственост вицове си разказвахме. И така се установи жалката традиция властта да се огражда с верни и послушни, половин век да възпроизвежда посредственост по най-горните етажи на обществото. В летописа на възгордялата се посредственост Ноември 1989 г. е логично продължение (консеквентност, както би се изразил българският о.з. монарх).

  Мечтая си заможен човек, с труд
и предприемчивост по честен път спечелил имане, такава личност да видя във властта. Да влезе в управлението не като апаш кокошкар в чужда къща по време на бедствие, а като стопанин, изоставил за късо време своите мили печалби, за да работи съгласно заклеването на Апостола Левски: "Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си" от април 1868 г.**** То не е нито грандоманщините на Бенковски, ни върлата страст на Стамболов към върховете. То е монашеско самообричане от обич и грижа за Отечеството.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 sep. 2020

___
* По онова време първи секретар на ОК на БКП. 
** Перекенде, нива в чужд имот; прен. подмазвач, разхайтен.
*** Латинска сентенция.
**** 
Левски до Панайот Хитов, писмо от март или април 1868 г.

  Господин Панайоте, Премного Ви благодаря, дето се потрудихте, че ме извадихте от болницата. Наистина бих умрял, ако бях стоял още няколко дни. Така исто [честно и предано] се трудите и за всичките ни събрани братя. И длъжни сме да Ви почитаме, защото сте и най-главният ни войвода [още от] началото на скупщината. Вие се грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте харчили за мен. Надявам се да ми пратят колкото ще похарчите за мен. Защото аз се варда да не се причислявам [към] ония, [за] да [не] се рече, че се е харчило за мен. По всякакъв начин ще гледам да Ви ги върна. То е доста и предоста само че се трудите.

  Повторно Ви моля да ми пратите 1 жълтица за трошка, защото нямам вече. Заел съм от брат ми и от другите си приятели 40 гроша и мой хак 20 гроша, и твойте, [та] се набират 105 гроша, че стават всичките ми разноски за 13 дена 165 гр., без да съм дал ни пара за лековете на жената. А тя колко ще вземе? - Не зная. Чух, [че] щял си да отиваш във Влашко. Аз от 67-мо [1867 г.] досега не съм имал чест да сте се доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печеля за цял народ - ако изгубя, губя само мене си. [За]то[ва] ще Ви моля, ако идите във Влашко, да дойдете да Ви кажа или да ми позволите да Ви пиша.

  Но преди то[ва] Ви моля, както Ви пиша по-горе, да ме не оставяте без трошка. защото кажи, че откак съм отишъл в онази къща, не са се загрижили да си купят нещичко за ядене. Все от мен. А онази жена, която ме лекува, тя има вече право да яде от мен. Защото всеки ден стои при мен, готви ми, мие паниците [и] носи вода чак от Дунава. А Панчувица не хваща нищо. Аз не зная как ще й се наплатя. Затова, моля Ви, елате да се разговорите, да й се плати честно, ако ме излекува. Моля Ви, това да не Ви дотегне ни най-малко, за което ще се трудя, както Ви пиша по-горе. Ваш знаменосец: В. И. Ль-ский Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар