ДНЕВНИКЪТ НА
ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (240.) Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?*
26.09.2000. ТЕНЕКИЕНИЯТ БАРАБАН
Ключ за подхода към темите в "Младите хищници" е сборникът стихове "Кардиф", опит да представя съчетанието на Аполоновото разсъдъчно начало с Дионисиевата вакханалия на страстите. Уравновесеността като смирение пред събитията – от една страна, и бушуващите бесове, като очевидности на битието – от друга. Обсъждайки настоящето, принудени сме да отправяме доверчив поглед към оскъдните сведения за нашето народностно (българско) минало, и то не изолирайки го, а поставяйки го в контекста на двехилядигодишната европейска и световна християнска цивилизация. Гордея се, че съм българин, не защото съм българин (нещо особено, отличаващо ме от другите етноси), а защото моята история е допълваща и съществена, според мен – част от Голямата обща история на Балканите, като детайл от културата и традициите на Средиземноморието, на жизнерадостния приветлив Юг – за разлика от навъсения разсъдъчно хладен Север. Дори умозрителността сред нас, живеещите на Балканите, носи соления лъх на топли морета, слънчеви тучни поляни и наивна съзерцателност, присъщи на Античността. Лесни сме за завладяване; непосилно трудно е да ни държи в подчинение каквато и да е върховна власт. Повече склонни сме да отхвърлим и да отречем, отколкото да се съгласим. Ала защо ли да смятам, че това ни е недостатък?
Творческото начало винаги се корени в някое отрицание – което вероятно не ще да са разбрали дори духовните ни водачи – писатели и политици от последните двеста години подир Паисий. Отрицавайки, българинът – като народностен характер, освен реплика срещу рутината на религията и на установеното (статуквото) е призив, апел, подтик към градивно съзнание. Лишени от своя държава, продължили сме в течение на 482 години подчиненост външна, материална, с ревност да обграждаме мечтата си за свят на хармония, за разбирателство от духовен тип. Това, което зоват овчедушие, всъщност е повърхността, форма; само не и слабост, а качество, че сами себе си ние, българите, може би единствени в света, който познавам, сме най-върлите на себе си отрицатели. Фактът, че този самокритицизъм не ни погубил, какво трябва да говори?
Елементарният, посредственият пази прашинка да не падне върху лъскавото му от пот самолюбие, и с това издава колко страхлив е да не го разберат какъв е всъщност. Е, това не може да се рече за преобладаващия типично Български нрав.
11.10.2000.
Нужна е доста посредственост, за да кажеш "Аз съм гениален" или да се показваш в обществото като паметник на самия себе си, светъл образ на тариката сред нашенци, които любопитно се навъртат покрай всяка власт. И как високопарно звучи гръмкият нищо не казващ пасаж! Ето напомпано с показността си творение на гръмката фраза. Преди някакви двайсетина години по повод тази толкова ярко посредствена работа съм си отбелязал в бялото поленце отстрани: Твърде патетично, за да му повярвам.
На свободата верен рицар
– ще прекосявам своя век
със устрема висок на птица
и със размаха на човек.
Изгнаниците ще повторя
със всички болки и мечти.
Със всички ветрове ще споря,
гласът ми в мрака ще кънти.
За да приключи със сакралното вричане:
…ще звъннат огнените струни
и гневно ще отронят звук.
В един тържествен Втори юни
ще вдигнат яростно юмрук
и устните ми ще потръпнат
чрез думичката: С в о б о д а!
И ако живите не тръгнат,
аз мъртвите ще поведа.
Къде ще води мъртъвците дявол го знай, обаче звучи бойко и кухо като тенекиено детско барабанче. Но не дразни ли повече от възгордяването "скромността", или по-точно казано: скромниченето като поза на стремящия се към обществено внимание с лицемерно приклопени клепки, приведени раменца и сведена кратуна! От двата типа артистичен характер първият ми е по-симпатичен, че поне ме предпазва от фалшиви илюзии спрямо героическата персона на лирическия аз. Едно чудесно стихотворение има този сякаш вечно напомпан автор, и то ми звучи като сълза на покаяние и любов – "Балада за момичето от село", присъстващо и в по-предишния сборник на автора от село Рогош, Пловдивско**, бих го включвал във всяка антология на съвременната ни българска лирика. Жалко! Някой идиот му втълпил на пойета, че плоските тенекиени стихове по-добре го представят. Достатъчно е да се сравнят двете споменати работи, за да се усети живото дихание, драмата в едното, и тенекиеният брътвеж при другото.
