ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (241.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (241.)

   Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?

  25.11.2000. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

 У всеки има частица от фалшивите шивачи на Ханс Кристиан Андерсен. Когато сами си създаваме митове и легенди, идва един момент да повярваме в илюзии, които сме посели като зелевата пеперуда тук или там.

  07.12.2000. 

  Та за осъждането, от чие съдене повече боли. Ето мнение на Фьодор М. Достоевски (1821-1881), формулирано в хленчовете на пропадналия чиновник пияницата Семьон Захарич Мармеладов. "Аз не от Катерина Ивановна се страхувам сега – мърмореше той развълнувано – и не от това, че ще започне да ми скубе косите. Какво са косите!... Косите са нищо! Истина ви казвам! Дори по-добре, ако започне да ме скубе, но аз не от това се страхувам… аз… от очите й се страхувам… да… от очите… И от червените петна по бузите й също се страхувам… и още – от дишането й се страхувам… Виждал ли си как дишат болни от тази болест… когато са развълнувани? И от плача на децата също се страхувам… Защото, ако Соня не ги е нахранила – то… просто не зная какво! Не зная!... А от бой не се страхувам… Знай, господине, че мене от този бой не само че не ме боли, но дори хубаво ми става… Защото просто сам не мога без това. Така ми е по-добре. Нека ме набие, да й олекне на душата… така е по-добре…"*

  25.12.2000. Коледа

  Четейки "Мефистофел", роман, писан през 1935-36 г. от сина на Томас Ман – Клаус Ман (1906-1949), попадам на пасаж, който ми припомня разговор пред двайсет и пет години с г-н Иван Сарандев (1934-2020) – университетски преподавател, упражняващ литературния разбор единствено върху утвърдени автори като Дора Габе, Елисавета Багряна, Йордан Йовков и пр. Та заради печатаната с продължение по страниците на някогашния вестник "АБВ" литературна анкета с Багряна бях попитал: Какво толкова ценно може да каже госпожата за нас, българите, не го ли озадачава него, съвестния скрупульозния Иван, досадната подробност, че – докато влюбената в светската суета Елисавета Багряна (1893-1991) обикаля най-заможните бохемски имения в Централна и Западна Европа, краси величествени аристократични приеми, и въобще – явява се органична част не от Българската ни нация, а само част, по-скоро аксесоар, апендикс, придатък в кръга охолно поминуващо плиткоумно малцинство на Европа, по същото време тук из нашенските селища, Перущица само да спомена... палят къщите на т.нар. ятаци и за всяване на респект разнасят по селата ни на кол набити отрязани човешки глави. На което Иван с всичкия авторитет на ценен литературен историк, изследващ именно този период, отразен в Българската ни литература, отговори, стрелкайки ме иззад очилата си: "И други са обикаляли като Багряна курортите и аристократичните имения и дворци, но тя се е явявала – за разлика от останалите нашенци, пратеник и представител на Българската култура".

  Та ето що! Като закъснял аргумент, откривам във въпросния роман на Клаус Ман** описание на такова едно любимо средище на онзи интелектуален и духовен елит от 40-50-те години на ХХ век: "Много хора си даваха среща в Хендрик-Хол, привличани от славата и любезността на домакина, от изрядната кухня, от избата с вината, а и от отбраните грамофонни плочи, и целия импозантен разкош на обстановката. Немалко хора си прекарваха тук най-приятните часове по обяд, следобед, вечерта: актьори и генерали, поети и висши чиновници, журналисти и екзотични дипломати, метреси и комедиантки". Малко по-нататък авторът нарича тези сборища на суетния хайлайф с фразичката "това весело и пищно оживление". Оживление – на какво, питам! Дали не на великата суетност, присъща за членовете на тогавашния духовен елит на Европа?

  И към въпроса си добавям пак от същата книга (с. 331) пасаж ей тъй, между другото, относно… "онова благородство, което се придобива само с цената на страданието и познанието. Ти не си страдал достатъчно, а това, което си познал, струваше за теб по-малко от хубавата титла и от внушителния хонорар".

  26.12.2000. Рождество Христово

  В последния брой 12 на Тодор-Биковия вестник "Арт-клуб" съм представен с откъс от поредицата "Младите хищници" – есета под надслов "Щом любов нямам, нищо не съм!" (цитат от ап. Павел, от послание І до коринтяни). Мимоходом споменавам за несъгласието си със стила на Томас Ман в романа "Д-р Фаустус", завършен впрочем след седемгодишен труд през 1947-ма, годината, когато съм се родил. Съзнавам, че е голяма хапка, както съм зинал тъй срещу едно от светилата на Западноевропейската литература и философия от ХХ век, но какво да се прави, като такава е моята любов: стипчива, настръхнала като магарешки трън на припек! Всъщност, не е причината ни у мен, нито в Томас-Мановия стил. Тепърва вероятно ще има какво аз да научавам от родения в градчето Любек през 1875 г. немец. За всеки случай реших се да задълбая повторно в друга негова многозначна творба с философски привкус, писана от 1912 до 1924 г., когато появата й пред читателя под надслов "Вълшебната планина" подир сагата "Буденброкови" (1901) и новелата "Смърт във Венеция" (за които малко нещо  знам), както и след новелата му "Марио и фокусникът" (за духовната уродливост на нацизма, и изобщо: на тоталитарната държава), както и подир романа "Признанията на авантюриста Феликс Крул". Та появата на романа "Вълшебната планина" води до противоречиви, крайно противоречиви отзиви: доста, за да ме изкуши като читател.

  Отбелязвам си факта, че именно днес, озадачен от собствената си прибързаност да давам оценки върху текст на Нобелов лауреат по литература за 1929 година при това! – започвам старателно да чета за преживелиците на литературния герой Ханс Касторп в някогашното курортно селище Давос*** високо в швейцарските Алпи, в санаториум за богати болнави туберкулозни безделници. Върти ми се в ума документален разказ за смъртта на майка ми; мога веднага да го започна, но се спирам: Не бързай, нещата около тази нейна привидно редовна и най-делнична смърт са се впили така плътно в съзнанието ти, че няма къде да ти избягат! Имам вече подходящ ключ, подхода на Ф. Достоевски към подобни дреболии в романа "Престъпление и наказание". Смятам, че тук днес живеем в не по-малък стрес от онзи Петербург на Родя Разколников (1865 г.).

  О, как избуява у мен дързостта да споря с първокласни автори и философи! Знам си силиците, знам си и слабостта, но имам едно предимство – анонимен съм; никой не ме брои за автор, та мога на воля да се вживявам в ролята на прикрит съгледвач, хвърлящ зорко око към кохортите от знатни, наперено крачещи по древноримските друмища на моята родна Тракия. За стила на Достоевски. Литературата сумрачно ли бива да звучи? Този катарзис в "Престъпление и наказание" ме изкуши веднага след последната страница да се вмъкна под душа, да се постарая да очистя от тялото и от душата си цялата жестока сантиментална магия, наречена Достоевски. Нима не може да се пише сдържано за такива неща – убийства, мизерия, подлост, посредственост, фанатизъм, войнстващо самолюбие? Не ме задоволява краят на романа. Поучително сладникаво главният герой тръгва да се осъзнава. Уж призовава към смирение, а ето че Достоевски не доразвива, а оспорва стила на Библията. Библейските автори не си позволяват да слизат в преизподнята на подсъзнателното, а Достоевски, до шия се е заровил в пространства, от които лъха космически мраз. Защо да придаваме на окото рентгенова острота! Съзнанието, логиката не може ли да се задейства чрез внушение по-човеколюбиво, по-сдържано?

  Разчупвайки който и да било от споменатите в Йоановия Апокалипсис седем огнени печата, зад които е затаена Абсолютната истина за света и човеците, не рискуваме ли вместо пухкавото домашно котенце да се събудим ужасени пред озъбен, настръхнал зверски скелет? Авторът – дори и гениален да е, ако изпитва любов към хората, към мнозинството простосмъртни, дали би трябвало да съобщава всичко, което узнава и проумява с гениалността си. Илюзията все пак е нужна, за да живеем в уют със себе си. Ако следваме логиката на Достоевски или Зигмунд Фройд, направо да обявим, че не Любовта е, която кара сърцето на мъжа или сърцето на жената да копнеят едно за друго, а чисто и просто неизбежен природен закон: някаква там яйцеклетка трябва да бъде оплодена от сперматозоид, за да продължи човешката трагикомедия; Любовта, погледната от този ъгъл, е примамлива опаковка на нещо горчиво, но и необходимо като лекарствена отрова. Това ли е целта и истината за нас!

