ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (120.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (120.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   14.06.1998., продължение ЗДРАВИТЕ СИЛИ

  Поскърцвайки с чистак новите си ботуши и в новичка военна униформа, членовете на правения в тила военновременен вестник "Щурмовак", там някъде високо в австрийските планини в ранната пролет на 1945 г. срещат интелигентен на вид мъж, който мълчаливо ги наблюдава с вид на паднал от небето. Споменава факта поетът Лальо Маринов - Ламар (1898-1974) в героичната си автобиография. На тръгналите да освобождават света от отровната му плесен (стих на Никола Вапцаров), всичко вече им било от ясно по-ясно, особено какво се случва там, където под свистенето на куршуми и грохот на снаряди се гърчат обезобразени души. Смахнатият австриец в планината изненадал нашите будни хора. Всъщност, какво ли знаем за австрийците? Същият този силно изненадан Лальо с дата 15-16 март 1947 г., месеци преди да се родя, нанизал чудесно стихотворенийце, светъл лик на партийното нагаждачество в годините на соца, а и изобщо когато иде реч за лек и приятен начин поетът да лъсне в розова светлина пред онези важни персони, които са си завоювали върховете на властта –

На Николай Райнов

Аз искам, драги Николай, да ти припомня...
--------
Сега е друго време – непощадно твърдо,
аз гледам образа ти, твоя поглед чист,
и ние с теб вървим задружно пак прегърнати,
и ние с тебе сме борци и здрави комунисти. 

  Думата "здрави" тук прави впечатление. Тези "здрави" са от епохата на Чичко Сталин. Здрави са прогресивните сили на Партията-ръководителка, нейните мекерета и пр. А интелигенцията? Тя е кекава, демек: нестабилна, болнава, изнежена. На "кекавата интелигенция" здравите сили не могат да разчитат, не могат в никакъв случай да й се доверят. Наперено звучащият лаф "кекава интелигенция" с впит в кварталния агитатор на Партията взор иде от най-ранните ми детски спомени, когато живеехме в тъмната изба на улица Ниш. Събираха възрастните от махалите между Моргата, източните склонове на Джендем тепе, Пещерско шосе и улица Васил Априлов в голо салонче на ъгъла зад зарзаватчийницата на Бай Наско, където имаше най-проста маса, застлана с червено сукно, по стените окачени дървени рамки и зад стъкло там бяха като близнаци подредени по двойки Маркс-Енгелс, Ленин-Сталин, нашият вожд Георги Димитров с шлифер и другарят Вълко Червенков, а под тях наредени заковани с летва в редици четирийсетина най-прости стола. Нашият партиен агитатор беше измършавял сив мъж в сив древен костъм, със стоманено сив остър поглед и пригладена плътно към черепа сива коса с цвят на захабен стар чаршаф. Заничали сме отвън чета хлапенца да разберем сивият мъж какво толкова дълго им говори на нашите комшии и те защо си мълчат, а той, все като нещо да им се ядосва, от време на време размаха юмрук към таванчето, сочи с десница портрета на близнаците Маркс-Енгелс или Ленин-Сталин и люто някому се заканва.

  17.06.1998.

  "Арт-клуб" – вестниче на пловдивските културни дейци, се списва с хъс и апломб все около горно до. Тези фалцетни напъни па колко сме гневни, колко сме ценни и колко страдаме за Отечеството и за унижените българи, мисля си, много як комплекс избиват. Съответстват на епичните борби на 75-годишния бивш счетоводител с несъществената разлика, че в целия си досегашен живот наистина е бил унижаван и има основанието да е рязък и гневен, подписвайки се не със стереотипното свое име Петър Петров, а с ведрия поетичен псевдоним Василен Ведров*... Подобен род примадони, както научавам от статиите им, стиховете им, интервютата, спомените или тъпите им задевки и разказите им и доколкото познавам част от тях, ще си умрат провинциалисти, напомнят ми Вазовите чичовци, Ботевия Кръстю Пишурка, Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина, Гуньо Адвокатина в Алеко- Константиновите фейлетони. Щрихи от груповия им портрет! 

   Добромир Тонев (1955-2001). Самовлюбен, галеник на бивши фактори в Живковия Писателски съюз. Пришълец в Пловдив от Ямбол; стиховете му – метафорични римувани, ритмувани прехласвания пред собствения лик. Напоследък, както го е вършил и преди 1990 г., се върти покрай новите ни властници – от ректора на Пловдивския университет проф. Огнян Сапарев до Бате Петьо (президента Петър Стоянов**). С единия си пили биричката, с друг заглеждали мацки иззад джамлъка на китното бирхале "Каменица".

  Огнян Сапарев (1942)***. Всеядно. Много неща, и навред с рогата напред. Кандидатира се за президент, дори късо време беше шеф на Българската национална телевизия; защо го пропъдиха обаче? Може би не е паснал на конюнктурата. И тогава го назначиха ректор на Пловдивския университет. Брат му Славян Сапарев в онези еуфорични месеци веднага след Десети ноември бе председател на местния Съюз на демократичните сили. Чудно време, юношеския период на местната ни пардон-демокрация, на гневния вестник "Свобода" и на луди надежди. Огнян Сапарев е духовен отец на група възпитаници на Пловдивския университет – споменатия Добромир Тонев, Тодор Чонов (1945) и пр., плюс неколцина пост фактум посветили се на кариера в политическия батак на тукашната общинска управа, като поета Красимир Обретенов (1950-2016), например.