Човеколюбивото, като качество, би следвало да е уравновесено, а не угоднически наклонено към нашето внимание. Вдъхновителите почти непременно са оказващи в прекалена степен натиск да излезем от собствения си ритъм и възгледи; претенциите им са спрямо личното наше право на избор. В този смисъл вдъхновителите са сред главните ограничители спрямо свободата на човека и личността, независимо за чия кауза призовават. Категорично съм за обръщане на човека към собствената глъбина (доколкото я има), стане ли дума за избор на това или онова!
Изпитвам доверие и стремеж към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и стремеж към творчество. Да би надделявало Злото, човечеството отдавна да се е самоизтребило. Да, отрязъци от Голямата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото, но то е само докато се активира положителната духовна енергия, обновяваща представите ни за живота и Вселената вътре в нас. Актът на творчество е не когато авторът си пише творбата, а в онзи случаен миг, когато читателят влиза в интелектуално съприкосновение с нея. Библията лежа четири години библиотеката ми, след като я купих, и навярно стотици и хиляда години, след като текстовете й са били написани, за мен обаче тази Велика книга стана върховен творчески акт именно по време, когато внимателно се захванах да я чета и доработвам в съзнанието си на простосмъртен, съпоставяйки я с изводи от собствения си жизнен опит. Който твори, вече е извинен за дързостта и странностите си; в негова чест ходатайстват творбите му, особено когато подтикват към диалог собствената ни любопитна и строга съвест.
Добрички, възпитани, ама не създават диалог! Е, тогава кое им е доброто? От друга страна, и гръмките плоски стихове нито свидетелстват за човечност, нито осмислят драмата на собствения ни живот. Магарешкият трън е разкошен именно с бодлите си и с най-нежното може би цветче на света, срамежливо заничащо като момино оченце иззад настръхналите тръни и нокти.
12.10.2000.
Оптимист – това е човек, на когото току-що му е изгоряла къщата, а той се радва, че спасил невредим фикуса от хола. Песимизмът у Шопенхауер (както го представя Исак Паси***) ми се вижда позьорски, пресилен. Мога да го приема единствено като детайл, като реплика, ала в никакъв случай за основа на философски, обобщен възглед. Така понякога, на събрание, скача някой див курназлия, зареден като автомат Калашников с лошото си настроение; в смрадта, която посява наоколо си, съзирам обаче именно творческия импулс; глупаво е елементарно да го оспорваш – защото неговото лично право за свобода на избора, на волята, на мнението (колкото и парадоксално наглед!) е и свободата ни на избор, на воля и пр. Имам слабост към подобен род кавгаджии може би понеже въображението ми ги проектира като версия на утрешни апостол-Павловци на християнската нежност. Дори позиращи, те внасят живец да се отстоява не отвращението, а състраданието и възхитата спрямо човека. Когато домът ти е бил опожарен, съсипан, естествено е да откриваш смисъл дори в радостта, че ти оцелял единствено фикусът в хола. Странно, но е толкова човешко!
Отзвук от детството – предпочитам екшъни, в които Доброто ченге надделява над злодеите; макар и наивен, този модел ми е мил и необходим: вдъхва ми оптимизъм. Тъй че мизантропията у Шопенхауер не ме притеснява особено; продължавам да си живея с илюзията, че няма как малко преди финала, а може би подир моята смърт – Доброто отново ще тържествува върху сцената на живота. Безпочвен оптимизъм ли ще наречете това? Ами това е необходимият като кислород за огъня оптимизъм, за да продължа да живея. Човекът, злобен и в червата си, сам си подписва смъртната присъда, сам си ръфа плътта. Кому е нужно това! В песимистичната философия не откривам толкова отчаяние, колкото недоимък на енергия за творчество. Доказва го съдбата на Артур Шопенхауер, останал си докрая в ролята на Савел Разбойника.