  Не съм, разбира се, съгласен да оставаме все в очертанията на библейския слог, но когато се доработва подходът към познанието ни за самите нас, дали не се забравя, че Космосът в подсъзнателните ни рефлекси е не по-малко опасен от разбиването на атомното ядро: в пределно кратък отрязък от време – поради непомерната тежест на едно неочаквано Знание – информация, която не сме били в състояние да осмислим, рискуваме да се самовзривим. Примамлива е Вселената, красив е Млечният път, ала само докато ги съзерцаваме от уюта на родната планета с познатите ни подробности за ограниченото съвсем не случайно ограничено познание. Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката цивилизация ще приключи, така както са приключвали и други преди нас. Вероятно последният представител на човешкия род ще знае цялата Истина за всичко, което днес ние не знаем и така живо ни вълнува. Не мога да си представя обаче по-нещастен от всезнаещия човек; заради Истината той ще е изгубил илюзиите си и от онзи миг ще му е невъзможно повече да е човек в образцовия ад на една стройна математическа космогония****. Движението към крайното познание е като стремежа към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.

  Фьодор М. Достоевски е обременен от стрес, преживян в младостта (извеждан е от затворническата килия уж за да бъде екзекутиран); мога да разбера пристрастното му отношение към каноните на ортодоксията*****. Само който е бил сериозно изкушен от Сатаната, може така трескаво да се притиска към Бог. Господ не играе кой знае каква роля у праведните; цялата християнска философия е съсредоточена върху грешника. И тъй като сме в един случай праведни, а в друг (и то в повечето случаи!) – греховни, Иисус се явява само там, където сме в противоречие със съвестта, т.е. с Бога у нас.

  "И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече. В него нямаше ухание, ни съдържание, нито влага; леко се поемаше, но на душата нищо не казваше. – Великолепен – забеляза той учтиво."****** Този пасаж абсолютно пасва за отзив върху стихове, прилично римувани, ритмувани, с метафора, образ, идея, пейзаж и прочие тънкости, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: Е, и какво от това! Подобни хубости пълнят антологиите и представителни сборници на известни поети. Когато обаче свършиш с четенето, у теб нищичко не остава за досътворяване, за работа на любопитството върху ума. Всичко си е както трябва да е, а може би точно заради това, че всичко тук ти е отмерено като с фини аптекарски везни; затова може би седи наперено като редник, който се връща с фалшиви ефрейторски нашивки, за да очарова момите в свидното родно село.

  Изплащаме греха на цялата нация за овчедушието, за мижитурството, за смахнатия ентусиазъм на агитпропчиците и партийните секретари, които с пламенна гневна реч вдъхновяваха неопитната младеж по села и градове на България да замеря с гнилоч, запъртъци, буци кал, спечена пръст и цветисто звънки ругатни не кого да е, а именно трудолюбиви, уредни, предприемчиви стопани, титулувайки ги с прозвищата "кулак" и "враг на народа". За илюстрация на такъв род вдъхновение, което си е вакханалия на омразата, може да послужат и такива стихове:

    От днес заебавам държавата,
    тя от мен не изпитва нужда.
    Ще си метна кура на рамото,
    твоята я вземи под мишница
    и да отпрашим отново двамата
    към някоя солунска митница.
    Ти – безразсъдница и безсрамница,
    аз – да не говорим за мене
    и да преминем онази граница
    на безглаголното ни търпение.
    Нека оная, трицветната, хленчи
    като смачкан априлски олук…

  Разбирам болката, разбирам гнева на т.нар. лирически герой, но защо тази злъч, не е ли именно това цел на всяко мракобесие – да ни уподоби на себе си, на своя жалък цинизъм?! С всичкото ми уважение към автора на въпросните редовце не мисля, че има нещо за възхита тук, колкото и да съм със сърцето си на негова страна, колкото и да ме изкушава гняв*******. Ей тъй, в подобен омерзителен стил, по същия начин на отношение към човека в равна Добруджа по селата разкарвали истинските стопани. Натоварени в каруца, наблъскани по неколцина в каца, с омазани в катран и фъшкии лица и дрехи, и всеки – с табелка на врата: "Аз съм кулак – народен враг!" Диктисват, значи, каруцата сред мегдана, срещу кръчмата, изтъпанчва се партийният секретар с жарко слово за световния капитализъм, прогреса и щастието, а младежта и селските лумпени, мързеливците, местната простотия с кикот и презрение мятат по онези хора в кацата запъртъци, пръст, всякаква гнилоч. Това е другото лице на България, която руснакът академик Дмитрий Лихачов (1906-1999) нарече "държава на духа" и за което противно лице чужденците не е задължително да знаят, но ние не бива да се правим, че не го знаем. Оттам до чалга-културата и шоуменската гавра с национални ценности пътят е широк, удобен и добре утъпкан.