  Тодор Биков (1957-2016). Самоотверженият редактор на вестничето "Арт-клуб". Бивш семинарист. Всеотдайно влюбен в собствения свой измислен образ. По сътворените от него ребуси с претенция за лирика разбирам, че го веят тъмни славянофилски мъгли, което дава облик и на изданието му. Сред местните сноби пазарджиклията Биков се движи със самочувствие на артист с аристократично потекло, а пък си е най-обикновен пришълец не само в Пловдив, но и в сферата на поезията.

  Георги Петров (1945). Някога той ни пишеше досиетата в "Комсомолска искра". Изглежда човешки. Бивш секретар в градския комитет на ДКМС на Сливен, протеже на Дража Вълчева. Днес пак е шеф, само че на "Марица", всекидневник с най-висок тираж в Южна България. От Кючук париж е****. Майка му, помня, я погребаха някога с искрено уважение, че е била ятачка в антифашистката съпротива. Петров е автор на ядовитата забележка към двамата стереотипери една нощ в старата пловдивска печатница на улица Кракра – Пешо Пуловера и Митето Митничаря, по време на дежурство: "Не го защитавайте Жоро! На Жоро баща му... частник". Репликата на госпожа В., с която девет и половина години съм делял редакционната стая: "Тук заемаш място на някое наше момче" със същото основание би могъл да я каже и благообразният син на ятачката.

  Владимир Янев (1950). По-големият от синовете на Атанас Янев – зам.-кмет на Пловдив по време на соца, която длъжност някога се наричаше зам.председател на градския народен съвет. После другаря Атанас Янев партията ръководителка назначи за главен редактор на местния партиен всекидневник "Отечествен глас". Владко е върл почитател на Владимир Маяковски и на Прокълнатите френски поети. След университета честно отиде да учителства в Родопите, не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в представите ми – тих, етичен колега, остана журналистка в същия "Отечествен глас", и след като съпругът й напусна поста главен редактор. Чедо на хора от бившата местна власт, лично на мен Владко ми е симпатичен, особено като си спомня как се стремеше към приятелство с нашумелия в бойките поетически среди на някогашна София от 1965-1970 г. млади бохеми и литературни побойници. Вакханалният около началото на осемдесетте години поет и мой набор Кирил Кадийски (1947) нежно го иронизираше заради опитите му да се прави на несретник. Киро – бохема и в червата, откриваше фалша във Владковите амбиции да се уподобява, външно да замяза на неудобен за властта: "Виж го, бе! Кърпи си одеалото с ей такива кръпки, а баща му е шеф на втория град в България". Владко Янев – днес любим университетски преподавател по литература, развява байрака на всеславянството във вестничето на културните телци "Арт-клуб", и това, според мен, си е все същият до болка познат негов стил на показност в умозрителната, експлоатирана от ловки политици стара теза за мисията на славяните в Европа и света. По своему честен, Владко Янев искрено си вярва. Това сега си мисля и леко ме досмешава за този напън.

 Тези родни персонажи не могат да бъдат лице на огромното множество безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми се ще да ги съдя; казаното по-горе не е лична оценка. Отношението ми към тях идва от средата, която е истинското мое отечество. Могъщото подземно течение в живота на нацията ни няма кой знае какво общо с тези мамини и таткови рожби любави, които – носейки се по повърхността на събитията, живеят с представата колко са достойни, па и каква ценност за нацията е присъствието им в провинциалния ни общобългарский пейзаж.

  19.06.1998. 

  
  Завчера с Божидар Чапъров – археолог по специалност, честит и горд собственик днес на мижаво, от четири квадратни метра, магазинченце за стари книги на кьоше срещу местния ни синдикален Дворец на културата, водим сладък мухабет в кафенето срещу задния вход на училището. Бил ме сънувал предишната нощ как омайвам знойна колежка. "И ето, че днес се срещаме!" – реди ги ей такива едни ухиленият до уши Божо. Пресичам му радостта и ентусиазма: Още не ми е минало за седесарския вестник. А той, все така ухилен до уши: "Прав си, братле, не ми прощавай!" Божидар Чапъров (1941) през пролетта на 1990 г. се оказа причина да се размина с високата длъжност главен редактор на местния лют седесарски вестник "Свобода", политически орган, трибуна на новопокръстените демократи. Като фактор в назначената от т.нар. Кръгла маса тричленна комисия: от Николай Казанджиев (1929-2000), Константин Аджаров и Божо Чапъров, Чапъра зае страната на Казанджиев***** срещу за мен неизвестния лидер на тогавашната Християндемократическа партия някой си г-н Аджаров, и туриха главен редактор неизвестния дотогава Здравко Атанасов, понеже Здравко наскоро бил излязъл от пандиза (правеше се на дисидент) и бил безработен, докато аз съм си имал постоянна даскалска работа. Изфуках се на Божо с отзива за "Кардиф" на Исак Бехар, печатан в "Арт-клуб"-чето на Биков, и Божо разпери лапи: "Радвам се за теб, приятелю, това да се чува!" Като съм питал около десетина години след онзи странен конкурс, след като същият пандизаджия-дисидент Здравко Атанасов почти успя да загроби вестника на тукашните седесари, поради что тогава не подкрепил кандидатурата ми, Божо дружелюбно рече: "Много нежен ми изглеждаше бе, братле!"