Волфганг Борхерт****, завърнал се изтощен и болен от войната, умира 26-годишен в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил; издъхва на 20 ноември 1947 г. Разказът му "Жълтурчето" за група млади затворници, сред които разцъфтява любовта и възхищението от мизерно цветче, изникнало изпод едрите груби камъни на затворническото каре за разходки, този разказ на родения в Хамбург В. Борхерт ми иде наум, докато чета пасаж от "Светът като воля и представа" на Шопенхауер (1788-1860), завършена като философски трактат през 1818 г., когато Артур Шопенхауер е 30-годишен. Ето Шопенхауер какво казва:
Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, дето тя се крие от хладния взор на любопитните, той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.
Съпоставям 30-годишния (в 1818) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947) Борхерт:
Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
за дребни и големи риби,
за всяка лодка,
а пък самият аз
съм кораб в беда! –
И какво се получава от тази съпоставка! Срещу твърдението на Артур Шопенхауер – жизнелюбието е най-силно и най-остро се чувства именно в най-мрачните подземия на изпитанията; страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, отправна точка. Край вратите на затворите мирисът на свобода е най-свеж. Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава. Волфганг Борхерт би могъл да ми е баща: роден е през 1921 г.; през 1922 г. е роден баща ми, дърводелецът, най-малкият от петимата харманлийски братя. Двамата, Волфганг Борхерт и баща ми, са се сражавали от противоположните окопи на една и съща война, една и съща фронтова линия ги деляла. Това е! Не мога да понасям оправдания, хленч пред жестокостите на съдбата; изобщо, противна ми е слабост, маскираща се с рицарските доспехи на песимизма, пък дори и представена в изящен стил сред аплодисментите на духовни титани като Томас Ман***** и прочие.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ:
14.10.2000.
Твърде оскъдно е това което знам за Зигмунд Фройд (1856-1939). Което напипвам в сферата на подсъзнателното, дотук са си основно моите лични наблюдения и изводи, резултат на любителски, донякъде професионални занимания (основно с литература и публицистика). Но още в началните абзаци от статията за Зигмунд Фройд*, откривам повод да си мисля за информацията, т.е. за Истината или божественото около нашия разумен, яко логически устроен материален свят, от което всеки би могъл да изтегля познание, вплитайки го в разни форми с материал, заимстван от личния свой опит. В бележка към сборника си "Кардиф" (стр. 95) съм отбелязал: "Отсъствието на разума и логиката, на целенасочения подход е нишката, свързваща тук изложените работи. В древни времена на поезията гледали като на вид магически заклинания". Аналогична е репликата на Зигмунд Фройд, прекъснал оратора, жарко възхваляващ го в чест на 70-годишнината му: "Преди мен поетите и философите откриха несъзнаваното. Това, което аз открих, е научният метод, с който несъзнаваното може да бъде изследвано".
Защо надушвам плесен, сякаш прониквам в старо тресавище? Палавото любопитство не се ли заиграва с Нещо, криещо разрушителна мощ! Не е ли това част от опасните и болезнени истини за човека и човечеството, заключени зад седем печата, споменати в Йоановия Апокалипсис (Откровение)?
15.10.2000.
Българската земя, населявана от хора с Български манталитет, обичаи, традиции, минало, реч… все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива! Селяни от Пейково, нейде в Странджанския балкан, си построили параклис, и понеже по онова време – преди около осемдесет години, селото им не се и казвало Пейково, пък било и в турски предели, па каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, та не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишкото облекло, един от своите ячки овчари, турили му вместо попска калимявка бакърен съд на главата, връчили му железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с козяк вместо епитрахил. И така навръх 12 септември 1912 г., навръх християнския празник Малката Богородица с буйно веселие, с песни и кръшни хора и обща трапеза параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога и света. Каква е тази Българска сила? Има ли власт и мизерия да я спре!
