ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (121.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (121.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  20.06.1998. ОДИСЕЙ И ПЕНЕЛОПА

   

  Франция, световно първенство по футбол... Снощи "нашите" тъпичко паднаха от нигерийския тим с 0:1. И какво общо има между притеснения българин и "нашите"?Повърхностните знаци често ни се явяват с претенция да ни представят като нация. Ако нация е представителната общност на един народ, с други думи, социалното му самосъзнание, може би ще излезе истина, че търчащите запъхтени подир кожения мехур по зелената морава на Парк дю Пренс в Париж снощи представяха на света моментното ни състояние, като общност от изнервени, бедни и силно невежи хора.

  Но понятието народ е нещо основно, и в този смисъл никак не ме радва, че онези десетина яки, тренирани мъжкари търчат назад-напред подир кожения мехур в моя чест и за честта на българския ми род. Спортът си е спорт, ама онези там паралии, дето препускат и се млатят като бесни или се разхождат по сочната френска морава с емблемата на отечеството ми върху гърдите си, са част от каймака, от шупналата пяна, докато истинските ми всекидневни грижи на средностатистически гражданин на Република България са далеч по-драматични. В крайна сметка, и футболът като всяко спортно състезание, разчитащо на мускулна сила, издръжливост и ловкост, е зрелище, атракция, странична фикция, която ни се представя като висша еманация (излъчване) на националния български, роден или какъвто и да е там друг... дух на множеството ни. Търсим белезите на рода върху нещо странично, зависещо сякаш от случайности, не от нравственост и опит. Футболният бяс е състояние мимолетно и не е система от възгледи за света; тъй че спортът да си остане при забавленията за разтуха и игрите за кеф, да не му отделяме внимание, което едва ли заслужава.

 Жената е повече душа, отколкото плът. Колцина от мъжете го съзнаваме! Окови едно сърце, и то ще строши оковите. Свободата е най-естественото пространство за Любовта. И не е ли опияняващо гъвкавото й лъкатушещо движение, магията на привличане? Ако всекидневно, всеки миг не източва оръжията си, каква жена ще е! Желанията на мъжете я шибат като жребче, и колко красота, колко изящество има в животното, подвластно преди всичко на своя нагон! Колко печал лъха от отлично дресираните животни в цирка! И публиката ръкопляска не на тях, а на дресьора им.

  Моя ненаситна тигрице! Харесвам те в прериите на живота си; едновременно и ме плашиш, и ме изкушаваш; в мъркането ти долавям твоето ръмжене, в твоята мека и пухкава лапичка усещам железните ти нокти. Но видимо нищо не ме обвързва с теб; наоколо е пълно с песове и котки; мога да си тръгна, щом пожелая. Но не съм ти се наситил: вероятно се дължи и на това, че желанията ми са повече, отколкото обстоятелствата позволяват. И дано дълго сме така! Прекаля ли, ще ми отмилееш; постигна ли те докрай, не ми остава нищо за постигане. Искаш ли да изгубиш мъжа, изкушения от теб ловец, засити му сетивата с плътта си, стани му сянка, постарай се винаги да си му пред очи! Гладът изостря страстта, недоимъкът е горивото за любовните пиршества. О, не сме приятели ние, двамата с теб! Мога да съчувствам, мога да играя ролята на глупавия паж, слуга от свитата ти, но мъжът у мен скрито беснее от изкушението да те мачка, да те пие като вампир. Божидар Чапъров* онзи ден беше подхванал нещо за прераждането, казах му: "Спри се, там е бездна, ще се изгубиш. Такъв си ми харесва този мой живот и не искам да знам нищо отвъд него. Харесва ми с всички сетива да усещам полъха на ветреца, шумоленето на листата, уханието на липата и отрупаната с цвят дива мандарина, бързината на слънчевия лъч, птичи цвъртеж, да вдишвам аромат на свобода. Стой на земята, не се погубвай в претенции, амбиции, суети, които толкова често ни съсипват живота". 

  Ние с теб, знойна Re., сме крал и кралица; и в пространството, където сме сега, ще допускаме само онова, което любовта пожелае. Пришълците желателно е да не са посредствени, и тогава великодушно бих те споделил с някой друг. Макар че какво ти великодушие, на пир ловецът кани приятелите си от егоизъм: да се похвали, да се види как изглежда през техните очи... Ревнувам ли? Нямам категоричен отговор. Вероятно озвучавам импулси, които излъчва всяко полигамно и способно да ражда животно. Фантазиите ми ги нашепва нещо у теб, а може би това са утробни хлипове.

  И хайде да си представим картинката: защо ли Одисей бяга от Пенелопа? Защото то си е бягство на самеца мъжкар от рутината, от скуката, от еднообразието. Извън семейството са приключенията, които правят от мъжа мъж, авантюрист и страстен ловец, търсещ рисковете, състезания с други самци, сражения с вятърни мелници или зли чудовища, рани от схватки, низ от непознати, още незавладени територии.