  Чапъра е от едва оцеляващите в трудни условия за предприемача у нас и съм си мислил край онова разминаване помежду ни, че не бива да му се сърдя, май действително съм бил твърде наивен за точно такъв креслив политически вестник в мътилката от боричкането след Десети ноември.

  Продължих с "Българския Великден" на Тончо Жечев. Много фин хумор откривам в книгата, както и мила ирония при портретуване на автентични образи от Българската ни история. Привидно разказвачът е въздържан в коментара, ала отзад се надсмива, сякаш се хили (неприятна дума, но тук, смятам, си е на място) с широко отворена уста над нашенските български простотии. Разкошен е Тончо-Жечевският образ на Стоян хайдутин, Стоян войвода – страховитият хайдутин от Габровския балкан, преобразил се в мек като памук архимандрит Йосиф, впоследствие – игумен на основания с награбеното от хайдутлука Соколски манастир – накъсо казано, твърде колоритен предтеча на Алековия Ганьо, ама пък и далеч по-вакханален с действителната си житейска драма, по-точно казано – комедия. Което пак настоява, че животът е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия.

  ЗА ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ (1900-1980): 

  От някогашните ми хазяи леля Катя и бившия чиновник чичо Гьорги, които в никакъв случай не бих нарекъл политически изкушени и в чийто дом на ул. Петър Митов 8 в кв. Слатински редут живях три години, като студент на квартира, съм слушал само добри думи за Вълко Червенков. Държал се скромно, не е парадирал. Като кореняци, двамата възрастни достолепни столичани едва ли биха се лъгали за човека. Обикновеният българин, убеден съм, има много по-набито око от коментатори с титла, че не обслужва предварителни схеми. Вж. и 
https://trud.bg/%D0%B2%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0%D0%BB-%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BA-%D1%81-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B8/

  Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 apr. 2020

Илюстрации:

- Давид на Донатело, скулптура, фрагмент.

- Авторът на романа "Чумата" Албер Камю.

___

* Петър Петров, вж. "Мосюто" от "В бездната на безверието", изд.1998 г.
** Петър Стоянов, доносник на Държавна сигурност агент Виктор 
 вж. https://strogosekretno.com/228/8/%D0%94%D0%B0%D0%BB%D0%B8-%D0%9F-%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B5-%D0%92%D0%B8%D0%BA%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%B2%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D0%BA.html

*** Огнян Сапарев, доносник на Държавна сигурност агент Мартин, Шесто управление, отдел Борба с идеологическата диверсия и друга подривна дейност на врага по линия на интелигенцията. От 25 юни 1971 г., вж. https://agentibg.com/index.php/bg/2014-02-18-16-14-56/170-2014-12-05-19-02-20 

**** Пловдивски квартал, застроен от бежанци след ислямските погроми над българи във Вардарска Македония и Одринска Тракия в началото на ХХ век.
***** Николай Казанджиев, доносник на Държавна сигурност агент Страхил 

вж. https://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm 

  П.П.: През 1967 г., след подобна на съветския КГБ реорганизация някои подразделения на ДС са обособени в самостоятелно тайно Шесто управление за борба с идеологическата диверсия, контрареволюционните, националистически и други противодържавни прояви в страната. Основна задача – контрол на потенциално критични към режима групи, някои от които с относително голямо влияние върху общественото мнение – интелигенцията, младежта, религиозните и етническите малцинства. Към 1980 г. Шесто управление, известно като българското гестапо, т.е. политическа тайна полиция, разполага със следните отдели:

·         Първи отдел – художествено-творческа и научна интелигенция и средства за масова информация

·         Втори отдел – младежта, спортни организации и студенти

·         Трети отдел – духовенство, евреи, арменци, белоемигранти, паметници на културата

·         Четвърти отдел – протурски и проюгославски национализъм, турската интелигенция и студенти

·         Пети отдел – контрареволюционни остатъци (земеделци и социалдемократи, контрол на затворите

·         Шести отдел – антидържавни прояви

·         Седми отдел – тероризъм, бягства от страната, анонимна дейност, издирване на лица

·         Осми отдел – информационен анализ. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D0%B8%D0%B3%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82

  Тази структура на Шесто управление се запазва и през 80-те години, като основна промяна е обособяването на Девети отдел – за средствата за масова информация. През 80-те години категорията "осведомител" (т.е. доносник) е заменена с "доверено лице". Бел.м., tisss.