  Какво унижение! Не да те убиват насаме, не да ти трошат костите насаме или да те принуждават сам да си копаеш гроба накрай село, а това издевателство над честния, съвестния стопанин – то ми се вижда най-жестоката гавра, защото е пред ухиления до уши селски ратай, щастлив да се види "гробокопач на Старий свет", както реди Димчо Дебелянов, или Христо Смирненски, а и – да му се не надяваш, такъв фин характер в лириката като Николай Лилиев. Аргатинът на селския мегдан, изскочил подпийнал от кръчмата, романтичният изверг над стародавния ред и традиции. Имаме още доста да плащаме! И не е виновна ни чуждоземната армия, не са ни виновни патетичните речи на новооглашения лидер и вожд, колкото е страшна вината на онези извисени умове на нацията, които са имали влияние върху общественото съзнание, но предателски и страхливо са замълчали или направо са търчали да се подредят в стройните редички под партийния байряк. Има мълчание и… мълчание. За втория тип мълчание говори примерът на поета Атанас Далчев (1904-1978), забранил си в течение на десетилетия да публикува изящната си поезия.

  Изродили ли сме се последните две-три поколения българи? България не е губила толкова много млад народ в най-добрата му възраст през всичките свои катаклизми и войни от последните осемстотин години след краха на Второто българско царство на Асеневци. Продажна, мизерна, квакаща, навирила нос интелигенция! Имал основание Захарий Стоянов (1850-1889) с огромно подозрение да гледа изпод вежди речовитите сладкогласни многознайковци, дезертирали от собствения род, замаяни от амбиция да се възгордеят в суетна слава и в името на онова умозрително всенародно щастие Свободата, но както само глупакът я разбира – слободия изобщо, без отговорности.

  Подгизна българската реч от аргатския ни манталитет. Моите приятели пенсионери не казват: "Иде време да си вземем пенсията", ами "Иде време да ни дават пенсията". По села и градове все това се чува: "Кога ще ни дават еди що си?" или "Защо още не са ни отпуснали еди какво си?" Вече за синоптичната прогноза коментарът е: "Снощи по телевизията времето за днес и следващите дни ни го дават дъждовно".

  Около началото на възхода като "вожд и Баща на народите, гениален ръководител, знаме на световния пролетариат и прочие" Йосиф Сталин (1878-1953) ей това говори на съратниците си, предавам по смисъл, на руски звучи по-красиво. "Виждали ли сте как пилците наобикалят мужика изгладнели, вперили предано очи в крината с жито? Политиката ще е успешна, когато народът се приучи като кокошките да се върти все около ботуша на управника. Дадеш ли му повече, ще навири глава! Най-важното е да даваш по толкова, че винаги да ходят гладни, да те гледат в ръцете, да те слушат, да са ти предани и благодарни, че ти единствен на този свят се грижиш за тях". Странно ми е как този заклет индивидуалист и буден ум нашият българин така чинно е усвоил кокошия рефлекс от урока на великия осетинец. И ще продължим да си живуркаме в очакване някой отнякъде нещо даром да ни даде, да ни почете с трошица сухоежбина, докато не проумеем, че в живия живот, онзи, който незаслужено ти дава, те заробва, а за честно изработеното човекът отива не да му дадат, а да си вземе своето********.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 sep. 2020

Илюстрации:

- 2020, премиер на България през последните десет години.

- 14 юли 1945, Уинстън Чърчил, Хари Труман, Йосиф Сталин.

–––

* Ф. М. Достоевски, "Престъпление и наказание", бълг.изд. 1981 г., с. 27.
** Клаус Ман, "Мефистофел", бълг.изд. 1982 г., с. 307.
*** Днес един от най-луксозните и скъпи курорти на Европа.

**** Наука за небесните тела и тяхното развитие.

***** Ортодоксията, т.е. източното православие следва с достойнство и уважение към човека Посланията на Иисус Христос сред многообразните версии на християнската религия (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр., без да говорим за редицата модерни напоследък ереси).

****** Т. Ман, "Вълшебната планина", бълг.изд. 1972 г., с. 40.

******* Възраженията ми срещу автора на стиховете не са от лирическо естество, те не касаят естетиката, където: въобразявам си може би, вероятно сме и съмишленици, а са от сферата на етичното – от област, където иде реч за предателства и прекрачване на правила. Това – за сведение не само на тесния кръг почитатели на гневния поет.

******** Из посланието на ап. Павел до римляни, гл. ІV, ст. 4: "На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг". Бел.м., tisss.