неделя, 15 март 2020 г.

ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК

ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК
Изящество и печал, ето това е Ханс Кристиан Андерсен – Кралят на приказките. Ала сред най-чаровните му сюжети е история за любовта между Храбрия окуцял оловен войник и Малката хартиена балерина от играчките на момченце, живяло преди поне 200 години. Ето ви моя си лична, ама типично пловдивска версия на тази скандинавска приказка!

  Живееше някога, преди много-много години в покрайнините на Пловдив отсам жп-линията, която пресича шосето закъм Пещера, един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам, понеже всичко у него бе пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумая-джамия, най-големия ислямски храм в този град, строен върху руините и върху яките зидове на "Света Богородица" – древна християнска базилика. Всъщност този човек беше пенсиониран по инвалидност, и съм си мислел: сякаш от времето на Балканските войни. Дървената му протеза в свежите летни утрини, когато минаваше край нашата къща на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет, значи. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймунки зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка и крещейки: "Раз-дваас-триис, на място сприссс!" Това го дразнеше, а ние си умирахме от кеф, когато спираше, обръщаше се, гледаше ни с печалните си очи и ни се заканваше с пръст. Тогава подхващахме да крещим: "Ей, шиник! От теб вече не става войник. Защото кратуната ти е крива и на нея каска вече не й отива". Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, едва ли би могъл да ни настигне с този дървен крак. Човекът поклащаше глава, па поемаше по затъналата в прахоляк и конски фъшкии улица, като ядовито си мърмореше под нос; най-вероятно ще да ни е псувал на майка.

  Раснахме свободни и диви, същински безпризорни деца. Джендем тепе, поолющената Държавна болница, Моргата, пясъчните островчета по река Марица, старите пусти Тютюневи складове, в паяжини и миши барабонки потъналите таванчета и мазета на едноетажните бедни къщурки, строени безразборно веднага след онова голямо Чирпанско земетресение от 1928 година*, овощните градини от двете страни на шосето за село Мечкюр**, а и бахчите в покрайнините на града бяха нашето дивно хлапашко царство. Раснахме горди, диви, недосегаеми. Водехме кървави битки с хлапаците от съседните махали, зорко пазехме собствената родна територия, та на някакъв кекав дъртак ли ще му цепим басма! Респектираха ни единствено по-силните от нас, възмъжалите батковци, и естествено тежките шамари на нашите бащи и дядовци. 

  Към 1955 година този инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който държеше бакалничка в съседната Македонска махала, обитаваше стайче под стълбището, допълваше оскъдната си инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех край пътя за Коматево. Понякога в събота срещу неделя, пък и особено в душните летни вечери, чувахме го да пее. Но той пееше само когато беше пийнал. Освен дето пееше доста фалшиво, та и нищо не му се разбираше, гласът му – пресипнал и глух, излизаше като из смачкана медна бурия. Че какво добро да очакваш от човек с такъв дрезгав глас!

  По онова време от Родопите заприиждаха помаци. Част от тях си бяха зидари и изкопчии, хващаха се по строителството на големите заводи в Южния край на Пловдив, край шосето за Куклен и Асеновград. Такъв един кюнлия от селото Хвойна се засели в съборетината срещу бакалничката, доведе помакинята и двете си дъщери, от които по-голямата си беше вече мома за женене – с голям крив нос и уста с редки зъби, ала по-малката, 15-годишната Гюлтен, направо си беше хубавица. Пеехме ние по онова време цинична песничка:
                         Ходил ли си, бако на Луната,
                         ебал ли си на попа дъщерята,
                         бъркал ли си с пръст
                         в дебелия й гъз
                         да видиш ко-о-олко е тлъст?
Тази и други наши песнички, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали, мнозина псувахме не по-зле от каруцарите покрай рампата на Сточна гара, ходехме целите в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава, с пукната глава. Биехме се с тукати (с юмруци), с камъни или с тояги. Всеки уважаващ себе си хлапак притежаваше жилка (софийските хлапаци, дето с гордост сами се наричат "копелета", й казват "прашка", а за пазарджиклии жилката е "разпинялка"), та всеки уважаващ себе си пловдивски хлапак от крайните махали се упражняваше да забива войнишки нож от пет крачки в някой дънер или в изсъхнала овча кожа. Джендема, или както го кръстиха благо-благо комунистите Младежки хълм, и до днеска знам наизуст – къде са дърветата с какули, дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички, сгушени сред скалите, по-едрите глогинови храсти и по-сочните шипки, бъзовите дървета, гарванският лук, полянките, където се натискат тайно мераклиите с местните леки жени или девойчета, изворчето с едвам цъцрещата водица, забранените местенца, дето с триметрова сопа дебне пъдарят бай Петър, баща на мой съученик в отделенията.

  Лудницата, моргата с трупове за дисекция и уличните помияри, с които правеха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, дуварът с бетонирани най-горе натрошени стъкла от бутилки, който ловко прескачахме, за да се промъкнем гратис до киносалона на болницата, да се прехласнем за кой ли път във филмите "Бродяга", "Два акра земя", "Господин 420", по така любимия ни тъмен актьор Радж Капур, индийска версия на Чарли Чаплин, с неговата два пъти по-любима Рита – онази знойна индийска циганка с червена точка насред челото, смолисти коси и очи черни и сластни като лятна нощ. Такъв ни беше животът, такава и
романтиката! Нямаше тайни за нас, хлапаците от онези години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, хем понякога и ей тъй, профилактично. Учеха ни да бъдем мъже не по шарени картинки и чрез поучителни беседи в пансион за разглезени благородни девици. В начеващия да се изпълва с пришълци от околните планински махали и села от полето на Тракия наш роден Пловдив обръщението към новопокръстения гражданин "Ей, Селски!" или просто "Ей, Сельо!" си бе сред най-най-обидните прозвища. Но Боже мой, когато от горния край на улица "Цар Иван-Шишман" се задаваше тази нежна Гюлтен, стаявахме се, ставахме кротки като млада ръж, безобидни като агнета, нищо, че сме я мислили за туркиня, за чужда вяра, и по-зле: че е от помаклъка. Криехме се иззад дъсчените тараби, за да проследим с лакоми очи как царствено пристъпя тя, самата Любов, елмазено късче от представата за неземно щастие. Леле-е, каква хубавица беше тази Гюлтен!

  На плаца сред военното поделение зад Македонската махала, дето още си е в подножието на Джендем тепе, всяка вечер строяваха войниците за проверка, по няколко пъти всеки чист Божи ден ечи войнишка тръба, по Пещерско шосе непрестанно бучат с вериги, с грохот на желязо танкове, танкети, оръдия, зелени камиони с муниции. Маршируват ротите на път към градската Чифте-баня. Маршируваме с тях и ние, бойките хлапаци от бедняшките махали, подскачаме наравно с тях и всеки от нас страстно си мечтае кога най-сетне ще заякне и порасне, и ще доживее да стане войник.

  Ала Гюлтен преобърна всичко това – мнозина започнаха да се държат като отнесени, сякаш ударени от гръм, щом я зърнеха да се задава. И най-странното бе, че сред отнесените се оказа и Оловния. И понеже дворчето на онези помаци беше срещу прозорчето на инвалида, рано сутринта или по всяко време на деня, щом хубавицата се явяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с ръце дървения си крак, и я съзерцаваше като сокол. Усетихме и у него онази всеобща наша момчешка слабост, ревниво го дебнехме, ала той нищо не правеше. Тя обаче като че само заради него шета напред-назад по онова дворче, кичи се с розово венче, простира си прането, влиза-излиза от къщи, все намира нещо там да върши из лехите с разсада, с марулите, доматите и фасула. Беше изпонавързала червени, сини, бели, жълти парцалчета по асмата, като че ли само за негова радост.

  Що не ходеше на училище, не мога да кажа. Майка й и голямата й сестра Грозницата работеха в тютюневите складове, баща й копаше за основите, носеше тухлите, бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите на новите заводи, а пък нея бяха оставили да им шета у дома – да опере и сготви, да ги изпраща и посреща.

  Зашушукаха из махалата за тези двама: уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите жени. А покрай клюкарките захванаха и мъжете да се заглеждат, да се кашлят в хоремага: "А бре, Нефелния що все кисне като ударен от гръм на стълбата? А онази пикла, кво тъй му се кипри, кво като мряна все пред зъркелите му играй?!" Стигнаха приказките и до ушите на бакалина, брат му на Оловния; пък на бакалина не му е все тази какво си шушукат комшиите, нали са му мющерии – купуват, търговийката от това зависи. И започнаха кавги в доскоро тихата като манастир къща – ама не кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, а бръмчи само гласът на бакалина, на пискливата му жена и двамата им сина здравеняци. Кълнат, люто пустосват някой да вземе да си седне най-сетне на задника.
  И едно утро в големия пороен дъжд през ноември Оловния натовари на триколесна зарзаватчийска тарга оскъдната си покъщнина и повече не го видяхме. Много дъжд, много вода се изля оттогава...

  Веднъж, като ходих да почистя гроба на баща ми, мярнах съмахленец от онези приказните хлапашки години. От лаф на лаф, с половинка гроздова заплеснахме се. Питам го: Какво стана с онази, хубавелката? "А-а, Гюлтен ли! –
веднага се досети. – Омъжиха я за един от техните. Ама му избягала, че бая лошо я млател." А Оловния питам, с него що стана? "Тук някъде трябва да му е гробът" рече. И от нямай какво, тръгнахме да го търсим този гроб. И го открихме в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат избелял сиенитен къс слънцето и дъждовете почти бяха изличили името на мъртвеца Михо. Имаше и още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха покрили. Онзи приятел разчопли, докато си палех цигарата. "Ей! викна ми разтревожен. Ела-ела!" Най-долу светлееше: От Гюлтен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 21 noe. 2007 edited by 15 mar. 2020
–––
Чирпанското земетресение в 11:20 на 14 април 1928 година, Велика съботае с магнитуд 6,8 по Скалата на Рихтер и епицентър на около 8 km северозападно от Чирпан. На 18 април вечерта следва нов трус с подобен магнитуд и епицентър близо до Поповица, Пловдивско.
** Мечкюр, днешният Прослав, квартал на Пловдив. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...