Когато по Тодор-Живково време християнските манастири, черквици и параклиси в областта били изоставени, разграбени, яко съсипани поради нехайство или страх от някой начетен партиен доносник, единствено това свидно местенце продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на онзи полуезически-полурелигиозен някогашен владика. Сънувала била млада жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала. Пък и кобилката се преобразила в момиченце, то пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н, и т.н. Доплака ми се, като го преписвам на компютъра. Та там сторили градежа, дето сънят подсказал.
Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата?! Какъв е този жабешки концерт от насилващи се да ни се докажат: от лъжливи политици до мастити поети? Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че съвсем не се налага да се перчим: величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла, и тя май винаги си е била такава, но Българщината и българското пак оцеляват, дами и господа европейци, колкото по-нищи духом са политиците тук и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни.
Извор, па тресавище, па бяла кобилка затънала, тя – дете момиче, то пък – Малката Богородичка... От какви дебри на подсъзнателното се явяват тези образи в сънищата именно сред най-жестоки изпитания? Ровне ли човек, все ще изкара на видело някой знак, някой важен нишан, че коренът ни Български и Тракийски надълбоко е, жизнен е, от осем хилядолетия не е пресъхвал, нещо говори, за нещо настоява, стига да има кой да се вслуша в послания, просмукващи се от Небесата към нас, живите днес.
17.10.2000.
"Любов въпреки всичко" от Явор Яворин, избрано, както пише на корицата между две графики: мъж и профил на млада жена. Вчера в кафенето почти си изпросих книжлето от поета и той го надписа: "На Г. Б. с приятелски чувства! Автора". Подаряването на собствения сборник лирика, още повече – на книга, издадена на свои разноски в тези наши прекрасни години, е ритуал, т.е. нещо по-особено като жест. Такива жестове сродяват пишещия с четящата публика. Личният ми проблем в случая е как да поднеса възраженията си за "стихове", които нямат нищо общо с поетическото изкуство. Значи, да уважим пишещия заради хубавото намерение изобщо да сътворява образи на любовта, но и да му дадем повод да се взре в книгата си през нашите пристрастни, разбира се, и претенциозни странични мнения за литература и литературните й ценности. Отбелязвам си зрънца поезия, които ми се нравят заради съчетанието между образ и философска находка:
Обичана жена да те пороби.
В подобен улов има улов (стр. 4).
Не искам той да е затворник.
Любим е всичко, ала не съпруг (стр. 13).
Смрачава се без теб, Любов далечна (стр. 16).
Замина си, и Пловдив опустя*** (стр. 18).
Не може никой никого да съди,
щом някой влюбил се е силно, лудо (стр. 19).
Един божествен малък карнавал,
по който още споменът гори (стр. 22).
Една жена като самотна чапла.
С примамващ тен и подивяла плът... (стр. 29).
Катунът на моите чувства... (стр. 36).
Любов назаем няма... (стр. 51).
...богат на обич и на болка,
на блатен присмех... (стр. 53).
Останалото е удобно, доста лесно за отричане, но не ми се говори за
него. И не поради сантиментални причини, а понеже съм пристрастен към онзи скъп
рядък тип сериозни диалози, където за изкуство се говори добронамерено, с
великата представа колко трудно е да го сътвориш, да го огласиш пред света,
раздвоен между собственото си тщеславие и риска да бъдеш охулен от нечие
гръмогласно високомерие.
Обсадени
сме от кич, представящ се за изкуство. Ако преди безпомощността се бронираше с
т.нар. партийност чрез сръчно римуване и ритмуване на ядни строфи, громящи
еснафа или още дявол знае кой враг на Партията, днес тази неспособност за
творчество ни се поднася като стил, разчупващ оковите на правила и
мерки, осветени от зараждането на цивилизацията ни, та до днешното наше време за велики
подвизи. Някогашните най-бойки поети избледняха, състариха се и се сбръчкаха, погрозняха,
престанаха да се правят на чудаци, да изригват в пространството жарките си крилати фрази.