  Бил 40-годишен, Пенелопа вероятно на 16; такава е моята представа. Зарязал я с кърмаче на ръце; синът им Телемах е 6-месечно бебче, а когато баща му се връща, вече е около 20-годишен мъж. Десет години Одисей проживял под стените на Троя, десет години подир войната пътува към родната Итака. Би могъл да се прибере за месец-два, за седмици. За да е все още желана и да може да ражда, Пенелопа не би следвало да е по-възрастна от 36-40-годишна, когато съпругът й се прибира. Имал ли е Одисей любовен или сексуален живот в тези тъмни двайсет години? Наистина ли Пенелопа съхне, в буквалния смисъл, толкова време по съпруга си? Одисей се връща шейсетгодишен, документирано е от Омир. На шейсет години мъжът – знам ли! – като че започва да се вълнува от по-други работи: и не от жени, а от кръвното си налягане, от хемоглобина, от киселините в стомаха и от пясъка в бъбреците, от шума в ушите, от цвета и струята на урината, унася се в спомени, умира от кеф да поучава по-младите или неопитните, изобщо, склонен е много силно да досажда на околните с каквото може, доколкото все още може, нали? От какъв зор тогава ще му е да се прибере "в тихия дом с белоцветните вишни, в тихия двор"** на Пенелопа!

  Защо се връща Одисей у дома, мисля си, ми е ясно, изобщо мъжките ни истории са логични, което ще рече, елементарни за анализ. Защо обаче... и дали – Пенелопа знойната, свикнала да се справя сама със себе си, с имота, царството и слугите, го чакала и чакала, и чакала, ей това никак, ама съвсем не ми е ясно. Психологически, даже и философски погледнато, главно действащо лице в тяхната семейна драма е тя. От малоазийския бряг, където е Омировата Троя, до остров Крит днес – края на ХХ век, фериботът пътува около 12-16 часа, проследих го по глобуса и картата. От Крит до Итака са не повече от 14 часа. Прекият курс по море от Троя до островчето Итака е не повече от десет часа при днешните морски комуникации. Та въпросните десет часа по вода благонравният Одисей пропътувал талантливо за десет години, милият! Идва си у дома състарен, побелял, сбръчкан, хленчещ, опитвайки се поне пред благоверната да не размазва сълзи и сополи. Макар че все пак се поизпуснал донякъде – споделя с жена си: "при помътен от вино разсъдък се стапям от сълзи".

  Душевното равновесие у Пенелопа, сочена като еталон за Вярната жена, някак не ми подсказва особени любовни, в смисъл – сексуални недоимъци или проблеми. Стопанинът зачезнал, забравил да се прибере у дома след воаяжа до Троя. Десет години се размотава из разкошните селища на Крит и околни приятни острови. Да повярвам ли на изреченото от жената пред маскиралия се като клошар предостоен одъртял съпруг? Отговорите могат да бъдат колкото и разнообразни, все до един двусмислени. Хайде де, жената, която не само някога се е любила с този мъж, но и има прекрасен син от хленчещия хаймана, ще се заблуди, няма да го познае, ако не по сбръчканото мъжествено лице, то по жестовете и говора му! И после как стават тези работи? – преследвана отвсякъде: от свекър и свекърва, от родители, слуги, настървени кандидат-женихи, но вече самостоятелна, решителна жена, ще захване да си споделя житието-битието с непознат някакъв, случаен, подозрителен дори за древноелинските традиционни нрави дрипав и горко хленчещ сълзлив пришелец?

  И тъй, Одисей разтяга локуми на жена си за Одисей. Ей я двусмислената сцена, в която видимото, според както не е подозирал вероятно и великият Омир, ако той е авторът, а не мъдра древноелинска хетера: сцена, която е жестока ирония, според мен, карикатура на истинското положение за нещата в семейството, жива комедия:

     Много лъжи Одисей тъй разказа... А насреща му: 

     Вслушана, лееше сълзи жената, топеше ланити... 

  Тъй жално й станало, че бузите й подгизнали от рев. Съзнава ли древният автор какъв чудесен паметник на женското притворство е оставил за поколенията слаби, наивни, глупави, безпомощни, жалки пред хитростта и силата на вродената женска интуиция мъже? Парадоксалното съвсем не свършва дотук. Патриархалният стил и подредба на стойностите в живота вижда Одисей като Супер готиния, Големия пич, а Пенелопа!? О-о, Пенелопа ли! Ами че тя си е поначало гугутка, доверчиво и кротко плашливо създание. Тъй им се щяло, тъй го тълкуват! Само че, въпреки познатите до днес куп тълкувания, защо ли дочувам гръмотевичния кикот на древноелинския Олимп, на боговете, чийто смях от някакви само три хиляди години просвредлява облаците над балкончето ми и над многострадалните ни мъжествени кратуни?

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 apr. 2020

Илюстрации:

- Т.нар. клюкарник – фрагмент от Стария Пловдив;

- Зевс и Хера (1597), художник Анибале Карачи***.

___
* Археологът Божидар Чапъров (1941). Картографирал и изследвал част от десетте хиляди тракийски могили в днешна България, държал в ръцете си фрагмент от императорска алена наметка с втъкани нишки от злато: "Мога да издам книга за съкровищата по нашите земи, но ще се втурнат иманярите да ровят и ще съсипят всичко ценно. Жалко ще е трудът на живота ми да не види бял свят, ала не мога да рискувам в тази среда и при тези обстоятелства". 
** Заимствано от известна елегия на Димчо Дебелянов. 
*** Вж. http://conspiracyfeeds.blogspot.com/2014/12/blog-post_98.html?spref=pi Бел.м., tisss.