Някогашните ни любимци в Театъра на суетата! Чувам гласовете им: уморени,
уравновесени, най-после човешки. Ала стари мяхове с изветряло и слабо вино
са те... Умълчаха се, одрямаха се, и не лирика, а пространни интервюта
или трийсетина реда за седмичната рубрика във вестник за пенсионери, това
чета от някогашните горди и романтични артисти на моето поколение четящи българи. А другите, къде са другите! Честно казано, те са си тук, и какво
правим ние? Бързаме да ги изкушим да турят пак театралните доспехи на
рицарството. Не е ли по-готино да ги видим каквито са, и без предвземки и без онези вехти Ботевски красни пози с двуостра тънка сабя в ръка?
28.10.2000.
Искали да ме видят; и по каква причина! Да придобиели визуална представа що за птица е авторът на тези опуси. Пука ми, разбира се! О-ой, как гали тщеславието едно таквози ми ти искане! Е, бива тогава, кажете им, че съм зает, ужасно ангажиран (по-изискано звучи), непрекъснато пътувам извън България (макар честно казано, да не съм напускал бетонния си кафез поне от три години насам, от 50-годишнината, която празнувах в компания на знойната Re. и семейство Ряпови край морето в обраснало с бурени и тръни напуснато от заможните летовници летовище отвъд Созопол). Кажете им, значи, ако продължат да настояват, че имам дълга козя брадица и щръкнали уши, крив нос, силно окосмен съм, ситен на ръст, воня по-зле и от пор, имам копита обаче вместо нозе и съм с рога "под шапката широкопола"****. В моя случай видът разваля илюзията на онова, което публиката би желала да види. Удари я с юмрук между очите тази нафукана публика, и вместо да ви се ядоса, тя ще процвили от радост. Голямата манипулация (очароването) е не в скрупульозно натрупване на детайли от "истина", а в ироничното, хем подхвърлено нехайно уж. Ами ти, простосмъртни, за тях си Иисус: защо са два тона паламуд, когато по-сити ще са, ако ги нахраниш, всичкото пет-десет-стохилядно множество с две рибки цаца само!
Кагот, от френски език, означава: лицемерен набожен тип, пък Die schoene Seele от немски ще рече: красива душа. Задължително ли е поетът да е съчетание от тези две части? Доста му се дразнех на Мигел де Унамуно (1864-1936), както го представя Исак Паси в книгата си. В крайна сметка, оказа се, Мигел де Унамуно, баск по кръв, испанец по самочувствие, е писал нещо, което мимоходом вече съм написал някъде в есетата от темата "Въведение" – в частта, озаглавена "Младите хищници"... Ето го това общо!
"Да – пише Мигел де Унамуно, – аз съм испанец, испанец по рождение, по възпитание, по тяло, по дух, по език, та дори и по професия и занятие. Преди и над всичко аз съм испанец. Моят испанизъм е моята религия, а небето, в което искам да вярвам, е една божествена и вечна Испания, моят бог е испански Бог, богът на нашия спасител Дон Кихот, един бог, който мисли на испански и на испански е казал: Да бъде светлина! И словото му бе испанско...*****
Какви комплекси за малоценност у горкия дон Мигел! Мечтае да испанизира Европа, да я превърне в нещо повече духовно, отколкото материално. Та отново си помислих изреченото по-горе: Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че поне не ни се налага да се емчим пред света... Величието ни е в унижението, на което пак сме подложени. Държавата ни е отвратителна, подла... но Българското пак оцелява, даже става по-жилаво, колкото по-нищи духом са управниците и пишман политиците тук.
Пловдив
– най-древното жизнено селище в ЕвропаПРОДЪЛЖЕНИЕ
* И.
Паси, „Философията на живота”, с. 217-260.
** Епизодът с освещаването преписвам от вече цитираното есе във
в. „Арт-клуб” от дек. 2000 г.
*** Напомни ми фраза от Френсис Скот Кей
Фицджералд (1896-1940): "Когато излезе от гарата, Ню Йорк му се
видя странно пуст", с. 8 от сб. разкази "Диамант колкото
хотел "Риц", бълг. изд. 1991 г.
**** Фраза от едноименното ключово стихотворение в сб. "Кардиф".
***** И. Паси, цит. съч., с. 313. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар